По случай „Седмицата на българската книга”

Константин Петканов

Така, както е поставен у нас въпросът за българската книга, е нов и не се развива по своя естествен път. Отношението на интелигенцията към родното ни творчество - и то е недъгава рожба на войните, и то е едно доказателство, че културното ни развитие не върви по правилен път.

В целия този шум около книгата има нещо назадничаво, и по своя облик - чуждо на нашето народностно развитие.

За честта на българина, с положителност можем да кажем, че книгата - писменото слово е играло голяма и значителна роля.

Ако се обърнем към историята на нашето възраждане, ще видим, че ние нравствено сме се родили от силата на словото, от страниците на ония книги, които, създадени от вдъхновени и надарени родолюбци, са запазили за поколенията чиста душата на българина - стремежите и живата му история.

Именно за това, простият, неук българин обича от сърце просветата. В неговия живот най-важното нещо е да си с четири очи - „който знае, има четири очи.” И съзнанието му е така избистрено, че прави от българина един природно културен тип.

„Книга дъно няма.” „Книга на зло не учи.” „Книгата е най-хубавото нещо.” В тия няколко народни пословици българинът е заключил любовта си към словото и е дал на книгата напълно нравствен образ.

Няма напредък в живота без помощта на книгата. Тя е скъпоценен и вечен съсъд на творческия дух. Ако нямаме творческото слово - книгата, ние не ще имаме никаква представа нито за света, нито пък за самите нас. Ние не бихме представлявали отделен народ.

Кои са онези, които живеят във вековете за пример и подражание на поколенията? Само тези, които са раздали сърцето и душата си чрез слово върху бялата книга - чрез творчеството за благото на род и родина.

В съзнанието на простия народ са запечатани ония човешки дела, които са плод на духовно творчество.

Положително е, че и в далечното минало са живели прочути майстори на салами, пастърми и луканки, но ние не знаем името пито на един от тях, нито пък чувстваме нужда да го знаем.

Прах и пепел - забвение лежи върху ония човешки дела, които не крият в себе си поне искрица от духовната, творческа същина на човека.

Колко жалък би бил светът, ако вместо в Христа, човечеството би вярвало в делото на един майстор-саламджия.

Българинът е робувал векове.

Властелини и потисници са затваряли очите му да не вижда правдата и свободата, но, все пак, не са сполучили да затворят духовните му очи.

И днес, макар и останал назад в своето културно развитие, той е толкова велик с нравствената си сила, че много от големите народи, които дълго са се радвали на свободата, стоят по-долу от него.

И това, в голяма степен, се дължи на оная велика и жива книга, в която народът е записал: съвършените си по израз и поезия песни, препълнените с мъдрост и жизнен опит пословици и приказки.

Онова, което мракът на робството се е опитал да притъпи и заличи, светлината на простата българска душа го е запазила и препратила на длъж и шир из вселената, за да достигне и до нас, пък и до ония, които ще дойдат след нас, за да пребъде народа ни в сила и творческо величие.

Така е било. Този е пътят на еволюцията и на родовата приемственост. Затова и отбелязах, че така, както е поставен сега въпросът за българската книга, е съвсем нов.

Той е повдигнат случайно и без оглед на това, което е било и ще бъде. И е само външен въпрос, защото е рожба на ония, които никога не са имали нищо общо с книгата, а само са паразитствали върху нравствения й и мъдър лик.

Може ли да съществува въпрос за родна книга, когато не е имало никакъв друг път, освен пътя на просветата?

Проследете живота на народа и делата на неговите герои, пророци и будители и ще видите, че всички са се раждали, осъзнавали и изявявали само по пътя на творческия процес.

Българинът, като нравствен тип, знае, че има богати люде, но още по-богати са ония, които подслаждат живота му с делото на духа, с блясъка на любовта, вярата, доброто и красотата.

Прелистете всички сборници, в които са записани народни песни и вие не ще срещнете груба, земна, себична поетическа идея.

