НИКОВ ГРОБ
Спомени от Илинденското въстание
Бяха първите дни на август. Въстанието бе в своя разгар. Всеки ден и час колчем въстанишка съдба ни изкачеше на някоя по-висока чука, на по висок връх, ний съглеждахме нови стълбове от дим, дочувахме нови ехтежи от съседни нам околности, приемахме нови донесения за опустошенията на развихрилата се илинденска хала.
Зверовете бяха напуснали своите легловища, за да сторят място на грабналите оръжие селски синове, горите и усоите бяха се обърнали на станове от жени и деца, които пред страха на турско отмъщение, всеки ден на гъсти тълпи напущаха селата си и се отправяха по-високо към върховете, по-дълбоко из гънките на девствени гори, по-близо до закрилата на техни бащи, братя и синове, които ето след 500 години оралото и мотиката заменяха с пушка и сега там горе по чуки и долини, край друмове и теснини водеха неравна борба на живот и смърт.
След изпълнението на дадената ни задача - да подигнем на въстание селата на Охридска Малесия и част от дебърските села, след ред сражения над Селци-Джупа, при Църни-Камен, на Стогово с насочените срещу нас дебърски войски и башибозуци и след опожаряването на всички околни села, върху които бяха се нахвърлили последните - ний, районната малесийска чета, начело с войводата й Тасе, бяхме прекосили вековните гори на Кара-Орман и с цялото въоръжено мъжко население от Молесия се намирахме в охридска Дебърца.
Там се насочваха и четите на повечето охридски райони, застрашени от близостта на големи неприятелски маси.
Дебърца бе средището на охридския революционен район, неговата опора от началните дни на организацията, там се покоеха костите на Тома Давидов, там се разиграваха най-големите драми на революцията.
И ако неумолимата съдба бе рекла, там трябваше да останат костите на най-добрите от нас.
Три дена след слизането ни в Дебърца бяхме в походи и непрекъснати надлъгвания с потери откъм Охрид.
След дългодневна непрекъсната умора, усилвана от лишения и напрежения, късно една нощ ний бяхме насложили уморени кости върху рогозките на една къща в с. Турие.
Умората бе толкова голяма, че сънят забрави вечерята. Обаче току-що изпружени на рогозката, в къщата се втурна въоръжен куриер, който запотен и задъхан ни предаде една шифровано писмо.
Войводата го прочете, ала не ни обади съдържанието. Той само заповяда да го събудим след малко, когато ще има да каже нещо.
Но едвам се бе изпружил той, всички след него оборихме глави. Сънят е бил толкова необходим и толкова дълбок, че когато аз отворих вече очи видях из прозореца ясен ден. Наставаха всички, стана и войводата, ала скочи като ужилен…
- Що не ме събудихте? - гръмна високо той.
- Заспали сме, войводо, дълбоко сме заспали.
- А знаете ли какво важно писмо се получи.
- Вий не ни обадихте, войводо.
- Тази нощ ние трябваше да съберем всички наши малесийски чети и да идем на Беличката планина, дето ни очаква Борис Сарафов, за да ударим разположения аскер. Борис Сарафов иде в нашия район, за да инспектира нашите въстанали сили.
Веднага се заповяда път. Четниците се стегнаха и, без да се чака пристигане на други, ний потеглихме.
След 3-4 часово пътуване, ний се озовахме всред зелените губери на Беличката планина, която протягаше мощен стан все по-нагоре и по-нагоре.
Ний бързо се отправихме към Сарафова, който седеше опрян о един буков дънер.
Той ни забеляза, ала отправи върху нас един строг, повелителен поглед, който ни смути колкото повече виновни се чуствувахме.
- Е, защо ми идвате сега? - извика отсечено той. - Видите ли шатрите, които са разположени долу над село Слатина? Ето тях трябваше да нападнем нощеска; защото иначе тоя аскер ще ни нападне, затова е той дошъл. Ний трябваше да му отнемем инициативата.
- ????
- Сега стойте тук цял ден, а нощес - всички по местата си отдето додохте, за да чакате удара.
Ний се разположихме на тревистата поляна, обградена отвсякъде с буйни букови дървета. Там около пладне всички чети, броящи до 700 человека, бяхме поздравени от знамето на въстаническия щаб на Битолския вилает всред възторжени „ура”, които отекваха далеко из гънките на Беличка планина.
