Цветан Минков

Четенето е културен навик. То е нужда за истинския интелигент, който съзнава, че трябва непрестанно да се самообразова.

Но то е изкуство. Не всеки умее и знае да чете. Другаде - там, дето четенето е едно от основните потребности на духа - са написани цели книги върху тоя въпрос: как да се чете.

У нас мнозина погрешно смятат, че той може да интересува само учениците. И се считат обидени, щом им кажеш, че въпреки възрастта и образованието им, не знаят да четат.

Те са прави донякъде. Доколкото училището култивира дисциплината на духа и създава трайни умствени интереси, жажда за знание, с които именно се и отличава истински образованият, интелигентният човек.

Но не са прави когато обясняват своя умствен мързел и нехайство към българската книга с това, че тя не била интересна, че била изостанала от живота, че читателят бил се значително издигнал над писателя…

Психически обяснимо е да отричаме онова, което не познаваме и не разбираме. Българският читател, изобщо, не може да се похвали с много висока култура. Той взема случайното си любопитство към някой чужд роман за дълбок литературен интерес.

Да не забравяме, че ние още носим в душата си поклонството пред чуждото, което ни кара да отричаме своето.

Разлистете превежданите у нас романи, (не говоря за разказите) помествани всеки ден във вестниците - съвсем блудкави, посредствени и шаблонно написани любовни историйки. Колко слаби, изкуствени романи, попадат в ръцете на българския читател.

Не отричам хубавите, сочните, скъпите работи. Едно е да правиш подбор от двайсет литератури, а друго е да подбираш само от една, млада и малка литература.

Натрупаното богатство на българската литература е значително за нашите условия и развитие. То отразява нашия живот, нашите предци, самите нас.

То не е само поезия, то е и самопознание. Но ние не го познаваме. Някакво внушение ни отчуждава от него. Защото не сме подготвени за него.

Четенето не е лека работа. Четенето изисква критично отнасяне към книгата. То е умение да извлечем от нея максимум преживявания и духовни блага.

Една от задачите на литературното обучение е и да се подготвят читатели.

Да се изработи навик за методично, вразумително, смислено четене на книгите - това значи да заменим случайното любопитство и приятно времепрекарване с траен и дълбок интерес, със самостойно проникване в книгата.

В това отношение средствата ни са още доста ограничени, бедни. Чужденците, с които толкова много обичаме да се укоряваме и унизяваме, могат да ни послужат за пример.

Те разполагат с огромна критическа и обяснителна литература, която улеснява младите и възрастни читатели да разберат художествените и идейни ценности на поезията, да заживеят по-интензивно с нея, да я превърнат в органически елемент на душевния си живот.

Ние смятаме, че работата се изчерпва само с прочитането на романа или драмата, изобщо на книгата.

Додето това повръхно и несериозно отношение към книгата ръководи литературните интереси у нас, немислимо е да имаме подготвени, постоянни, истински читатели.

Всеки и всякога не може да купува книги. Но има обществени учреждения, които я набавят. Когато подготвим добри читатели, тогава те ще знаят да потърсят книгата в училищната, читалищната или общинската библиотека и ще умеят да я използуват.

Затова усилията ни трябва да се насочат вече планомерно и неотстъпно към подготовката на читателя.

Това е един от сигурните пътища да доближим читателя до книгата и да я превърнем в необходимост на духовното му битие.

——————————

в. „Дума на българските писатели”, бр. 4, 29.04.1935 г.