интервю на Петър Андасаров

Проф. д-р Мюмюн Тахир, писател, публицист, журналист, университетски преподавател:

Изминах пътя си до тук с моите убеждения и заблуди. Не се страхувам да изрека истината, защото вярвам в нея

- Откакто се знаем за мен ти си един и същ - усмихнат човек, душевадчик за добро настроение, речовит и занимателен в общуването, силен духом, прям, отзивчив, верен приятел на думите, талантлив разказвач - признат от читатели и критика писател. На всичко отгоре - и значителен учен с издадени книги в областта на философията, теорията, с изследвания в областта на аксиологията, семиотиката, културната антропология, културното наследство, както и в по-практичните - културната и европейска интеграция, културния мениджмънт, духовните аспекти на сигурността и други, които са с приносно значение. Първият ми въпрос към тебе е къде е изворът на доброто настроение, с което щедро ни даряваш, а то широко присъства и в твоите литературни произведения?

-  Въпросът всъщност представлява отговор на цялото съдържание на  интервюто, т. е. нашето познанство започва от зрелия процес на моята творческа биография. Поради това със самото запознаване ти навлизаш в загадката, която се разкрива в пълна мяра във всичко, което излиза изпод моето перо. Изворът на доброто настроение,  топлото душевно излъчване,  което се съдържа в постоянната ми усмивка и,  която издава лицето ми, таланта ми да излъчвам покоряваща  вярност в приятелството към хората, са  моите родители, на които съм благодарен, че са ме създали такъв; извор са и  роднините и хората, които съдбата е събрала в един двор… Това е даденост, която не принадлежи на мен. А що се отнася до чувствителността ми към доброто отношение на хората, независимо от кой край са, каква първична култура излъчват при общуването с мене, моята реакция, е отражение на радостта, която изпитвам от общуването ми с тях. Когато става дума за моите постижения в областта на художественото претворяване на картини от всекидневието на моите съседи и приятели от детските ми години и сериозните занимания с актуални проблеми на философията, получили високата оценка на големи авторитети  в областта на философското поприще, това вече ласкае моята скромна личност. Това, което съм получил от моите родители в наследство, съм се стремял до го пазя и да го обогатявам през целия си досегашен живот.

Започнах творческия си път като литературен критик. Написах няколко критически статии за съвременни български писатели и поети. След това минах през есеистиката, публицистиката и накрая разбрах, че моята сила е в белетристиката. Тази сила при мен идва от факта, че познавам достатъчно добре живота на родопчанина - неговия бит, психология, традиции, обичаи. Там съм роден и израснал, там са моите корени, приятели и съседи, моите съученици. Имах възможност да общувам с много възрастни хора - мъдреци, които без да са завършили училища и университети бяха природно интелигентни хора. Чрез тях опознах една житейска философия, която ние трябва да следваме независимо от нашите модернистични и постмодернистични уклони. Придобих невероятно чувство за отговорност, което се изразява в това, че всичко, което съм научил от тези хора, съм длъжен да предам на идващите поколения. И да го предам не само чрез публицистика и есеистика, но и да го направя красиво, чрез белетристиката. Защо издавам моите разкази, повести и романи? Дежурното обяснение е - да бъдат прочетени от по-широк кръг читатели. Изповядвам убеждението, че нито един писател не пише самоцелно, за собствено удовлетворение (макар и това да е вярно), а отправя послания, участва в живота на обществото, разговаря с читателите…

Защо публикувам разказите си в ранна есен край реката? Не бих могъл да отговоря еднозначно, както не бих могъл да дам отговор на въпроса колко е дълга връвта на всекидневието и накъде води. Често се оказва, че тръгваме по един път, понесени от неизвестен порой, а пристигаме по друг, без да знаем мястото, където ще кацнем. Искам да подчертая, че е необходимо да се премисля чутото и видяното, да се вникне в неговата същност. Писателят според мен трябва да  копае в душата си и полезното, което е изкопал да вложи в словото си. Много са вратите в душата ми - през тях в нея могат да влязат истината, доброто, красотата, радостта, разбирателството, приемането на другите…

В есетата ми има очевиден първичен синкретизъм - публицистиката е пропита от белетристични елементи, а в разказа са инжектирани фрагменти на чисто философски послания. Не съм привърженик на онези, които пишат както им хрумне, пък да го разбира който ще. Не съм привърженик и на безкрайните писания - времето е динамично, хората са ангажирани със своите проблеми…

Героите в разказите ми са тютюнопроизводители, овчари, пъдари, гурбетчии, стари хора, които шетат в опустелите къщи и си търсят работа из мерата по навик. В повечето часове на деня пушат качак на пейките пред портите, съзерцават асфалтирания път и търпеливо чакат внуците си, за да им разкажат приказките на безкрайните дни и да чуят смеха им. Зиме и лете.

За родопчаните всички сезони са еднакви. Животът им сякаш се състои само от един ден. Те са като светулките. Сутрин по здрач излизат от къщи със запалени фенери и се разпиляват по нивите. В залезната здрачевина запалените им фенери се връщат от къра. Привидно в тези краища нищо не се случва. Но тук животът тече с цялото си многообразие. Хората се раждат, прохождат по тютюневите листа, женят се и цял живот отглеждат тютюн. Той е животът на родопчанина, негова орис, предопределеност. С парите от тютюна те са си построили къщи, обзавели ги, изгледали са децата. Изучили ги. Над реки и потоци издигнали красиви каменни мостове. По големите колкото длан парчета орна земя, пръснати между върховете на планината, са разорали нивички. Обикновени хора, с обикновени тъжни и радостни мигове в обикновения живот.

Но в най-тежките си дни те пеят. Песните говорят за родното село, за първата любов, за горчивата раздяла. Мисълта и чувството, слети в едно ни изпълват докрай, изтръгват от очите сълзи, които преодоляват граници…

На село сам си палех печката, в града сам си пускам парното и виждам тишината, която се хлъзва по губерката в ръцете на мама и пада върху купчината тютюн, който със сестра ми трябва да изнижем, докато татко се върне от другата работа. Татко винаги намираше най-точните думи; умело надмогваше нахълтванията в душата му… Не забравям гроба му под Големия дъб. Сега усещам как из улиците се носи уханието на портокали и как настъпва поредната Нова година. Някога чуждоземният плод изгряваше в ръцете ми само по това време. Корите му дълго съхнеха между страниците на учебниците ми…

Биография на пътя като граница или на границата като път са моите разкази? Или е летопис на предишното утре и сегашното вчера? А може би е самият път?! Всеки въпрос съдържа в себе си своя отговор…

Изминах пътя си дотук с моите убеждения и заблуди. Никога не съм изпитвал потребност да мразя, а завистта е присъща на посредствените.  Не се страхувах да изрека истината, защото вярвах в нея. За да повярват и читателите  им предоставих  моите  творби, в които действат и дишат живите ми герои, а не публицистичните им сенки и уравнения.