Знамето се поздрави и кръстоса с множеството охридски районни наши знамена, дошли да поздравят щабно-илинденско знаме, което олицетворяваше целокупната мощ на въстаналия Битолски вилает. В грамадните букви „Свобода или смърт” вторачени бяха погледите на 700 четника.
Напречно на всяка буква бяха изписани имената на революционните райони Битоля, Лерин, Костур, Ресен, Преспа, Кичево, Прилеп, Дебър, Охрид, Струга, Демир-Хисар, Крушево и пр.
През нощта ний вече бяхме по местата си. Нашата чета, която командуваше 7-8 селски малесийски чети, имаше за седалище една грамадна канара, която се издигаше над с. Турие, като че изкуствена пирамида.
Канарата съдържаше из себе си по върхове и подножия цял лабиринт от 2 пещери, скривалища, позиции, които бяха тъй необходими за отбрана, за складове, за подслон.
И ето, тъкмо пукваше зората, откъм Слатина ние бяхме поздравени от топовен гърмеж. Даде се нареждане, и четите бързо заеха местата си по целия гребен на туриянските височини, които деляха Охридско от Кичевско.
Откъм с. Мраморец се зададоха гъсти черни маси от турска войска, която полази по всички посоки на малкото поле на Дебъра.
Нямаше съмнение, тя се посочваше едновременно и към нас, и към ширналите се в подножието села, които благодарение на това, че бяха съвсем празни, бяха беззащитни.
И в минутата, когато сражението пламна по една дълга 10 километрова линия, пламнаха изведнъж и селата Лактине, Годивие, Върбяни, Сливово, Мраморец, Турие, Слатина.
Грамадни стълбове от дим се сливаха с огнените езици, които се носеха като хала над беззащитните села, чиито синове чакаха на позицията нападателите, чиито дъщери заслонени из тъмните усои зад позициите, бързо готвеха храна на своите юнаци, мелеха жито, перяха дрехи, варяха месо.
Димът покри цялото поле на Дебъра. Той се издигна, полази към бърдца и планини и в един момент пространството от Бигла до Стогаво представляваше една тъмна маса от дим, която забулваше насочените помежду си врагове.
Трясъка почна когато аскера, след като запали Турие, се насочи към нашата канара.
Обаче това нему се удаде лесно.
На самия връх на канарата бяха залостени тримата братя Мойсо, Търпе и Апостол от с. Вапа (Дебърско) и не само с цяло едно отделение направляваха, доколкото могат от мъглата, огъня, но при всяко поваляне на противник те надаваха един тържествующ албански крясък, който акомпанираше гърма на сражението.
След шестчасово сражение аскерът се оттегли към Мраморец и след като проби път в планината по посока към Кичевска Белица, той пое път към Кичево. Оказа се, че целта му бе не толкова да ни гони, защото той с числеността си можеше да стори това, а само да изгори селата.
На другия ден ний почнахме да дирим изгубените от нас. От всички наши чети липсваха десетина души, но липсваше и той, който бе душата на малесийските чети, организатора на дебърските райони Дрим Кол, Жупа, Река, липсваше учителят но с. Селци Нико Танасков, най-големия революционер, що Дебър откърми през време на революцията.
След тридневно търсене, заповядано от Тасе войвода, ний намерихме героя прострян на едно възвишение над с. Мраморец до една купчина гилзи от собствената му пушка, дето той, внезапно обиколен, бе водил няколкочасова борба сам против всички.
И там, на височината, която гледа над цяла Дебърца изправена срещу родната му планина Стогово, спи героят на Дебърско.
Спи навеки един мозък, който се изливаше в буйното красноречие на революцията, в неспокойните трепети на бунтовния пламък, спи поклонникът на французката революция, която той изучваше с голям жар, обожателят на Виктор Хюго, от чието борчество се пленеше и там из дебрите на Кара-Орман, когато той наведен над пушката си и опрян о дънера на някой космат бук се унисаше дълбоко в страниците на неговите творения.
И всяка пролет през меките и зелени губери на Стогово и през тъмните гори на необятния Кара Орман роднини и поклонници на Нико чак от родното му село Селци Джупа идат на поклонение пред самотния гроб на героя.
Крушево дърво пази сянка над самотния гроб и служи за показ на любното негово място.
И в памет околното население нарича тоя хълм „Ников гроб”.
——————————
в. „Илинден”, бр. 23, 11.06.1922 г.
