Нели Коларова

СБОГУВАНЕ

- Не си отивай още! Остани!
Вълшебство направи! Та ти си влъхва!
- Живях щастливо всичките си дни! -
усмихва се спокойно и въздъхва.

Повика ли го златната река,
сълза на благодарност притаява,
а вятърът, с невидима ръка,
телцето му в дланта си залюлява.

И чувствам, че изящният език,
на който се сбогува, е изкуство.
При мен когато дойде този миг,
готова ли ще бъда да се пусна?

И моят бряг не ще ли е скалист?…
Сърцето ми не ще ли е оловно?
Не зная… Но от есенния лист
преписвам тези стихове дословно.

ОТВЪД
СИНЕВАТА НА ДУМИТЕ

Хей,
отвъд
синевата на думите
почва стихът!
Като музика свише
по тайнствена стълбица слиза.
Тишината отстъпва,
реките й щом потекат
отвисоко
и звъннат
засмени чешмите отблизо.

Като младата есен,
която започва с дъжда
и с последното
ято от щъркели,
днес отзвучало.
Колко искам да знае,
когато я сграбчи студът,
че на всички насъщни,
извечни неща
е начало.

На дървото,
на хляба,
на виното с дръзкия цвят
и на смелия сън
на свенливото инак кокиче.
На копнежа за дом,
прелетял половината свят,
който пак се отправя на юг,
но на север
се врича.

На раздяла
сълзата
не търси спасителен бряг.
И в прощалната нота,
сърцето не бие фалшиво.
Декемврийската роза
кърви
над смълчания сняг
и сърцето
на моята лятна градина
е живо.

Ако слънце
развърже мощта
на капчука пленен -
да пробуди от тежкия сън
този свят омагьосан…
Ала бавно
се пукат стените
на зимата в мен…
И не мога
на южния вятър
дете да износя.

Тишината се счупва,
подобно кората на лед,
и напевът
поема в обятия
хладната стая.
На перваза на болката,
гълъби гукат в дует.
Може би е… начало на стих,
ала още не зная.