ВСТЪПЛЕНИЕ
превод: Александър Муратов
ВСТЪПЛЕНИЕ
Човекът, къде е човекът? Човекът
премазван, убиван, от всичко лишен,
човекът забравил за края рожден
и както добитък с числа накачен,
добитъка в кланица хладна запрен.
Къде е любимата, мойта любима
с разкъсано в тежка разлъка сърце?
Бори се тъй както можа и умее,
додето можа противи се без име
да смъкне развратните чужди ръце.
Но вижда връхлитат ята лешояд и -
останки от грозния обед димят.
Изменници поздрава свой им шептят,
че в техните стъпки навред из площада
сега незасъхнали кърви лъщят.
На жертвите свежата огнена роза,
великата глупост на злите стрелци…
На нищо не скланяй пред тези глупци,
най-лошото тук най -добрите тормози ,
що чакате още, французки борци?
На изток победата грей в светлината -
в сребристи лъчи е светът потопен.
О, изгрев желан на свободния ден,
там гонят и бият съветските братя
един победител смутен и сломен.
Но нека той нощи мъртвешки усети,
да станат прозорците пушки в нощта
и всякоя жива ръка и уста,
а ужасът нека му къса сърцето,
в петите му нека да пари пръстта.
Не спал би в леглата ни чисти блажено,
не би и бленувал от френски балкон
пред нашия хубав и тих хоризонт.
Но трябва да погнем вълка непременно,
изменника който му даде подслон.
Не са за мълчание днес времената:
когато небето си сменя цвета,
не ми говорете за страх от смъртта!
А вижте, а вижте дълбай ни земята
кракът на германеца с тежка пета.
И чуйте сега доброволци французи,
на своите в тъмниците чуйте вика,
в отреди строени със пушки в ръка,
въставайте за свободата, французи,
о, преданна неуловима войска!
Да люшне гневът ни тъй както платната
от вятър се люшкат над морски води,
и с нея вселената да прероди
великата мощ на народа в борбата,
по-крепка и чиста от дните преди.
Оръжие, де да намерим оръжие?
На крак от врага да го вземем сами!
Достатъчно чакахме да не гърми,
достатъчно плакахме с хляба си ръжен.
Кой ден не би могъл да бъде Валми?
ЛЮЛЯЦИ И РОЗИ
Време на цъфтение и време на промени,
май безоблачен и юни повален в кръвта.
Аз ще помня люляка и розите червени,
пъстрите цветя по накита на пролетта.
Никога не ще забравя тежката измама,
шествието, слънцето, човешкия порой,
щедростта на Белгия, колите в прах голяма,
пътя с печалното бръмчение и трепнал зной ;
ранния триумф преди отбоя да сме чули,
ни на устните целуващи цвета червен,
тези дето ще умират прави в своите кули,
украсени с люляк от народа упоен.
Никога не ще забравя родните градини
както от столетия далечни скъп атлас,
вечерите смутни, розите по пътя минат,
ни загадката на тишината в оня час,
ни цветята несмутими в паниката днешна
на войниците, които ужас е понел
с колелата скърцащи, с оръдията смешни,
на лъжливи лагерници в жалкия шинел.
Но не зная що ли таз вихрушка от картини
винаги ме кара в света Марта да се спра.
Генерал един. Притулена в листа градина,
къщичка нормандска край нормандската гора.
Тихо е. Врагът отдъхва в сянката студена.
Чухме тази вечер, че Париж се е предал.
Аз ще помня люляка и розите червени
и по загубата двойна нашата печал.
Китките на Фландрия от люляк над обоза,
бузите мъртвешки с мека сянка като дим , -
ще ви помня китки на погрома, крехки рози -
като блеснал огън, рози от Анжу любим.
——————————
сп. „Изкуство”, бр. 5-6, 1947 г.