- А изворът на мъдростта, с която са обагрени много от творбите ти?

-  Обикновено някъде към средата на живота ние по обратен път още веднъж преминаваме  най-ранните фази  от нашето развитие на едно по високо равнище, при което наново трябва да преодолеем  съответните страхове: това започва с осъзнаването на факта, че простиращото се пред нас бъдеще е ограничено, че нямаме пред себе си пълнотата на всички възможности - така ние нямаме пред себе си всички средства за осъществяване на нещата. Впрочем това ни кара да търсим смисъла на съществуването - минало, същестуването - настояще и съществуването, което е равно на остатъка от живота, което бихме искали достойно да изживеем. Това е всъщност пътят на раждането на мъдростта. В тесен контекст,  смисълът на живота е изборът на всеки  отделен човек, самостоятелен избор, т. е. осъзнато предпочитане  спрямо отделни ценности, които ориентират човека не към това, което трябва да притежава, а към това, което е нещо повече от самото съществуване.

Смисълът на живота и изобщо смисълът е основна тема във философията, теологията, литературата и изкуството. Той неизменно присъства и във всекидневното общуване между хората. Постепенно стигаме до убеждението, че понятията смисъл на живота и тайната на живота са синоними. Ние съществуваме твърде кратко на този свят. Знаем, че на всеки е дадено ограничено време, но не знаем колко е то докато не свърши. Нерядко се улавяме, че сме изпълнени с неудовлетворение от постигнатото - струва ни се, че е малко, че сме  прахосали земното си време за маловажни неща, а би могло да извършим по-полезни, по-дълбоки и по-смислени дела.  И въпреки това сме подвластни на едни и същи парадокси - изпитваме например истинско страдание, когато загубим пари, предмети или имущество, но с учудващо разточителство губим времето си във всевъзможни лекомислени или определено празни занимания и не разбираме, че животът изтича през пръстите ни.

На всички ни се струва, че като преживяване самият живот е твърде краткотраен, но колцина биха могли да заявят, че той е и чудесно преживяване, на което трябва да се радваме ежедневно и да живеем пълнокръвно, защото това е всичко, което имаме.

- Във всяка наша среща, след твоя публикация, сладко си говорим за истинските стойности на думите, за тяхната служба в нашата класическа и съвременна литература. И за това, че мнозина в наше време не са техни верни приятели, а ги гонят като пакостливи животни. Защо стигаме дотам, приятелю?

- Благодаря ти най-искрено. Винаги, когато те развълнува мой разказ, ти ми се обаждаш и после непременно говорим за истинските стойности на думите. Но в този твой въпрос има много образи. Затова ще отговоря образно, тъй като смятам, че  той  всъщност се отнася до Високото Слово. Словото, а истинското Слово притежава магическа сила, както лекува, така може и да убива. Словото е по-опасно и от най-силното лекарство, и от най-страшната отрова на света…   То притежава магическа сила, единствено нему се подчинява безпрекословно душата на човека. То я лекува и успокоява, то може и да я разруши. Прави я нежна, покорна и любвеобилна, но и буйна, неукротима и войнствена…

В гранични времена инстинктът често ни  връща смътната тревога на първия човек, който е погледнал към луната и е почувствал неясната, но твърде болезнена тръпка към  недостижимото. Искам да се докосна до обобщената тема за Човека, без обаче да бъде делен на голям, малък, среден, още повече по възраст и цвят. От няколко години насам се опитвам да направя обобщена картина на живота  във въртопа на промените. Мъчи ме въпросът дали животът тече, или стои на едно място, а ние преминаваме през него. Идеалното движение било кръгово, твърдят мъдреците. На мен  ми се иска да погледнем извън кръга дори с риск да нараним хармонията на идеалното.

В преследване на мимолетните си миражи хората често забравят, че животът може да бъде прекъснат всеки миг, че е кратък и отминава като сън, колкото и дълго да живееш. Божият избраник Ной, който оцелял от Потопа и преживял по Божията милост деветстотин и петдесет години, се обърнал назад и въздъхнал:  Колко е кратък животът, Господи! Току се роди човек и вече трябва да умира!

Не забравял тия библейски думи мъдрецът Локман. Той живеел в полуразрушена колиба и когато го питали защо не я стегне, отвръщал: За този, който е смъртен и това е твърде хубаво!

В едно свое изказване Антон Павлович Чехов признава: „По-рано, когато не съзнавах, че ме четат и преценяват, аз пишех безгрижно, като че ли ядях палачинки - сега пиша и се боя”. Взискателността на автори от величината на Чехов и Флобер е пословична - тая боязън е своеобразно преклонение пред Словото и тя е толкова по-голяма, колкото по-голям е талантът на твореца. Отначало не го разбирах и първите ми книги полетяха безгрижно, без да имам пълна представа нито за техниките на „полета”, нито за природата на това усещане.

Почувствах го едва когато издадох „Земя за обетоване” и „Високо, зелено и нежно”. В процеса на тяхното създаване, а и след това, изпитвах постоянно този благороден страх. Имаше и друго - тогава стана ясно, че прохождането на българската демокрация вместо очаквания напредък донесе противопоставяне, разруха и напрежение. Преходните години протичаха с особена острота в моя край, който обезлюдяваше много по-бързо и безвъзвратно от драматичното „преселение” в края на 80-те години. За причините и последствията от този катаклизъм литературата ни тепърва ще се произнася, а аз искам да спомена една друга празнота в нея.

Макар в една национална литература и периодиката, и регионалните деления да са условни, смело мога да заявя, че за българската художествена словесност Източните Родопи все още са бяло петно. Тази най-поетична, най-мистична наша планина е намерила достойното си претворение в книгите  на някои писатели. Те превърнаха в нарицателни герои хората от Средните и Западните Родопи, но за света на жителите от Източните се знае твърде малко.

Това е най-чувствителното пространство на нашата родина и огромното му значение за утрешния ден на България е извън всякакво съмнение. Същинската причина за много от настроенията, духовната изолация и публичното отношение към този прекрасен свят се корени именно в непознаването. То е взаимно, но съм оптимист, защото в браздите на промените вече покълват филизите на много радостни изненади, заражда  се  ново усещане за оптимизъм.

Със съзнанието, че като син на тая земя съм длъжен да направя всичко по силите си тя отново и завинаги да бъде обетована, започнах да я пресъздавам в творбите си такава, каквато я нося в сърцето си.

