ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Площадът във Фуенте Овехуна


ПЪРВА СЦЕНА

Естебан и Първи общински съветник


Естебан:
На бива от общинските хамбари
пшеницата да изгребем, защото
година с лош късмет ни се стовари,
боя се, че привършваме брашното.
Дано наистина не ни завари,
бедата неподготвени..

Първи съветник:
                              Пред злото,
аз мисля, тия мерки са уместни.

Естебан:
И командорът нека се намеси!
А всички тези астролози нови
са нетърпими! Тайните свещени
уж ни разкриват с разни празнословия,
пък са невежи най-обикновени!
За тия самозвани богослови
уж бъдещите дни са изяснени,
но дума стане ли за днес – тогава
замлъкват и потаен вид си дават!
Нима те имат облаци в дома си
и знаят пътя на гърма небесен?
И откъде познават, щом се въси
небето, че ни носи скръб? Наесен,
когато сеем, със съвети къси
раздават ум и разум: тук овеси,
тук – тикви, тук – калеми за асмите,
а тикви, вярвайте, са те самите!
Предсказват още, че човек известен
сега умирал нейде в Трансилвания,
че виното ни в чаша ще се вмести,
че много бира ще сварят в Германия,
че идвал страшен студ не знам къде си,
че тигри ще се наплодят в Хиркания…
Но те си дрънкат, а пък все е тая –
декември на годината е краят…


ВТОРА СЦЕНА

Същите, Леонело и Барилдо


Леонело:
Тук ние май ще се окажем в сянка,
дърдорницата вече е заета…

Барилдо:
Но как се чувствувахте в Саламанка?

Леонело:
Бръснари готви университета,
а не юристи с мъдрост и осанка!
Такъв бил на студентите късмета.

Барилдо:
Добър студент от вас навярно стана.

Леонело:
Стремях се аз най-важното да схвана.

Барилдо:
И там ли книгите печатат вече?
И там ли всеки на мъдрец се прави?

Леонело:
Книгопечатането взе да пречи,
без собствен мозък хората остави,
защото напечатаните речи
объркват с изразите си мъгляви.
Виж книгите на лавицата… Чакат,
като че ти си спрямо тях глупакът.
Книгопечатането – то се знай –
е важно, нищо против нямам,
спасява мисълта човешка май,
на разума божествения пламък;
изобрети го Гутенберг от Майнц,
сега прославен и издялан в камък;
ала, уви, със словото печатно
мнозина мъдреци най-безвъзвратно
си губят лаврите; а има други –
печатат чужди труд под свое име
и си приписват чуждите заслуги;
пък глупостите си неизброими
печатат най-спокойно хора луди,
подписвайки врага си… И замине
такава книга по света безкраен,
черни човека, а пък той не знае!

Барилдо:
Аз мисля другояче, Леонело.

Леонело:
Дори профанът днес книжовник става!

Барилдо:
Книгопечатането е велико дело!

Леонело:
Но и без него пак се преживява…
Не виждам досега да е довело
нов Йероним и Августин!

Барилдо:
                                        Тогава
накрая ще ви кажа: без съмнение
обхват сте от лошо настроение!


ТРЕТА СЦЕНА

Същите, Хуан Рижият, селянин


Хуан Рижият:
Нá, ето: четири големи ниви,
но зестрата, която се полага,
къде е? Тъй не може и не бива!

Селянин:
А командорът сигурно веднага
ще отмъсти…

Хуан Рижият:
                    Да, работата зле отива!…
На Лауренсия той май посяга!

Селянин:
Това не е човек, това е звяр, гадина!
Бих го обесил на най-близката маслина!


ЧЕТВЪРТА СЦЕНА

Същите, Командорът, Ортуньо, Флорес


Командорът:
Да пази Бог добрите хора!

Първи съветник:
Сеньор, седнете, моля!

Командорът:
                              Аз
ще постоя и прав.

Естебан:
                              Пред нас?
О, ние ще стоим, а не сеньора!

Командорът:
Седнете всички, има място.

Естебан:
Тъй подчертаваме честта,
защото най-прилича тя
на хора с чест…

Командорът:
                    Да, ясно, ясно…
Приятно е със умен мъж
да влезеш в разговор…

Естебан:
                              Не зная,
видяхте ли, сеньор, оная
ловджийска хрътка?

Командорът:
                              Чух веднъж
от моите слуги чудесни
неща за нея.

