Димитър Аджарски

Колкото и да сме противници на фатализма, все пак, неволно надаваме вик:

- Каква бе тази черна орис на нашата литература, че трябваше да изгубим за една година толкова много таланти?

Иван Кирилов,
Мара Белчева,
Йордан Йовков,
Димитър Подвързачов,
Тихомир Павлов,
Антон Страшимиров.

Професорите:
Златаров,
Иширков,
Милетич.

Цяла редица от ковачи на българското слово. Творци на науката и културата ни - напуснали този свят, без да са получили истинското признание и почитта на живите днес. Затворили очи покрусени и огорчени.

Цяла редица от талантливи хора - делили къс по къс от душата си, за да ни обзарят с нея и ни направят по-големи и съвършени.

А ние ги почувствувахме, разбрахме, оценихме и намерихме след като ги загубихме. И какви трогателни грижи полагаме за техните погребения!

Кога, наистина, друг път нашата страна, в такова късо време, е давала толкова много и такива скъпи жертви?

Може би, над техните чисти сърца не изтраяха в задушливата атмосфера на нашата лоша и потискаща действителност, сред която не са имали пълна възможност да развихрят творческите си сили?

Защото, знае се, че в дни на потиснатост и апатия се не раждат светлите пориви и възторзи. Няма тогава подем, няма радост, няма вдъхновение! И сърцето на поета трябва да се пръсне от мъка.

Заминаха си, един по един, най-големите, най-достойните, най-светлите синове на нашия народ. И няма кой да ги замести.

Голяма, неизмерима е скръбта ни по тях.

——————————

в. „Светлоструй”, г. 10, бр. 4-5, декември и януари 1937 г.