Много време потопих на дъното от диалози, приказки, доноси, предателства; животът рисуваше върху ми непрекъснато питанки и докато им отговоря времето ме изоставяше… Търсех разбиране, справедливост, признание. Исках да поовършея някой и друг предразсъдък и стереотип, после да съблека питанките и да се гмурна пълноценно в живота… Може би пък там да има поляни… Поляни, разбира се, намерих, придобих своя гледна точка, стил и начин на живот. Сега отговарям на питанките с книгите си…

Признавам, в Родопите усещам със сетивата си най-добре необятността на човешката душа с всичките й измерения. Душата няма етнос, религия, език, партия, цвят. Хората се различни, и това е пределно естествено, но ние няма какво да делим - всички сме замесени от едно тесто в едно корито. Навярно знаеш, че съм автор и на книгата „Животът заедно”, книга - опит да се обобщят факторите, предпоставките, в крайна сметка и проблемите пред социалното съжителство между разнообразните обществени субективности на съвременния свят: от една страна, на етнокултурните общности в рамките на нацията, от друга - на отделните нации в наднационалните обединения, какъвто е Европейският съюз, например. След това написах следващите си научни книги „Идентичност и толерантност” и „Към интегрираща идентичност”, в която за първи път не само в българската философия, въвеждам категорията „интегрираща идентичност” и я дефинирам, „Културна интеграция и междуетническо сътрудничество”, „Идентичност и толерантност. Философски и практически въпроси на културната интеграция”, „Времена и културно общуване”,  „Политико-философски речник”, „Аксиология и сигурност”, „Етнодемография и култура на сигурността”, „Неолиберално общество и междукултурно общуване”, „От дъното на живота към висините на духа”, „Въведение във философията на изкуството”, „Човекът и неговото бъдеще”, „Философия на политическото лидерство”, „Енциклопедичен речник по лидерство”, „Към философията на творчеството”, „Философия на творчеството”, „Поетика на творчеството”, „Образование и духовна идентичност”, „Общуването”, „Ценности и духовна зрялост” и др.  И белетристичните „Славеят на Родопите”, „Стряха с много гнезда”, „Тревожен оптимизъм”, „Преминаване”, „Земя за обетоване”, „Бране на диви пчели”, „Когато пътят беше граница”,  „Високо, зелено и нежно”, „Приказки за деня и нощта”, „Пътеки във вечността”, „Попарено лято”, „Възел”, „Трева за ангели” и др.

Имах щастието още като ученик, после като студент, да чета произведенията на световните и на българските класици и изпитвам невероятна естетическа нагласа от тях. Истинско творческо удовлетворение за мен сега е, че имам възможността да общувам с известни български автори.. С Евтим Евтимов бяхме много добри приятели. Пет години работихме на един етаж в Съюза на българските писатели - той беше главен редактор на „Новият Пулс”, а аз - зам. главен редактор на „Словото днес”.  Изкушавам се да цитирам една много кратка част от това, което той е писал за мен: „През последните години Мюмюн Тахир направи интересни и задълбочени научни изследвания за етнокултурната ситуация на Балканите. Макар те да разширяват представата за научната му дейност, аз искам да кажа няколко думи за писателя и приятеля Мюмюн. Той не шуми наляво или надясно с това, което е написал; не говори с повод и без повод за художествената литература, нито пък натрапва своето име. Но каквото и да напише, не остава незабелязано. Защото винаги казва нещо ново. Защото това, което пише не прилича на другите автори. Нито пък се поддава на нещо, което е угодно някому. Приет - не приет, той си остава истински. Това, че в неговата проза има поезия, означава, че умее да слива земното с небесното. Мюмюн вече доказа, че заедно с брането на пчели, може да бере и подбира всяка своя дума, за да изгради всяка своя творба. Разказите му заслужават много по-голямо внимание, отколкото някои бъбриви писания на случайни автори, които прекалено много ни занимават с празни приказки.  Мюмюн Тахир търси преди всичко себе си, а не подобия на себе си. И всеки, който има усет, може да го намери. Защото знае - истинската сила на едно плодоносно дърво или талант не се измерва по височината или дебелата сянка, която хвърля настрани, а по своето талантливо излъчване.”

По принцип не обичам ненужните разговори и избягвам да говоря затова, което не зная или не разбирам. Не искам и не влизам в излишни полемики. Временно сме на този свят, много неща не са ни дадени да разбираме…

Казват, че в края на краищата последният ни дом се състои от два метра. „На човека му са нужни три аршина земя”, по думите на Л. Н. Толстой. В един от разказите си Чехов пък пише: „Но нали три аршина са нужни на трупа, а не на човека. На човека са нужни не три аршина земя, не едно имение, а цялото кълбо, цялата природа, където на воля може да прояви всички качества и особености на свободния си дух”.

Намираме се в ситуация, в която виждаме другия човек не в неговия естествен вид и ръст, а само собствената си представа за него. На себичния ум носи удовлетворение да лепва етикети на другите; да им придава понятийна идентичност. А свеждането на всяко друго живо човешко същество до представа вече е форма на насилие.

Мисля, че художественото творчество, вярата ни в доброто и справедливостта, ще ни освободи от старите коловози на стереотипното мислене. Творчеството е своего рода повторение на Сътворението. То е и претворяване. Единственото неясно нещо в него е енергията, която дава сили, тласка твореца и въздейства на въображението да постигне именно тази форма, именно това внушение, именно това послание, независимо от изкуството, което е само разновидност на една и съща идея. Самото Сътворение има неоспорими документи - Свещените книги. Там инструментариумът се състои от притчи, поуки, митове, описания, напътствия, молитви и пр. Целта им е да внушат определени идеи, които наричаме религия и центрират идеите около една личност - пророк, за да може те да се възприемат не само като Божия повеля, а и като начин на мислене, живот и поведение.

Да се говори за творчество, за мястото му в живота на човека, за неговата същност и извори, обстоятелства и способности, форми и способи, означава да се определи мястото на човека в света, смисълът на живота, целта на битието. Да се отговори на въпросите кои сме, от къде идваме, къде отиваме? Общо взето се приема, че светът е обективен, без начало и край, единен в своята материалност и представлява динамична картина, защото се намира в непрекъснат процес на движение, изменение и развитие. Човекът, неговият дух (съзнание, развитие) е резултат от дългата еволюция  на съществуващия независимо и вън от него свят, и че той е даден на човека в неговото съзнание, самосъзнание и разум.

Една от многото дефиниции за творчеството  е, че то е човешка, социално значима, съзнателна дейност, която преобразува настоящето и  формира нова реалност, не съществувала преди нея  с помощта на определени форми и средства. То е атрибут на човешката дейност,  нейно онтологично свойство. Но е атрибут  на дейността само на човешкия род и е присъщ на човека по рождение; дар е от природата, но и свойство, придобито чрез житейски и професионален опит;    конструктивна дейност за създаване на нещо ново, продуктивно въображение,  съчетано с критично отношение към постигнатите резултати. Обаче, за да бъде нещо творчество не е достатъчно да е ново: то трябва да има стойност или да е подходящо за когнитивните изисквания на съответната ситуация. Творчеството е израз на волята на човека битието да бъде развито и обогатено по законите на истината, красотата и доброто. Това е един от начините той да определя своето място и предназначение в света и осмисля собственото си битие.