Естебан:
                    Тича тя
по-леко и от пепелта,
повдигната от вихри бесни.

Командорът:
Една кошута ми избяга…

Естебан:
Къде е? Ако разбера…

Командорът:
Тук близо, ваша дъщеря…

Естебан:
Как? Лауренсия?

Командорът:
                    Да, тя бе.

Естебан:
На лов – за нея? Как тъй? Вие?

Командорът:
Склонете я!

Естебан:
                    Сеньор! Аз? Как?

Командорът:
Навирила е нос! Все пак
не знае ли, че с мен самия
една къде по-миловидна –
мъжът й тука е, нали? –
и чар, и младост сподели?

Естебан:
Това е приказка обидна!
Нагарча в нея волността!

Командорът:
Виж, как езикът му работел!
Ей, Флорес, дай му Аристотел!

Естебан:
Но тук по нашите места
очакваме от командора
с честта си да спаси честа,
престижа и добродетелта
на местните почтени хора.

Леонело:
О, боже мой! Невиждан срам!

Командорът:
Съветнико, кажи с какво съм
обидил някого, ядосал?

Първи съветник:
Простете, с тия думи сам
от чест сеньорът ни лишава.
А пък честта ни е една.

Командорът:
За чест кой тука спомена?
Ти? Рицаря на Калатрава?

Първи съветник:
Червен е кръста на гръдта ви,
но той е и окървавен.

Командорът:
Да, аз го цапам всеки ден,
кръвта си смесвайки с кръвта ви.

Първи съветник:
Ако е лоша кръв, тогава
петни, а не изчиства тя!

Командорът:
Добра ли, лоша ли кръвта –
съпругите ви възвисява!

Естебан:
Далече стига дързостта
на тези думи, извинете!

Командорът:
Ах, селяндурщина проклета!
По-друго нещо е града
голям! Там истинският мъж
цени се повече, когато
склони сеньората, която
харесала му е веднъж!

Естебан:
Не ни залъгвайте, и ние
сме чули за града голям.
Там също има Бог и срам!

Командорът:
Но още тука ли сте вие?
Измитайте се!

Естебан:
                    Боже мой,
но ние тук сме у дома си!

Командорът:
Какво? Кълна се във честта си,
че ще ви друсна някой бой!

Естебан:
Отиваме си!

Командорът:
                    До един!

Флорес:
Да се въздържа командорът!

Командорът:
Така ли се мене ще говорят
едни селяци?

Ортуньо:
                    Да търпим,
опасен е гневът!

Командорът:
                              Търпение?
Пръждосвайте се! Тоя миг!

Леонело:
Не вярвам, не! Какъв език!

Естебан:
Вървете! Тръгвайте след мене!

(Селяните излизат)


ПЕТА СЦЕНА

Командорът, Ортуньо, Флорес


Командорът:
Народ ли е това? Позор!

Ортуньо:
Преструвате се, че не щете
протеста им да разберете,
но той се чувствува, сеньор!

Командорът:
Не са ми равни!

Флорес:
                    Но съвет
аз ще ви дам…

Командорът:
                    Не искам! Спите,
а пък Фрондосо нейде скита
спокойно с моя арбалет.

Флорес:
На мене снощи ми се стори,
че е дошъл Фрондосо и
прикрит във сянката, стои
пред Лауренсините порти.
Ударих му плесница здрава –
напразно! Момъкът бил друг!

Командорът:
Фрондосо се навърта тук?

Флорес:
Наоколо, разправят, шава.

Командорът:
Как? Нагло ходи подир мен
човек, готов да ме уцели?

Флорес:
Такава мрежа сме изплели,
че като риба уловен
ще бъде той!

Командорът:
                    По воин стар,
от чийто меч и днес трепери
Гренада, Кордоба – се мери
със арбалет един овчар?
Да, Флорес, свършва се света!

Флорес:
Какво ли любовта не прави!

Ортуньо:
Но той все пак ви жив остави,
длъжник сте му сега…

Командорът:
                              Не ща
да бързам този път, Ортуньо.
А инак днес бих вдигнал меч
и бих изтребил в страшна сеч
до крак Фуенте Овехуна!
Ще чакам най-удобен час
и разумът ми дотогава
гнева добре ще обуздава.
Видя ли Паскуала?

Флорес:
                              Аз
от нея идвам. Просто срам:
решила да се жени, каза.