Всичко е в услуга на човека и то, за да бъде носител, пазител и поклонник на: истината, правдата, добротата, жертвата, съдбата, творчеството, любовта на девойката, жената и майката, царството небесно, възкресението, юначеството, трудът и свободата.

Върху тая здрава и чисто нравствена основа българинът е изградил самобитната си първична култура.

Друг път за развитието на българската книга не е посочен и не може да има. Ако тава е така, има ли смисъл да се повдига въпрос за българската книга, като въпрос, който засега само интересите на едно съсловие - на писателите?

Книгата е дело на писателя, но тя принадлежи на целия народ. И затова тя е толкова на читалищата, колкото и на училищата, толкова на просветения, колкото и на простия и толкова на писателя, колкото и на общественика и държавника.

Всички ние градим нашето общежитие и културно развитие върху ония ценности, които са скрити в душата на българина. А кое е онова огледало, в което ярко и пълно се оглежда тая душа?

Нали това е книгата - майката на мъдрото и художествено слово? Да не се забравя, че книгата не е търговски артикул, а частичка от българската велика душа.

Книгата е огнището, в което тлее огънят на самобитната ни култура. Тя провежда бавно, но сигурно естественото развитие на народа. Тя е най-фанатичният пазител на родовата традиция и приемственост.

От нейните страници излитат идеите, предназначени за великото раждане на човека. Тя не бива да се купува, а да се дири като духовна храна.

Не бива да се подпомага, а да се превърне в културен дълг. Извън нея няма националност, пито пък възход.

По-важно е да мислим за нея, отколкото да я обграждаме с милостинята си. Тя не е просяк, а щедър дарител. Тежко и горко на ония, които искат да й подарят нещо. Те предварително са толкова обеднели, че за народа те не са нищо друго, освен живи мъртъвци.

А когато живите мъртъвци са двигатели на обществения ни и културен живот, - те са истинските предвестници на робството.

Става дума за насърчение на българската книга. Кой кого ще насърчава? Едноокият ли или този, който има четири очи? Все пак книгата у нас се чете, но почитта към нея отслабва. Явен признак на упадък.

Изчезването на любовта към книгата е първата смъртна присада над живота. Какво би станало със сухите факти на историята, ако нямаше художественото слово? Кой от нас би разбрал бодрият и величествен подвиг на Паисия, ако не бе словото и книгата?

Какво би станало с Хаджи Димитра, с Левски, ако те не бяха възкръснали чрез словото, като живи и безсмъртни представители на българския народ? Много велики дела са изчезнали, само защото не са записани, съживени чрез книгата.

Ако някога изчезне художественото слово, ще изчезнат и всички ония мистични красоти, които правят живота арена на борби за напредък и вечност. Усмивките, сълзите - любовта и страданието биха се стопили, и човекът би се намерил като добитък вързан на ясла.

Какво жалко съществуване! Кой би повярвал тогава в братството, правдата и свободата? Нима това са артикули, които могат да се купят от всеки магазин?

Ето, звучи словото, превръща се на светлина и огрява сърцето на човека. Книгата се спотайва и с ненадмината храброст и със съвършена съвест пази мечовете, предназначени за яките гърди на робството.

Какво представлява човекът, който не кипи в идеите на духа и не живее с въздуха на творчеството? Жалка дрипа.

Обърнете се около себе си и веднага ще почувствате, че сте сами, даже и сред своите близки. Интересите ви и грижите ви за по-сносен материален живот толкова са ви отчуждили, че не усещате връзката на рода.

Вземете първата художествена книга, зачетете я и вие ще се сближите с живите хора из нейните страници. Техният живот става ваш, и ни следа няма от грубия инстинкт за самосъхранение.