Животът продължава. Вече се задават новите поколения строители на мостове и ще сторят това, което нашето време не успя да преодолее. За мен остава утехата, че все пак първият протегнат мост между бреговете е Словото. То скромно и достойно изпълнява своето призвание да брани и утвърждава живота и аз вече виждам как се рушат стереотипи и предубеждения, как реката на нашия живот става все по-пълноводна и радостна. А това е истинският смисъл на нашия земен и небесен път.

- Ти си човек и творец с дълъг път, както сам изповядваш, изминал си го дотук задъхано, с търсене на богатствата у човека и в духовния живот на народа, оставил си важни жалони за ориентир на идващи творци след тебе и трайни знаци на историята. Ще започна от учителската ти работа - съдба ли ти беше тя или просто трябваше да минеш през радости и изпитания, които предлага тя?

- Всичко, което казваш е вярно - учителската ми работа е и съдба, и път през радости и изпитания. Започнах работа като учител в Техникума по икономика в Кърджали, в който преподавах български език и литература, етика и морал, въведение във философията.

В нито една световна литература няма думи, чрез които да се рисува пълноценен образ на учителя. Културата има за свое начало появата на езика, писмеността, смятането, мита, религията, изкуството, философията, науката. Носител на познанието във всички тези области е учителят. От най-дълбока древност да наши дни, пробуждайки за нов живот забравените и озарявайки хоризонта на нови истини, учителят ускорява тази еволюция. В най-мрачните времена на човешката история, преследван, измъчван, унизяван, неведнъж изправян пред ешафода на смъртта, светоносният образ на учителя огрява душите на хората с пламъка на своя дух.

Учителят е интелектуалната опора, духовното съкровище на всяко общество. Той е ваятелят на оня идеал, който отразява в себе си стремежа на поколенията към физическо, нравствено и интелектуално съвършенство. Силен със съзнанието за своето призвание, той служи на вечното възобновяване на човешката духовност. Така виждах и виждам аз учителя.

- А журналистиката? Какво ти взе и какво ти даде тя, която за всички ни е необходима за овладяването на езика, основа на всяко творчество?

- Винаги съм искал да бъда журналист и писател. Много експерти определят журналистиката като наука за информацията или изкуство на обществените комуникации. Но в умален социален план тя просто е умение да разказваш истории от деня, случки и събития, съчетано с умението  да ги опишеш образно и интригуващо. Мнозина я определят просто като професия за човешките отношения.   Но истинското призвание на журналистиката е да държи читателите близо до реалността и истината, като им показва и онова, което стои зад кулисите на мълчанието и прикритието. Откровено, журналистиката ми даде много, но и ми отне много време, през което можех да пиша разказите си. В сегашната журналистика виждам обезценяване и оскверняване на езика. А езикът е най-голямата дарба, която Бог ни е дал. На всички ни е ясно, че без тази божествена заложба не можем да стигнем до сърцата на нашите ближни; да обитаваме един общ свят, ще бъде затворени в нашето Аз и  като самотни животни ще бродим из един  пуст свят. Едва тази тайнствена смесица от звуци ни дава способността да създадем един свят от смисъл и значение, който трябва да завладеем.  Основното нещо, от което се нуждае един език, за да оцелее и да не изчезне с течение на времето, е, да има хора, които да го говорят. Необходимостта да се говори, което може да се разглежда и като екзистенциален въпрос на биване или небиване на езика, може да се покрие чрез неговото преподаване  и съхраняване на неговата чистота.

Мисля, че навреме се отказах от журналистиката. На по-чист въздух се диша и живее по дълго…

- За да е пълен отговорът ти на тия два въпроса ще те помоля да ни кажеш в кое или кои училища си учителствал и по какви предмети си преподавал? И в кои издания, на какви позиции си работил като журналист? Как се озова в преддверието на първите издания?

- Вече споменах, че първото ми работно място беше икономическият техникум в Кърджали, където преподавах български език и литература, етика и морал, въведение във философията. Като млад учител редовно изпращах дописки до редакцията на кърджалийския вестник „Нов живот” и така станах дописник. По-късно бях назначен като главен редактор на в. „Прогрес” - навремето всяка селищна система издаваше т. нар. многотиражки. След това станах кореспондент на софийския в. „Нова светлина” за областите Кърджали и Смолян. Известно време работих като отговорен секретар на кърджалийския вестник „Арда”, след което станах кореспондент на в. „Новинар”. В продължение на четири години - от 2009 -2012 година бях зам. гл. редактор на писателския вестник „Словото днес”. След това се посветих на академична дейност.

- Впрочем, аз не знам ти какви учебни заведения си завършил, сигурно е едно - че имаш висше образование. Запознай ни, моля те с пътя си за придобиване на първоначални и по-сетнешни знания.

- Знанието е важна ценност, двигател  за  икономическото, социалното и културното устойчиво развитие на личността и нацията. Напредъкът на една нация стъпва не само върху знанието, а и върху умението то  да се използва в практиката… Задачата на всяка нация е да инвестира в своя човешки капитал, за да развие устойчивостта и гъвкавостта, които позволяват на най-добрите й умове да реагират интелигентно и творчески на съвременните предизвикателства не само да оцелеят, но да продължават и да се развиват. Пълнотата на знанието дава пълнота на свободата, която надхвърля границите на времето. Натрупаните  знания и практически умения са най-необходими в живота.

Разказват, че хората умирали с отворени  очи, когато били жадни да узнаят всичко. Човешкият стремеж към знания е неизкореним. Човекът търси начини как въз основа на знанието да проникне в същността на нещата, да открие източника на развитието им, както и логиката на взаимната им връзка. Заедно с това чрез тяхното възпроизвеждане, преобразуване и пресъздаване той търси логиката на предметната определеност на философията като потребност на търсещия дух.

Моят път за придобиване на знания мина през основното ми образование, което завърших в с. Фотиново, след което се дипломирах в СОУ „Никола Й. Вапцаров” в Момчилград и придобих средно образование.  По-късно завърших специалностите „Български език и литература” и „Културология” и получих висше образование. Като всеки студент в университета получих най-основни знания, теоретична дълбочина, гъвкавост и креативност - основни качества, които ми помогнаха в професионалния ми път, дадоха ми  възможности да развивам способност за прилагане на получените знания и умения в практиката, т.е. да повиша потенциалната  си реализация в живота. Но за мен най-главното е, че след завършване на университета продължих да се самоусъвършенствам. Посветих много време на четенето, особено на философска литература. Специализирах философия и продължих да се занимавам с философски изследвания, в резултат на което защитих дисертация в Института за философски изследвания на БАН и придобих образователната и научна степен „Доктор”, после - асистент, гл. асистент, доцент и накрая професор.

- Интересно ми е как детето Мюмюн е изминало дългия път от прага на селското училище в Загоричане, Кърджалийско,  в което си роден, до завоюването на научното звание професор, отвел те в Университета по библиотекознание и информационни технологии като преподавател, а преди това в ПУ „Паисий Хилендарски” и УНСС?