Командорът:
И тя ли дръзка се показа?

Флорес:
Не! Иска да ви прати там,
където всичко се заплаща.

Командорът:
Ами Олалия?

Флорес:
                    Бе с мен
Любезна.

Командорът:
                    Аз съм възхитен!
И отговор какъв ми праща?

Флорес:
Че годеникът вдигал шум:
видял ме е един-два пъти
у нея и се е размътил
от ревност селския му ум.
Сега бил всеки ден у тях,
затуй, ако я посетите,
със вас да бъдат и слугите,
а после, каза тя със смях,
когато ревността му дива
премине, можете и сам!

Командорът:
Чудесно! Клетва ще ви дам:
това момиче си го бива!
Но селянинът докога ли
ще бди?

Флорес:
          Навярно бди и днес!

Командорът:
Ами Инес?

Флорес:
                    Коя?

Командорът:
                              Инес,
жената на Антон.

Флорес:
                              Ах, тя ли?
Със нея се разбрах веднага.
Бе много поласкана тя
и ласките на любовта
по всяко време ви предлага.
Готова е за леснина
да се яви при вас самичка.

Командорът:
Обичам лесната женичка,
обаче малко я ценя.
Което евтино се дава,
известно е, че кратко трай.

Флорес:
Освен това и всеки знай,
че любовта ни заслепява,
а щом жената съгласи се –
изчезва сляпата любов.
Според известен философ
тъй както формата таи се
в материя, така пък има
жени, които любовта
изпълва с чар и красота,
с материя и форма зрима.

Командорът:
Когато любовта е кратка,
гордеем се, че боят лют
е свършил с мигновен салют,
но таз победа не е сладка.
Защото леко се забравя
и най-прекрасната мечта,
когато ненадейно тя
в живота се осъществява.


ШЕСТА СЦЕНА

Същите и Симбранос


Симбранос:
Къде е командорът? Бързо!

Ортуньо:
Не виждаш ли, че е пред тебе?

Симбранос:
О, храбри дон Фернандо Гомес,
наместо шапката зелена
сложете бързо шлема бял
и ризницата! Оня подъл
и зъл магистър на Сантяго
и граф де Кабра обсадиха
войниците на дон Родриго
Хирон с войска неизброима,
събрана в името на трона
кастилски и завземат вече
самия Сиудад Реал!
Опасност има да загубим
това, което Калатрава
спечели с много кръв! Сега
от всяка крепостна стена
на Сиудад Реал се виждат
байраци с лъвове и кули
и с герба пъстър арагонски.
Макар Алфонсо Португалски
да иска да спаси Хирон,
не вярвам нашият магистър
в Алмагро жив да се завърне.
Сеньор, на коня се качете!
Врагът, съгледа ли ви само –
и ще побегне към Кастилия!

Командорът:
Достатъчно! Ортуньо, нека
тръбите свирят сбор! Площада
със конници да се изпълни!
Войници колко имам тука?

Ортуньо:
Навярно петдесет.

Командорът:
                    Веднага
Въоръжени – на конете!

Симбранос:
Ако не тръгнете навреме,
ще падне крепостта в ръцете
на краля!

Командорът:
                    Не! Бъди спокоен!
Ще изпреваря! Да вървим!


СЕДМА СЦЕНА

Местност край Фуенте Овехуна.
Лауренсия, Паскуала, Менго


Паскуала:
Ти, Менго, ще вървиш със нас!

Менго:
Страхувате се? Много чудно…

Лауренсия:
Да. Мястото е тук безлюдно,
сами не можем в късен час
да се завърнем в къщи. Той
ни чака може би в засада.

Менго:
Подлец! Изчадие на ада!

Лауренсия:
От него нямаме покой
и ден, и нощ.

Менго:
                    О, боже, дай
връз него мълния да падне,
та на безумствата му гадни
най-после да се сложи край!

Лауренсия:
По-страшен е от звяр свиреп,
от зла змия, от чума черна!

Менго:
О, нейде само да го мерна!…
Дочух, преследвал е и теб,
и че съвсем безсрамен бил,
когато те издебнал тайно.
Фрондосо те спасил случайно,
дори за малко не убил
той командора с арбалета.

Лауренсия:
Мъжете ненавиждах аз,
ала след случката тогаз
с друг поглед гледам на мъжете.
За мен Фрондосо е герой,
но днес е застрашен опасно
животът му!

