Тодор Петров

Идилията на българското село, така правдиво и така картинно обрисувана от Димитър Гимиджийски в пиесата „Бойка”, от няколко дни се поднася от сцената на Варненския народен театър пред очите на варненското гражданство, с още по-голяма правдивост, картинност и художество.

Зрителят неусетно се отделя от действителността, която го заобикаля и в съзерцателен унес и с напрегнато внимание следи всяка дума.

Всяка мимика и жест на интерпретиращите артисти, пренасяйки се в друг cвят: света на нашия селски бит, нашите нрави и обичаи, добродетели и пороци.

Пред погледа му, в необятната шир, се мержеят далече, там някъде много-много далече родните балкани, златни ниви и поля, през които проблясва сребристата лента но пълноводна река, а на по-преден план ярко се виждат две селски хижи: едната схлупена и проста, собственост на беден, изнурен от труд и неволи и прегърбен под бремето на годините селяк -дядо Иван, а другата - висока, стройна, с чардак, - къщата на чорбаджи Пею.

Окото не може да се нарадва така също и на домашните градинки на двамата съседи, в които на воля, под сиянието на щедрото слънце са цъфнали слънчогледи, невенки и други цветя, ухото пък галят едвам-едвам доловими стадни звуци на меден кавал и пеещият звън на звънци на овчарски стада.

А между това, чорбаджи Пею и Пеювица, от една страна и Йовчо и Йовчовица, син и снаха на дядо Иван, от друга - са в постоянна вражда и омраза.

Първият от тях, благодарение на тъмни сделки и нечестни дела, е сполучил да заграби почти целия имот на последния.

И въпреки това и противно на бащина воля, Бойка единствената дъщеря на Пею, обиква Христо, по-малкия син на дядо Иван.

И помежду им постепенно се разискря и пламва една искрена, велика и безпределна любов. И тази любов, завършила вече с венчило, бива началото на нов живот и нови дни, на щастие.

Ала злият човешки гений завидя на любовта и съпружеската вярност на Христо и Бойка и замисли да помрачи тяхното щастие.

И пусната бе в ход клюката - черна и язвителна, за да окаля и злепостави Бойка пред нейния съпруг.

Мълвата подла и многолика, чийто автор бе Стойко, кандидат за женитба на Бойка и съперник на Христо, излезе от кръчмата, премина на площадите, заля махленските сокаци и достигна до ушите на Христо.

Бойка е уличена в нечестивост и изневяра! Бойка ще му роди чуждо дете, дете заченато от друг мъж!

Срещата между двамата е твърде бурна. Драматизмът достига своя апогей. Бойка разпъната на кръст от злите и дребни човешки душици и чувствайки се невинна, - руква да плаче с горещи едри сълзи, а Христо, ням и вцепенен, с блуждаещ поглед и помрачен разсъдък, - все още се колебае.

После Бойка, като светкавица изхвръква навън, към полето… В миг Христо се опомва, замахва с ръка, за да прогони, сякаш страшни призраци и видения, вирва високо глава и твърдо решава за себе си: „Не, не, Бойка е невинна, невинна!”

Същата тази негова мисъл бива потвърдена и от Радка, най-близката другарка на Бойка.

Истината блесва!.. Но честолюбивата Бойка не можа да понесе този несправедлив удар върху й и в знак на бунт срещу подлостта, мъстта и злобата на хората, туря край на живота си чрез удавяне.

Така завършва пиесата.

Действието се развива бързо, стремглаво, динамично.

Играта на артистите е повече от великолепна.

Публиката напуска театъра с видимо задоволство.

——————————

в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5619, 15.04.1936 г.