- Отговорът е единствен - с много труд и всеотдайност. Пътят, който ме доведе в София, е един и същ  за всички, които са тръгнали от дълбоката провинция. Мога да кажа, че малко бяха хората, които посрещаха всяка моя стъпка към крайната ми цел. За селото - единственото, което и до сега повтарям, че в селото със същото това име - Загоричане, достатъчно отдалечени едно от друго, са родени двама души, които имат честта да бъдат гордост на поколенията - Димитър Благоев и Мюмюн Тахиров.

Всъщност аз съм само роден в Загоричане. Когато съм навършил една година родителите ми се преместили в село Дюлица. То е клекнало между върховете Сиври на север, Уисча на юг, Токъджък на изток и Бакаджик на запад. Южно в далечината и синевата на хоризонта се очертава високия хоризонтален гребен на Гюмюрджинския Карлък с тъмнеещите се по ребрата му гори. Първите заселници били селяни, които избягали от ужасна чумна епидемия и намерили подслон в планината при едно овчарско семейство. Край неговите колиби изградили нови и така положили основите на днешното село, тук са запалили нови огнища.

Началото на селото се свързва и с големия чинар и овчарят, който построил колиба под него. На големия чинар по тези места му казват Свидетелят на вековете. И той заслужава това име. На сянката му можеш да разстелиш три хармана сено. Клоните му са същинска  малка гора, израснала от един корен. Никой не знае кога и кой го е засадил… Само легенди разнася белият вятър. Навремето тук е било покрито с непроходими гори. Ловец навлязъл в дебрите им, ако не оставял знаци след себе си, никога не можел да излезе от тях.

Край шуртящия извор, недалече от чинара, имало малка поляна, нагиздена с хиляди цветя. Щом се запролети, овчарите от бреговете на Бяло море подкарвали стадата си към планината. Един от тях винаги идвал на тази поляна и прекарвал лятото тук. Чувствал се много самотен. Монотонните песни на дъбовите гори наоколо  му потискали духа. Смятал, че ако има дърво със светлозелени листа, които да шумят при най-лекия ветрец, ще му се успокои душата. Затова си обещал на следващата пролет да донесе една фиданка от чинар. Чинарите не остаряват, си помислил той. На следващата година засадил фиданката над извора. След това си  построил и колиба. Изкоренил всички лопуши от поляната и изградил кошара. Всяко лято идвал тук и се радвал на скачащите около чинара агънца. Оженил се за стройна мома с вежди като полумесец. Тя му родила деца. Повече овчарят не напуснал тези краища.

Родът му се разпрострял колкото клоните на чинара. Изтекли столетия, изтънели години. Брадвата на човека, както и пожарите, предизвикани от овчарите за пасища за стадата, унищожили горите из околността. Единствено чинара останал в тази голота, който продължавал да се развива и се превърнал в хилядоклонесто дърво. С течение на годините на чинара му окапвали листата, а той се опитвал да отчита цената на беднотията и мизерията.

Сега Свидетелят на вековете се оглежда около себе си. Смътно помни оная  първа колиба, слуша детската гълчава и със стенещ глас добавя стари песни към песента на тютюна.

Не знам дали всичко е било случайно или необходимо - раждането ми в Загоричане, преместването ни в Дюлица, идването и реализацията ми в София…?

Позволи ми малко да философствам. Под необходимост във философията се разбира онова, което трябва непременно да се случи при определени условия. Случайността има своето основание  не в същността на явлението, а във въздействието върху други явления и в онова, което може да бъде, но може и да не бъде, което може да стане така, но може да стане  и другояче. При метафизическия, т. е. разсъдъчно-емпиричния подход към взаимодействието на явленията, към тяхното развитие, човекът се изправя пред неразрешимо противоречие. От една страна, всички явления и събития възникват в резултат на действието на някаква причина и следователно те не могат да не възникват. От друга страна, тяхната поява зависи от безкрайно много и разнообразни  условия, при което дадената причина действа и непредвидимото  им съчетаване прави тази поява незадължителна, т. е. случайна. И понеже не може да разреши това противоречие, метафизическото мислене стига  или до фатализъм, при който всяко събитие се оказва изначално предопределено, или до релативизъм и индетерминизъм, при които събитията се превръщат в крайна сметка в хаос от случайности. И в двата случая целесъобразната практическа дейност се оказва безсмислена. Необходимост и случайност в тяхната вътрешна взаимовръзка е възможно само по пътя на диалектическото разбиране на процеса на развитието като ставане в неповторимите форми на единични събития върху основата на определен начин на разрешаване на изходното противоречие.

- Няма съмнение, че при тебе успоредно вървят литературното творчество и науката. Най-добре ще е преди да ни дадеш информация за бъдещето на личната ти съдба на творец, да ни запознаеш с книгите си в двете области и с тия - повече от 200 монографии, статии, студии, доклади от научни конференции и с публикациите в периодичния печат и електронните медии в страната и в чужбина. И за другите ти дейности ни разкажи, ако обичаш!

-  При мен художественото и научното творчество взаимно се допълват. В белетристичните ми текстове има много философски размишления, а във философските ми работи се съзира определен вид есеистика. Когато защитавах дисертацията си по философия на историята в Института по философски изследвания на БАН, ми казаха, че текстът ми не е само научен, но така е написан, че е философски-есеистичен и разбираем, за разлика от тежките словесни конструкции на някои от другите философи. Философските текстове се пишат малко по-лесно, защото там човек разчита на определено натрупано познание и се правят по-малко редакции, докато при белетристичните първо се фиксира идеята, замисълът, после фабулата започва да се натрупва, да се обогатява. Истинското удоволствие при създаването на разказ е да започнеш да го редактираш, да променяш и добавяш така, че накрая да няма какво да махнеш.

Когато започнах да се занимавам с чиста философия, взех да си задавам въпроса за смисъла на живота и сега пиша една статия, онасловена “Смисълът на смисъла”. Ако можем да си отговорим на този въпрос, ще си отговорим на питанките “Кои сме?”, “От къде сме дошли?”, “Къде отиваме?”, “Защо живеем?”, “Има ли Бог?” Стигам до извода, че повече ми харесват две мисли: “И това ще мине”, а другата е “Нищо не ми трябва”. Откакто започнах да изповядвам тези две максими, животът ми стана по-спокоен, по-малко притеснителен. По-съм уверен в това, което върша. Лакомията ме отвращава във всички нейни вариации и проявления.