Менго:
                    Да, много ясно,
за месец-два ще трябва той
да се укрие!

Лауренсия:
                    Ти си прав!
Аз му го казвам и го моля,
но той не слуша женска воля
и се кълне, обзет от гняв,
че командора ще намери
и на въже ще го качи!

Паскуала:
Фрондосо е храбрец! Личи!

Менго:
Аз командора да умеря
със камък ще е по-добре!
Веднъж с десницата юнашка
да развъртя аз мойта прашка –
той като куче ще умре!
Той ми изглежда по-жесток
от римлянина страшен Сабал.

Лауренсия:
Наричал се Хелиогабал,
но все едно е кръволок!

Менго:
Историята е мъгла
за мен, но всяка мръсна слава
Фернандо Гомес надминава!
Аз мисля, че и досега
природата се чуди – мигар
е раждан от жена?

Паскуала:
                              Роден
е сякаш той от разлютен
и страшно кръвожаден тигър!


ОСМА СЦЕНА

Същите и Хасинта


Хасинта:
Ако на дружбата държите –
спасете ме!

Лауренсия:
                    Ела при нас!
Тревога има в твоя глас,
разплакани са ти очите…

Паскуала:
Сам Бог е дружбата създал.
Приятелки сме ти и двете!

Хасинта:
Сестрици мили, помогнете!
На път за Сиудад Реал
слугите зли на командора
оръжието безчестят
и искат да ме поднесат
като подарък на сеньора!

Лауренсия:
Да ни запази Господ-Бог
от нашия печален жребий!
Той ще си поиграе с тебе,
ала със мен ще е жесток!

(Излиза)

Паскуала:
Защо не съм родена мъж?
Уви, Хасинта, от момиче
Ти търсиш помощ!

(Излиза)

Менго:
                    Не отричам,
че аз съм мъж. За мен се дръж,
не бой се! Всичко е наред!

Хасинта:
Оръжие?

Менго:
          Да, имам. Страшно!

Хасинта:
Какво е?

Менго:
          Виждаш ли го? Прашка!
А камъните са навред…


ДЕВЕТА СЦЕНА

Хасинта, Менго, Ортуньо, Флорес, войник


Флорес:
Ще бягаш, а? От нас ли? Как?

Хасинта:
Загинах, боже мой!

Менго:
                              Сеньори,
недейте!… Ний сме прости хора…

Флорес:
О, той я брани?… Къш, глупак!

Менго:
Роднини сме и аз не крия,
че искам да й защитя
от посегателство честта!

Флорес:
Хванете го! Да се убие!

Менго:
Кълна се в слънцето високо –
назад! Че ако аз река
да грабна прашката в ръка,
ще си изпатите жестоко!


ДЕСЕТА СЦЕНА

Същите, командорът и Симбранос


Командорът:
За някаква си дреболия
да спирам бързия жребец?

Флорес:
Ще трябва тоя див градец
немедлено да се затрие,
та да изчезне от света!
Опълчват ни се тези хора…

Менго:
Сеньор, ако у вас говори
над всичко справедливостта,
войниците с присъда строга
съдете, че отнемат те
от майка и баща дете,
и от съпруг – съпруга! Мога
в градеца да я върна сам аз!

Командорът:
Осъждам ги да видят как
наказвам дръзкия селяк!
Дай прашката!

Менго:
                    Сеньор!…

Командорът:
                              Симбранос,
Ортуньо, Флорес – с тая прашка
вържете го добре!

Менго:
                              Разбрах
как пазите честта ни!

Командорът:
                              Ах,
във вашата среда селяшка
тъй ли говорите за мене?

Менго:
С какво кажете, и кога
обидихме ви досега?

Флорес:
Да го убием?

Командорът:
                    Отреден е
за подвиг мечът ви свещен!
На този друго се полага!

Ортуньо:
Какво намислихте?

Командорът:
                              Веднага
във вид, във който е роден,
старателно го наложете,
привързан там за оня дъб.

Менго:
Сеньор!… Животът ми е скъп!
Ще ме пребият!… Пощадете!…

Командорът:
С юздите удряйте го здраво!
И ако пукне – по-добре!

Менго:
Ще отмъстиш ли ти, небе,
за нечовешката разправа?

