Пиер Лоти

превод: Стоян Коледаров

Те живееха в една скромна квартира навътре в двора.

Бяха троица: майка, дъщеря и бабичка-роднина, леля на едната и баба на другата. Дъщерята не бе сторила осемнайсет години, когато бяха принудени, по каприза на злата съдба, да се преместят тук, в най-тъжното кътче на тяхната къща, като дадоха под наем всичкото си останало помещение откъм улицата.

Те се настаниха, промениха реда на всичко, що отколе се спазваше вкъщи, и разрушиха всичките мили възпоминания. Впрочем, те спасиха от продажба що-годе, и в мъничката квартира останаха няколко вещи, наследени още от деди, - разна покъщнина извадена на божия свят от килера.

Но все пак те обичаха нисичките си стаички, дето прекарваха дългите зимни нощи трите около единствената лампа. Тук им бе тъй удобничко!

Наистина, техният живот напомняше малко затворничеството, но през прозорците ги заливаше меката слънчева светлина, а пред очите им, зад ниския къщен стобор, се виждаха храсти и цветя.

Те вече почнаха да позабравят предишния си комфорт, и щастливи - доколкото разбираха - в своето скромно кътче, не си спомняха за разкоша на миналите дни, но веднъж научиха една новина, която им причини най-мъчителна тъга: съседът им намислил да въздига къщата си, и пред самите им прозорци ще се издигнат два етажа, които ще им отнемат въздуха и слънчевите лъчи!

Уви, нямаше никаква възможност да предварят това нещастие, което ги порази повече, отколкото всичките предишни промени на съдбата.

Трябваше да се купи съседната къща, но туй бе лесно в прежното щастливо време, а сега не биваше и да се мечтае, оставаше само покорно да се преклони глава пред новия удар.

И ето почнаха да турят камък върху камък вcе по-високо и по-високо, а те печално гледаха как растеше стената. Мъртво мълчание царуваше между им, и те ставаха от ден на ден по-печални, колкото повече им затуляха светлината.

Боже, какъв ужас, като си помислиш, че тия камъни скоро ще им заменят синьото небе, златистите облаци и слънцето!

След месец зидарите свършиха работата си. Отпреде им бе равна повърхност от каменни плочи, които боядисаха сетне със светлосива боя, като небе в навъсен ноемврийски ден, винаги тъмно, еднообразно и безжизнено.

Цветята и храсталаците в двора се намериха на сянка и залиняха. В стаите им падаха още лъчи на силното юнско или юлско слънце, но и те сутрин се появяваха късно, а вечер изчезваха рано. През всичкото останало време у тях царуваше здрач, който навяваше в душата мъчителна тъга.

И тъй минаваха дни, седмици, месеци, цели години…

Когато вече се стъмняваше и жените захвърляха една подир друга ръкоделията си, младата мома, - впрочем, ней оставаше още малко да бъде млада, - сядаше, преди още да запалят лампата, до прозореца и втренчваше очи в стената.

Напред тя обичаше да гледа по туй време осипаното със звезди небе, и сега, обхваната от някаква си детска мечтателност, мъчеше се да илюзирва, като си представяше че тоя възсив фон, върху който се бе обрисувала мършава зеленина, е небесният свод, спуснат и приближен към нея.

Така затворниците си рисуват картини на свободата и създават във фантазията си цял живот, далечен от тяхната тъмница…

Запалваха лампата на работната масичка, и трите насядваха около нея, и подкачваха да си приказват, колко хубаво ще бъде, когато получат очакваното наследство.

Ала това щастие изглеждаше тъй далечно, както вълшебното царство на приказките.

Обаче, когато и да дойде богатството, те тутакси ще купят къщата на съседа, ще заповядат да съборят ужасната стена, и всичко ще си потръгне както едно време: пак буйно ще се раззеленят храсталаците край стобора, ще се засилят цветята и слънцето ще ги залее със своите лъчи.

Да унищожат тия камъни - бе станало тяхното единствено желание, постоянния предмет на техните разговори.

Бабата-леля казваше винаги със своя угасващ глас:

- Само дано Бог ме поживи до тоя щастлив ден!

Ала той не идваше, тоя очакван ден. Дъждовете измиваха боята от стената, и върху й се бяха образували избелели ивици; по такъв начин на едно място се бе получило, като че ли изображение на някаква си исполинска птица. Момата го гледаше по цели дни, от сутрин до вечер.

Веднъж в прекрасно пролетно време, когато, въпреки сянката на камъните, цветята се бяха издигнали някакси особено бързо и благоухаеха по-силно от всеки друг път, дойде в тяхната квартира един момък - хубавеляк, с надменно лице, опърлено от плаване по моретата.