Най-чистата връзка със себеподобните си ще получите чрез книгата. И само чрез нея ще разберете, че няма писател, а има творец, че няма просяк, а има пророк и сърцеведец. Книгата непрекъснато дири човека и то безкористно, макар че много често жестоко го изобличава.

Но основата на изобличението, на съда на книгата пак е любовта към човека.

Във всяка държава има закони и съдилища, които присъждат гражданина като единица от общежитието, която нарушава установения държавен и обществен морал и ред.

Но единственият съд над човека е само делото на твореца - художествената книга. Чрез тоя съд, който не присъжда виновника на тъмнина и бесилка, а го изправя пред съвестта срещу най-великата нравственост - любовта, човекът наистина получава своя истински образ.

Българската книга е най-голямото ни богатство. Тя е отключила сърцето на българския човек и го е изправила редом с всички народи.

Да я обикнем като духовна частица от самите нас и тогава ще по вярваме в нейната сила. Мамят се онези, които мислят, че нация се създава без челното участие на книгата. И днес най-великите благодетели на българския народ си остават народните ни будители и писатели.

Ако бяхме вървели в духа на старите културни традиции и бяхме посочили на света с любов и вяpa великаните на нашия дух, струва ми се, че участта ни като народ би била по-друга от днешната.

Cветът от памтивека се покланя на духовните водачи и за него от голямо значение е да носи близо до сърцето си делата им. Светът на силата се бои от света на словото.

И ако ние, които сме дали толкова много на света, бяхме приели в сърцата си оставеното ни наследство от деди и прадеди, нямаше да знаем какво нещо е робството.

Всеки нов ден е нова опасност за нас. Ние имаме възможността и правото да се браним. Възможността ни се крие в изящното ни и богато слово, в дълбоката и нравствена същност на българина.

Правото ни е право на творци, които са дошли на света чрез живота и делата си, чрез великата си жертва да се борят за правата и свободата на човека и за истината и правдата.

Да раздухаме старата, покрита с праха на злото, любов към делото на писателя, за да изцерим по-скоро душите си от пагубното влияние на повърхностния труд и леката забава.

Нашият народ често обича да си служи със следната пословица: „Простият не разбира цената на хубавото”. А кое е това хубаво? Най-хубавото е онова, което обгражда с любов човека и го води към възход и съвършенство.

То е словото - най-чистият небесен дар. Който се стреми към хубавото, върви по пътя на истината и правдата. А тоя стремеж без помощта на книгата е много труден.

Като знаем, че единствената връзка между човеците е словото, ще разберем великата мисия на книгата. Нейните усилия все повече и повече стават трудни, поради усилията на злото да разкъса връзката между хората.

Има люде, които вярват и разправят, че книгата е в упадък. За да разправят това, те имат предвид само себе си. Те не знаят, че всяко дело, което има нравствена подкваса, е вечно и че никога не ще загине.

Вярвам във могъщата сила на словото. Ако според нашия народ „Правдата се изтънява, ала не се къса”, то за книгата, за художественото слово можем да кажем: „Добра дума синори няма”, „Добра дума - златен ключ” и „Дума стрела не е, а пък в сърцето се забива”.

Писателят знае, че много са противниците на българската книга. И са неуморими във враждата си към нея. На добър им час! Нека да се чувстват щастливи с мрака на душите си.

Делото на писателя ще мине през душите им като огнена жерава и ще ги хвърли в праха на времето. Днес те са мнозина, но нищо друго не могат да направят, освен да враждуват със самите себе си.

Но писателят знае още, че най-много са привържениците на българската книга. Те я обичат като своя рожба, радват й се и вярват в истините, които тя им разкрива.

Днес българската книга масово се чете от всички ония, които носят в душите и сърцата си здравата творческа ядка на българина.

И трябва да се чете българската книга, защото само така българският писател ще разкрие творческите си сили и ще изкове най-яката броня срещу всяко робство, ще създаде самобитната българска култура.

——————————

сп. „Изкуство и критика”, бр. 3, март 1939 г.