(Флорес, Ортуньо и Симбранос отвеждат Менго)


ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Командорът, Хасинта, войници


Командорът:
Защо побягна? Предпочиташ
пред благородник като мен
един селяк обикновен?
Внимавай, за да не изпиташ
жестокия ни гняв.

Хасинта:
                              Спасете,
о, Господарю, мойта чест!
Опозорена съм от днес,
щом съм ви хвърлена в нозете!

Командорът:
Така ли?

Хасинта:
                    Да! Не сме ви равни,
не сме от знатен произход,
но хората от моя род
и по почтеност, и по нрави
стоят далеч над всички вас!

Командорът:
Как смееш? С тия дръзки думи
превръщаш моя гняв в безумие –
и безпощаден ставам аз!
Върви!

Хасинта:
          Къде?

Командорът:
                    Ще дойдеш с мене.

Хасинта:
Не!… Опомнете се!

Командорът:
                              Съвет
добър: да бъде най-напред
войската ми задоволена!
Освобождавам те от мен
и на обоза те предавам!

Хасинта:
Сеньор аз жива се не давам!
Убийте ме! И труп студен
им захвърлете!

Командорът:
                    Как? Честта ви
там всички чакат…

Хасинта:
                              Милост!

Командорът:
                                        Не!

Хасинта:
Дано на оня свят поне
накаже Бог жестокостта ви!


ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА

Улица във Фуенте Овехуна.
Лауренсия, Фрондосо


Лауренсия:
Фрондосо, как се осмели
да дойдеш тука?

Фрондосо:
                    Който люби,
не може меч да го погуби,
ни да го прободат стрели!
Щом срещна твоя поглед благ,
и с дявол мога да се боря!
Видях от хълма командора
нанякъде да тръгва пак.
Да иде там, където ада
по-скоро ще го прибере!

Лауренсия:
Кълнеш ли някого да мре –
живее дълго той!

Фрондосо:
                    Хиляда
години нека да цъфти
животът му тогаз!… Така е,
добро като се пожелае –
бедата в миг ще връхлети.
Но, Лауренсия, сега
да те попитам ще посмея.
Без теб не мога да живея,
кажи, размисли ли? Кога
за любовта и верността си
награда ще получа аз?
Говорят хората за нас,
че свързали сме участта си
и са учудени дори,
че сме все още разделени.
Не ме измъчвай! Откровено
с “Да” или “Не” отговори!

Лауренсия:
Фрондосо, да! Ще кажа “да”
и пред Фуенте Овехуна!

Фрондосо:
О, позволи ми да целуна
следите ти върху пръстта
за тая милост!… Аз възкръсвам
за нов живот! Благословен
да бъде моя първи ден!

Лауренсия:
Прости сега, че те прекъсвам…
Големи думи не реди!
Щом бързаме нетърпеливи
да бъдем двамата щастливи,
при моя стар баща иди
и говори със него! То е
най-важното сега за нас –
да можем сватбения час
да ускорим! Съпруга твоя
ще бъда, клетва аз ти давам!
Но виж, баща ми… Идва той
Върви, Фрондосо!

Фрондосо:
                              Боже мой,
на тебе аз се уповавам!


ТРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Естебан, съветник, Фрондосо


Естебан:
Безсрамното му поведение
кой може вече да търпи?
Градецът целия кипи
от справедливо възмущение.
Фернандо никому пощада
не дава, яростен върви!
Хасинта, бедната, уви,
най-много тези дни пострада!

Съветникът:
На католическия крал
властта ще трябва да признае
Испания! Тук всеки знае,
че власт сам Господ му е дал!
Магистърът на Сантяго
сега лети на боен кон
към Сиудад Реал! Хирон
оттам не може да избяга!
Пък за Хасинта казваш право…
Та кой за нея не скърби?

Естебан:
А Менго? Просто го преби!

Съветник:
Гърбът му място няма здраво!
По-черен е от черен плат
и от мастило!

Естебан:
                    Замълчете!
Каквото стана – стана! Ето,
треперя цял от срам и яд!
И кой ли жезъл ми е дал да
тежи във немощна ръка?

Съветник:
Щом злото идва от слуга,
защо ядосва се алкалда?

Естебан:
Научихте ли за жената
на Педро? О, да пази Бог!
Намерили я в дол дълбок,
изпаднала в несвяст, горката!
Разбра се, че е поругал
честта й първо командора,
а след това на близки хора
без срам и съвест я отдал!

