ЯНЧО МИХАЙЛОВ – „В СКРИШНАТА СТАИЧКА НА СЪРЦЕТО“
Янчо Михайлов, „В скришната стаичка на сърцето”, изд. „Артграф”, София, 2025 г.
Иван Бунин казва, че когато дойде вдъхновението, трябва да го хванеш здраво и да не го пущаш, защото не се знае кога пак ще се появи.
Това прави и Янчо Михайлов в последните пет години. „В скришната стаичка на сърцето” е четвъртата му книга с кратки разкази на тематика, нека да я наречем несветска.
Защото не може с една дума да се обхване животът на човека, свързан с вярата му в Бога, с ежедневния му живот под покрива на храма - в буквалния и в преносния смисъл.
Тази книга прочетох с огромно удоволствие - заради стила на автора - спокоен, с фино чувство за хумор и самоирония, заради способността му да създава живи образи - и на неизменния свещеник и на партниращия му персонаж, заради избора му на интересна случка или необикновен човек.
Самият свещеник, изпитвайки в разказа своите събеседници по фин начин, проверявайки тяхната вяра и праведност, непрекъснато подлага и себе си на самоизпитания, анализи и задължително на упрек.
Това именно създава чара на неговите разкази, защото няма авторитет при героите му, авторитет е единствено Господ, (но той като персонаж не се обсъжда!)
Малко български автори, като Чудомир и Елин Пелин, пишейки на такава тема, успяват да проявяват онова добро чувство към героите си, с усмивка, снизхождение и разбиране към човешките им грехове и слабости.
Малко автори успяват да преодолеят усещането за нравоучителност и честолюбие, което може да се появи в разказите на такава тема. Никой не е съвършен.
Това, което успява да стори авторът Янчо Михайлов, пишейки тези разкази през последните години, е да съчетае голямата си ерудиция и познаване на богословските извори, с майсторското описание на прости човешки съдби.
Четеш историята с любопитство и с нетърпение очакваш от храстчето на разказа му какъв заек ще изскочи в поантата, коя библейска мъдрост ще ти напомни, над какво ще те замисли или развълнува.
Докато в проповедите има строги правила и жития, тук, в неговите истории, не срещаме светци. Героите са обикновени хора. Те имат естествена светлина и ореол, а техните драми и пороци не са чак толкова страшни и са много близки до нашите.
В тези книги авторът е изчистил стила си до съвършенство, личи си, че сам пише с удоволствие. Утвърдил е темите си, героите си, посланията и формата на изказ.
Четейки разказите на Янчо Михайлов, откриваш с учудване, че няма в историите му грозни човешки грехове, жестокости и низки страсти. Няма тежко престъпление, голямо страдание, дълбоко разкаяние и преобръщане към Бога. От неговите разкази струи едно непрекъснато душевно равновесие, опрощение и радост от живота, които са ни много нужни днес. (Както казва Чехов, един автор трябва да знае и за какво да не пише. )
Четейки тези разкази, ми се струва, че у нас, хората, все още съществуват добри помисли, стремеж да направиш някому добро и че животът не е толкова сложен, ако си с Оня, с Господа.
Вярвам, че тези разкази ни правят по-добри, по радостни от общуването помежду ни и с Бога, и че авторът е изпълнил достойно своето служение като писател в храма на изкуството.