Вярвам в съществуването на един Велик разум, на един Велик архитект, който е създал всичко, което ни заобикаля. И в този смисъл мога да повторя думите на Йордан Радичков „Аз не съм религиозен, аз съм вярващ.” В тази връзка ми се иска да разкажа една такава случка: в Разград трябваше да откривам един театър. Бях си наизустил речта. Застанах на трибуната. Пред мен имаше към 500-600 човека. Взех да говоря какво представлява изобщо откриването на театър за населението в Разградско. Подчертах, че това не е обикновен празник, а е протегната ръка за добронамереност, добросъседство, толерантност и че религиозните различия не бива да създават проблеми в общуването между хората, които изповядат различни религии. Тогава реших да оригиналнича и се сетих за спомената мисъл на Радичков. Като казах “Аз не съм религиозен…”, зациклих и допълних: “Аз съм божествен.” Вярвам в съществуването на една сила, която е над всички нас - БОГ!.  Често казвам, че човек не бива да се взима чак толкова насериозно. Никога не съм се “впрягал”, когато някои хора - съзнателно или несъзнателно - са се опитвали да се шегуват с моя етнически произход. Човек се ражда такъв, какъвто е и единствената идентичност, която не може да приеме или отхвърли по свое желание е етническата. Но аз предпочитам и досега се представям не с моята етническа, а с гражданската и личностната си идентичност.

- А аз истински ти завиждам на оригиналните заглавия на книгите ти „Стряха с много гнезда”, „Бране на диви пчели”, „Попарено лято”, които разкриват твоя натюрел. А в последно време все се връщам към публикациите ти и към книгата със същото заглавие „Трева за ангели”. Боже, каква духовна светлина, какви сложни,  ала с многоцветни характери хора, какви пленителни мигновения, преливащи от песни на природа и люде всякакви! А над всички - божествения образ на майката! Как ги пишеш тези работи, би те попитал покойния, но с книгите си жив - Дончо Цончев? Питам те и аз, драги ми приятелю!

-  Един колега многократно ми е внушавал, че намирането на подходящи заглавия  представлява половината от извършената работа. Ами, както ти въздъхваш - Божа работа!

- Казвали сме си с теб, че всяка буква има глас, малка е, а съдържа свой специфичен свят, ако имаш очи и душа да го видиш и да го почувстваш. Какъв е за теб светът на всякоя буква, как влизаш в тия светове? И още - как населяваш с тях своите безкрайни редици от букви и думи. На кой принцип ги редиш, пазиш ли ги да не се удрят една в други и да наранят изречението? Как ги съхраняваш?

- Ще ти отговоря метафорично, защото по друг начин почти е невъзможно. Писането не подлежи на обяснение. При мен всичко се случва между златистите облаци кантарион и вълшебния дъх на прецъфтяваща мащерка - под това високо родопско небе, в което родните облаци сменят непрекъснато формите си, сякаш продължават детската си игра и закачливо ме подканят да се включа в нея…

Творчеството идва при нас с гласа на твореца, за да ни подсети, че някъде, където сме били - където сме живели, където сме обичали   и са ни обичали - сме оставили едно родно място и в него има една къща, където неминуемо ще се върнем един ден. Защото „животът, който няма синоним”, винаги ще ни очаква и ние винаги ще изпитваме жаждата да се завърнем. Да прекрачим прага с покаяние и примирение пред великото чудо и да благодарим на Твореца, че ни е напомнил безсмъртната същност на  словото. Няма човек без роден край, без родна стряха и бащино огнище. Животът не е някакво  безкрайно и безпосочно пътуване. Той е едно дълго завръщане. Не само Одисей има своята Итака.

За твореца това има екзистенциален смисъл, и тъкмо творецът си задава въпроса ако си  в едно и също време художник, фотограф, писател, поет, учен, философ, културолог, кулинар, винар, зрител, потребител, читател, какъв си  в същност? Салвадор Дали отдавна е отговорил на този въпрос, като е казал, че творец е не онзи, който „се вдъхновява, а онзи, който е способен да вдъхновява другите”. А пък Хайнрих Хайне пише:

Талантът болест е, разбрах,

от порива му боледувам,

света творях да се лекувам,

света творейки, оздравявам.

Да разширя отговора. Микеланджело занесъл на работа един голям мраморен камък и един негов приятел го попитал какво е това, което носи.

- Ангел - отговорил той.

- Не е вярно. Това е само камък - възразил   познатият.

- Това е ангел - повторил скулпторът. - Той  е вътре в камъка. Аз трябва само да отстраня това, което е в повече.

Не случайно една от дефинициите на съвършенството гласи, че съвършено е това, на което нищо не му липсва, и нищо повече не трябва да се добавя.

Композиторът Леополд Стоковски, диригент във Филаделфия, казал в един разговор с индуския поет Кришнамурти: „Когато преживявам вдъхновение, струва ми се, че си спомням нещо: сякаш долавям нещо, което е било преди  петдесет минути някак си в ума ми; като че ли  е било там - не знам колко дълго, но е стояло на заден план, и в мига на вдъхновението е отведнъж излязло налице.” А поетът казал: „Аз се  вдъхновявам, когато видя нещо хубаво, някой хубав изглед, когато слушам хубава музика или когато някой декламира стихове, защото умът ми постоянно търси. Аз поддържам ума си винаги нащрек и когато срещна хубост, у мене бликва веднага желание да предам това видение тъй, че хората да могат да го разберат.” Големият български поет П. К. Яворов изповядва  пред Михаил Арнаудов как се ражда при него конкретно стихотворение - от мелодия, мотив, словесна фраза или фрагмент от пейзажа: „Обикновено ми се вестява мотивът. Мотивът ми се явява като една мелодия. Като река да си го тълкувам как е, то е настроението. Това настроение ти се явява като една мелодия, която ти звучи в душата. Думата се явява после, после се явява мотивът, в който трябва да въплътиш тая мелодия. Оттам си обяснявам тая музикалност на моя стих… Преди всичко музиката на стиха, после иде словото, после иде съдържанието… Значи звучи в душата една мелодия. Тя идва от едно настроение, което носи любовен, семеен, социален характер. И в тази посока  търся думите, за да изразя мелодията. И човек започва да митологизира в душата си…”

Не само стихът, но и прозата има своя ритъм и своята звукова мелодия. Гюстав Флобер изповядва пред братя Гонкур: „Историята, авантюрата на един роман ми е безразлична. Когато създавам един роман, аз имам убеждението, че предавам някаква багра, някакъв нюанс. Например, в моя картагенски роман искам да изобразя нещо пурпурно. В „Мадам Бовари” аз не мислех за друго освен да предам един  тон, да предам плесенната багра на мокрица.”

В своето съществуване човекът е постигнал много истини, благодарение на онова божествено прозрение, което наричаме „вдъхновение” - т. е., проява на духа, която иде свише, надхвърля рамките и възможностите на делничните ни занимания и се родее със самото сътворение. Накратко - вдъхновение, въображение, талант, интуиция и всеотдайност! Те играят важна роля в творческия процес. Обаче вдъхновението и таланта без живата творческа енергия на труда е безрезултатно усилие на духа, от което в най-добрия случай може да се роди безплоден цвят. Константин Величков отбелязва, че  способността още не е талант, а талантът не е творчество и ако талантът  е даден от природата, на човека принадлежи заслугата да го развие и направи плодотворен. Според Едисон геният е 1 % вдъхновение и 99 % пот. Той казва, че никога не е губил, а е доказал, че има 100 начина как може да не се произведе електрическа крушка. Подобна мисъл е изказал Л. Н. Толстой, който казал, че талантът е единицата, а трудът са нулите.