Той трябваше да прекара няколко дена по работа в техния град, и неговите познати му препоръчаха тяхното семейство, не без скритото намерение да ускорят щастието на момата.

Той не бе далеч от мисълта да се ожени за нея и няколко дни прекара в тяхното общество. Ала той искаше богатство, а тяхната надежда за добиване наследство му се видя несбъдлива.

Момата беше много бедна за него, при туй малкото светлина я бе направила доста бледна наглед, а от него вееше сила и живот. И той си отиде тъй ненадейно, както и дойде, като я остави в още по-голяма тъга, отколкото преди.

Още една разбита надежда, още един удар!

Отново се нанизаха еднообразните години, минуващи монотонно, като вода в река; изминаха се десет години, петнайсет, двайсет…

Девствената свежест на нещастната мома без зестра увяхна; нейните млади години хвръкнаха безвъзвратно, никому непотребни, без полза, без радост.

Майка й цяла побеля, а старата леля, досущ изнемощяла, не слазяше от вехтото избеляло канапе, без да отделя треперещата си глава от прозореца, отдето се виждаше стената, цяла измита от дъжда.

Тъй си остаряваха трите пред тая душаща ги стена; остаряваха също и цветята и храсталаците под стената, като се съживяваха леко с настъпването на пролетта.

- Ах! - повтаряше винаги лелята, - само да доживея!

Тя сега не довършваше фразата, но и майката, и дъщерята разбираха какво искаше да каже. Ала тя не доживя туй време; с нейната смърт едно място вкъщи опустя, и тук стана още по-печално, още безутешно. Не се минаха и десет месеца после туй, и наследството биде получено, когато вече никой го не очакваше…

Дъщерята бе вече четиридесетгодишна, тя стана стара мома, но, зарадвана от върналото се щастие, сякаш се подмлади.

Разумява се, сега вече кираджиите може да се изпъдят и те да се наредят тъкмо тъй, както през отколе изминалите се години, но те решиха да не правят това: първо, с тяхното скромно жилище е свързано толкова много мили възпоминания и второ - зер то ще бъде пак тъй весело, когато махнат стената и слънцето пак ще се вмъкне вътре.

Всичко туй е много лесно, и предишната фатална стена сега не е нищо, освен жалко плашило: то ще падне при първия звук на златната монета.

И наистина, тя се сгромоляса; стана туй, що те очакваха цели двайсет години!

То бе през априлия, когато повя първият топъл ветрец. Всичко се върши невероятно скоро, само бухтяха падащите камъни и като стълб стоеше във въздуха пепелта и варта.

На втория ден вечерта работниците си отидоха. Настъпи тишина; майката и дъщерята стояха до масата, без да могат да се опомнят от усещанията на светлината в тяхната стая, - от мисълта, че те ще седнат да вечерят без лампа.

Над цветята, както едно време, пак се разстилаше широко, ясно небе, но, вместо радост, както трябваше да се очаква, те изпитваха чувство на някаква си неясна, неопределена тревога, отведнъж влезе извънредно много светлина в стаята им: нейният блясък сякаш ги ослепяваше; тая непривична пустота, тая чудна промяна срещу прозореца…

Техните мечти се осъществиха, а пък думите замряха на устните им и, потънали в своите мисли, обзети от увеличаващата се тъга, те стояха мълком на масата, без да бутнат вечерята.

Сърцето се свиваше вcе по-болно, в него се чувствуваше такава скръб, такива безнадеждни съжаления, каквито причиняват близки хора, които ни напущат завинаги.

Когато, напокон, майката забеляза, че очите на дъщеря й се насълзиха, тя угади нейните мисли, тъй близки до нейното настроение.

- Ами че може пак да я издигнем, - промълви тя. - Нали? Можем да се опитаме да направим също такава.

- И аз помислих същото, - отвърна другата. - Но не! Знаеш: Тя няма да бъде вече същата.

Боже мой! Как стана това? Как тя, самата тя реши да унищожат тоя фон на тяхната семейна картина, върху който пролетес отпреде й се рисуваше стройната фигура на хубавеляка-моряк и колко зими - добродушният профил на нейната любима стара леля.

Тя отведнъж си спомни бледото очертание върху съборената стена, направено от дъждовните капки и напомнящо птица…

Никога, никога тя вече няма да го види, и сърцето й сякаш се късаше от тъга.

Тя плачеше, плачеше с най-горчиви през целия си живот сълзи, като си мислеше за невъзвратното изчезване на тая стена.

——————————

сп. „Българска сбирка”, бр. 3, 01.03.1904 г.