Мирон Иванов

Написах с кръвта и сърцето си една дописка - дописка остра и зъбата, насочена срещу злоупотребите на нашия закупчик. Населих го като паламуд и си рекох:

- Голямо нещо е това изпълнението на гражданския дълг!

Чувствах такова удовлетворение на съвестта си, че ми се искаше да има поне още хиляда закупчици като него, за да пиша за всеки един поотделно.

Просто съжалявах, че в нашето предприятие има само един закупчик.

Дописката изпратих, поместиха я във вестника и седем дни по-късно ме уволниха.

Уволниха ме, разбира се, аргументирано, разясниха ми подробно, че не е така лесно да се изнасят навън от предприятието факти, по които съдът все още не си е казал думата.

Постъпих на работа в ново предприятие и след като счетоводителят влезе окончателно в затвора, без право на гаранция, пуснах в пощенската кутия отдавна написаната дописка за неговите кражби, злоупотреби и преразходи.

Че дописката е поместена научих от прекия си началник, който ме извика при себе си в момента, когато се разписвах в присъствената книга:

- Митов! - строго и някак си безапелационно започна той. - Това от теб не очаквах! За теб значи престижът на предприятието нищо не означава? Значи на нас не ни стигаше процесът пред съда, ами сега и от теб - орезиляване пред целия свят… Не очаквах! Честна дума: не очаквах! При това положение как ще имаш нахалството да ядеш хляб от едно предприятие, срещу чийто авторитет плюеш? Не ми е ясно!

На мен ми беше ясно. Изтеглих документите си и се назначих на сегашната си работа.

От дописничеството не се отказах - имам характер.

Пиша, както виждате.

Но преди да изпратя до вестника написаното, съветвам се е директора. Той вади адресите и имената от дописката, като по такъв начин я прави общовалидна и след това я пуска.

От това естествено художествената стойност на дописката не страда…

1954