Писателството не е занаят, не и занятие, пише К. Паустовски. Писателят е призвание. Вниквайки в някои думи, в самото им звучене, ние откриваме първоначалния им смисъл. Думата „призвание” се е породила от думата „зов”. Никога не призовават човека към занаятчийство. Призовават го само към изпълнение на дълг, на трудна задача. Но какво кара писателя да се посвети на своя мъчителен, но прекрасен труд? Преди всичко - зовът на собственото му сърце. Гласът на съвестта и  вярата в бъдещето не позволяват на истинския писател да премине живота си на земята като безделник и да не предаде на хората с щедра разточителност цялото огромно разнообразие от мисли и чувства, които изпълват самия него. Не е писател онзи, който не е прибавил към зрението на човека поне мъничко проницателност.

- Ние с теб сме членове на единствения, дядо Вазов Съюз на българските писатели. Ти си от активните му труженици и получаваш признанието заслужено за своята литературна дейност и за талантливите си книги - носител си на почетната грамота на Съюза ни за принос в развитието на съвременната българска литература, лауреат си на годишната литературна награда на СБП за проза през 2002 година. И на какви още отличия си носител? Да припомня и аз, че бе зам.-главен редактор на неговото литературно издание „Словото днес”.

- Лауреат съм на Годишната литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г. Носител съм на наградата за публицистика на област  Кърджали. Три пъти съм носител на Националната награда за разказ „Всички сме деца на майката земя”. Лауреат съм на Националната литературна награда „Дядо Йоцо гледа”. Номиниран съм за Националната литературна награда „Йордан Йовков”. Носител съм на наградата за белетристика „Георги Братанов” и  на националната литературна награда  „Николай Хайтов”. Отличен съм със „ЗЛАТНА КНИГА” на Съвета на европейската научна и културна общност за принос в развитието и популяризираното на българската наука и култура. За публицистична, писателска и научна дейност  съм награден с най-високото отличие на Съюза на българските журналисти - Грамота и почетна значка „ЗЛАТНО ПЕРО”. За принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност съм награден със „ЗЛАТЕН ВЕК” на Министерството на културата. Определен съм за Будител на годината за 2024 г. Носител съм на отличието „Слънце и луна” на XI международен литературен фестивал в румънската столица Букурещ за съществен принос в развитието на балканската литература и на отношенията между представителите на съвременната балканска литература, както и в утвърждаването на принципите на добросъседството и толерантността. Лауреат съм на Второто издание на международния литературен конкурс „Изящното перо - 2019″, Чикаго, САЩ.

- Интересен човек си ти - непримирим със злото, с обществените бели на отделни отговорни държавни и партийни хора, с изкривената същност на лелеяната някога демокрация, вдигаш глас срещу бездуховното ни време. Кажи ми, драги Мюмюн, кой обърна пластовете наопаки - на историята и на духовните стойности на нацията ни? Защо търпим безропотно тези лъжедемократи, крадци на благата, сътворени от народа ни преди нея и докарали българите до просешка тояга? Как да живееш в такъв обиден за всички ни хаотичен свят?

-  Разглеждам творчеството още като процес на създаване на творчески и научен продукт, а не като надпревара за пренасищане на физическото и духовното ни пространство с ненужни за потребителите образци на Франкенщайн. За жалост това днес се превръща в печелившо занимание, а символът на истинското творчество Пигмалион се мержелее в здрача на безразличието. Обобщена картина на съвременното общество дава един свят, който се измъчва в агонията на остарял икономически подход, защото се основава на „умиращи”, т. е. отдавна обезсмислени продукти, услуги, пазари или процеси, които поглъщат цялата мощ на икономиката, изтощавайки я всеки момент.   По този начин продължаваме с най-трудната и    най-безполезната дейност - да предпазим трупа от вмирисване. Смятам, че това се дължи на наложилата се в нашия обществено-политически и културен живот бездуховност - това е кризисно състояние, в което духът страда от имунна недостатъчност срещу прояви като алчност, неразумен хедонизъм, користолюбие, меркантилност, агресивност, цинизъм, безотговорност и безнаказаност, безчовечност и дехуманизация.

В бездуховността доминират такива отрицателни черти като: злобата, цинизмът, егоизмът, потребителството, неразумният хедонизъм, примитивният утилитаризъм, користолюбието, агресивност, корумпираност, коравосърдечие, самочувствие на всепозволеност и т. н.

Носители на духовността и бездуховността са не само отделни индивиди, но и цели общности, епохи и цивилизации. Тези две състояния на духа невинаги се срещат в чист вид. Същността им се определя от специфичните за тях характеристики в битието на определена личност, общност, епоха или цивилизация.

Бездуховността е разминаване между ум и сърце. Пред нея благородството на сърцето изостава от остротата на ума. Хора с ум, но лишени от нравственост са безразлични към това кой за какво използва плодовете на техния интелект, физическите им превъзходства, красота и плът. Срещу облаги - пари, разточителни компании, привилегии, почести и др. - те са готови да изсипят в краката на първия срещнат тиранин своите открития, творчество, идеи и разработки и други постижения на духа, изкушенията, с които природата е надарила плътта им. Особено опасно е, когато алчността убива професионалното достойнство, увлечението за бързо, лесно и безогледно забогатяване превръща благородството в цинизъм. Благата на духа и плътта са превърнати в стока. Мярката на тяхната стойност са парите, които получават за тях. Всичко друго е без значение. И в двата случая става дума за проституция: едни с духа, други с плътта си. Това явление днес в нашата страна придобива застрашителни мащаби.

Постоянен признак на бездуховността е бездушието. Както казва украинският философ Сковорода: душата е това, което прави тревата трева, дървото - дърво, а човека - човек. Без нея тревата е просто сено, дървото - просто е дърво, а човекът - труп. Бездуховността прави човека безразличен към чуждите болки, към чуждото нещастие, безчувствен към красотата, с която ни дарява природата, безчувствен към ритъма на живия живот. Бездуховността е светът на обърнатите ценности. Нерядко срещаме хора, наричащи себе си творческа интелигенция. Сред тях несъмнено има дори безспорни таланти в областта на изкуството, литературата и науката. Те пресъздават изумителни образи на прекрасното и съвършеното, правят гениални открития. Но в същото време собственият живот, постъпките и отношенията им към хората, към красотата в живота е пълно отрицание на тези образи и идеи.

Същинска характеристика на бездуховността е култът към насилието: спрямо човека, природата, културата, ценностите на живота, нравствеността, красотата. Крайният резултат от това е раждането на биологическия тип човек, у когото решаващо значение придобиват първичните, биологичните чувства: агресия, насилие, страх, ненаситност. Тези признаци стават характеристики на големи групи хора и тяхното нарастване застрашава оцеляването на обществото.

Когато бездуховността обхваща значителна част от нацията, тя постепенно губи своите съпротивителни сили, разрушава се имунната й система и тя изпада в състояние на тежка духовна криза. Това кризисно състояние започва със задръстването на духовните й скрижали с чужди на хуманизма образци, стереотипи и форми на общуване между нейните членове. Така се формира едно репресивно общество, в което движещи сили стават не добротата, милосърдието, човечността и взаимното сътрудничество, а крайният индивидуализъм, алчността, егоизмът, авторитаризмът и тоталитарният дух, чиито всекидневни прояви стават арогантността, хулиганството, безпардонността и самочувствието на всепозволеност и безнаказаност.

Всяка проява на бездуховността е постоянно намаляващата сила на чувството за святост (сакралност). Десакрализацията произтича от порочността на съвременната цивилизация. Тя се превръща в една от трайните черти на съвременния свят. Чувството за сакралност почти винаги се свързва със способността на човека за преклонение пред живота и смъртта, със способността да се радва на чуждото щастие и да страда с чуждата болка, с преклонението пред мъдростта на времето, пред магията на природата и нейните чудеса, които човек е престанал да ги възприема като проява на собствената си природа. Да се съхрани или да си възвърне чувството на сакралност означава преди всичко да се преодолее едно дълбоко духовно израждане.

Питаш ме как да живееш в такъв обиден за всички ни хаотичен свят? Опитах се да ти отговоря.  Но въпросът ти за сега няма отговор… Поне аз нямам…

- Но, предлагам ти да се върнем към най-хубавото време от живота на всеки човек - златните години на детството му. Какво бе то под небето на твоето Загоричане, с какви мечти растеше и не са ли корените на чудесните ти литературни творения в неговата свещена земя, по всичките посоки на поднебесните му простори?

-  Моят роден край! Един дълбоко цветен, но реален сън е той. В нашите земи планината Карлък е мечта за живот като облака, който е надежда за дъжд. С въздуха, горите, с хората си моят край е истински рай. Долината между Върбица и планината е толкова красива, че по нищо не отстъпва на рая. Навсякъде се извисяват величествени дъбове и букове. Студените води отразяват белите върхове на Карлък, който наблюдава бистрите води на река Върбица, криволичещи през буковите и дъбовите гори и напояващи душите на хората - тютюна.

Това е! Но има и друго - на възвишението Уисча са кариерите, които попиват потта на селяните. Тютюн и камък! По пътищата сутрин се срещат десетки каруци и магарета, натоварени с обран тютюн. До обяд той се ниже, след което низите се окачват на скелета. Ех… лесно е да се гледа тютюн. Само че отстрани. Много често градушката го съсипва - с душата си съм виждал как след нея мама ридае, събира обрулените листа в скута си и ги милва като дете. Но тук само камъни и тютюн има, какво да се прави?!

Отглеждането на тютюн и обработването на камъни хранят хората в моя роден край… Основният поминък на населението в моя край беше тютюнопроизводството.  Работата по тютюна  е цяла идилия. Тя започва по тъмно. Селяните стават в ранни зори. Преди слънцето  да простре сънения си поглед над хълмовете около селото, лехите с тютюневия разсад вече са полети. Наредени една до друга, в здрачевината приличат на кенари  момино везмо. Лехите са прекрасни, в росната им зеленина има нещо детски невинно и затрогващо. Възрастните, а и децата, не забелязват тази красота. Тя е в тях, сраснали са с нея. Хората от моя край прохождат по тютюневи листа и цял живот гледат тютюн. Дланите и ходилата им са чернокафяви - по цвета земята всеки ден ги проверява и тогава ги допуска до себе си - това им е личната карта.

Когато слънцето се окъпе в жаравата и се килне над отсрещните баири,  лейката минава втори път над лехите за изпроводяк. Предстои разсаждането, трудна и непосилна работа, после иде ред на окопаването, а после и  брането… За  външното око брането прилича на лудница. Изгърбили снаги, селяните късат листо по листо. В най-ранно утро, когато зората още се протяга, а звездите примигват уморено,  ръцете на родопския селянин вече лепнат от катран. Докато съмне, той е обходил цялата нива, пръстите му са обиколили тютюневите стъбла и узрелите листа са надиплени в коша.

Черна работа е тютюнът. Сигурно и въглищата заслужават прозвището „черно злато”, но то н?й приляга на тютюна. Затова за родопчанина и най-черният хляб изглежда по-бял и мек от памук. В Родопите животът без тютюна е невъзможен. В тая напрегната епопея дори най-простата аритметика за непривикналия човек е стъписваща. Разсаждаш 20-25 хиляди корена тютюн, корен по корен го окопаваш, всяко стъбло е с по около 30 листа и всичко това минава през ръцете ти лист по лист.  Четири-пет часа сън на нощ са далечна мечта. Кожата на дланите е като импрегнирана с тънкия чернокафяв филм. През лятото ядеш хляб, домати и сирене. Не знам по-вкусно ядене, сигурно защото хапваш с накатранени ръце. Към вкусовите усещания се прибавя неотменния мирис на тютюн и това се помни цял живот. С тютюна родопчаните  доближават двата края, обаче трудно могат да ги завържат…

Децата са част от общите усилия да се надделее живота и те носят товара си като нещо естествено.   В началото на пролетта, когато започват земеделските работи, добитъкът вече не се пуска да пасе свободно. Децата цяло лято са подир кравите и другите живинки, но участват отрано и в подготовката за зимата: момичетата събират шишарки и борови кори за подпалки, а момчетата жълъди - като добавка към храната на животните. Зиме има нужда от всичко - тук снеговете са дълбоки, ветрищата засипват пътища и дворове, нощите са дълги и мразовити.

Зимното детство само отстрани изглежда по-леко. Повечето от децата учат в съседни села, където има прогимназии и ходят дотам пеш. Вали, духа - поемат още по ранина и всеки ден извървяват разстоянието до училището и обратно без да се оплакват. Тоя труд по нищо не отстъпва на летния, но лятото се очаква с радост. Идва ваканцията, учебниците и тетрадките са прибрани, душата се отвързва и хуква на воля по рътлини, ливади и гори. И това скитане е свързано с десетки задължения, но то е друго…

В началото на лятото им купуват по едни бели потници и по едни черни гащета. В края на лятото белите потници стават черни, а черните гащета - бели. Къпят се по реки и баражи, извеждат добитъка на паша и го прибират. Прибере ли се тютюнът, нижат редом с големите. На групи ходят от къща на къща и така, докато низите се възправят подредени за сушене. Стопанинът, комуто нижат, приготвя през деня шербет и нещо за почерпка и вечер в къщата му става шумно и весело. Тия вечери са изпълнени със задружен труд и там се разказват толкова поверия, приказки и всевъзможни истории, че всяка от тях прилича на книга с легенди…