Съветник:
Там ни подслушва някой!… Кой е?

Фрондосо:
Аз… Позволете ми…

Естебан:
                              Ела!
Как мога да не позволя,
когато си един достоен
и славен момък! Прегърни ме!
Дължиш живота си на друг
баща – но е известно тук,
че те отгледах аз, и име,
и чест ти дадох!

Фрондосо:
                    Да, сеньор!
И вярвам, че ще позволите
да искам да ме подкрепите
във труден миг!

Естебан:
                    О, няма спор!
И тебе ли Фернандо Гомес
обиди?

Фрондосо:
                    Много при това

Естебан:
Предчувствах!

Фрондосо:
                    Вашите слова
за мене подтик са огромен
и с вяра в обичта, която
изказахте току що сам,
от обич друга обладан,
която блика силно, свято,
на Лауренсия ръката
ви искам! Нека ме простят,
е против редното синът
говори пръв, а не бащата!

Естебан:
Фрондосо, ти дойде навреме –
живота ми да удължиш
и от душата да свалиш
страха, затиснал ме със бреме!
Благодаря на Бога, синко,
че страж ми ставаш на честта,
благодаря на любовта
за твойто чувство – гордо, силно!
Но трябва, както е прието,
с баща си да говориш ти.
От нетърпение тупти,
повярвай, и у мен сърцето,
но сигурен съм, че и той
за брака ви мечта лелее.

Съветник:
А Лауренсия? И нея
попитайте!

Естебан:
                    О, друже мой,
бъди уверен, че едва ли
в мечтите си един за друг
те биха стигнали дотук,
ако не бяха се разбрали!
Да поумуваме веднага
за зестрата й. Аз дори
съм си намислил и пари
да дам – тъй както се полага!

Фрондосо:
Не! Лауренсия е всичко,
което искам!

Съветник:
                    Ето на:
готов да вземе за жена
и пиле голо-голеничко!

Естебан:
Все пак да питам, щом ти казваш,
и Лауренсия, нали?

Фрондосо:
О, да! Събужда чувства зли
тоз, който чувствата погазва.

Естебан:
Хей, Лауренсия!…


ЧЕТИРИНАДЕСЕТА СЦЕНА

Същите и Лауренсия


Лауренсия:
                    Сеньор?

Естебан:
Не бях ли прав? Дорде да викна –
и мигновено тя изникна
иззад високия стобор!
Ще те попитам, моя мила,
любов и мой светлик любим,
добре ли ние ще решим,
ако другарката ти Хила
омъжим за Фрондосо? Радва
градеца с честността си той
и с други качества безброй…
Какво ще кажеш?

Лауренсия:
                    Хила сватба
ще вдига?

Естебан:
                    Тя го заслужава,
достойна и добра е тя!

Лауренсия:
Сеньор, намирам аз, че – да!

Естебан:
По красота не подобава
тя на Фрондосо!… Затова
на тебе, дъще, бих го дал аз!

Лауренсия:
Главата ти е побеляла,
ала не можеш без шега.

Естебан:
Обичаш ли го?

Лауренсия:
                    Много време
аз му споделям любовта,
но, както кажеш, татко…

Естебан:
                    “Да”
да кажа ли?

Лауренсия:
                    Наместо мене
отговори му ти!

Естебан:
                    Как? Аз?
Щом тая чест на мен се пада
добре!… Да идем на площада
да търсим свата!

Съветник:
                    Идвам с вас!

Естебан:
За зестрата какво решихме?
Аз вече съм ви отредил
пет хиляди мараведи,
които за целта спестихме…

Фрондосо:
Към мене ли са тия думи?
Не ме обиждайте сега!

Естебан:
Върви, момчето ми, така
е във Фуенте Овехуна…

/Естебан и Съветникът излизат/

Лауренсия:
Доволен ли си?

Фрондосо:
                    Тръпна цял,
такова щастие изпитвам,
такава радост, че се питам –
не съм ли още полудял?
Сърцето скача, не тупти,
в очите ми избликва пламък,
когато си помисля само,
че вече моя ще си ти!


ПЕТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Местност край Сиудад Реал.
Магистърът на Калатрава, Командорът, Флорес, Ортуньо, войници


Командорът:
Сеньор, повярвайте, друг изход няма,
освен да бягате! И то по-скоро!

Магистърът:
На крепостта стените бяха слаби
и вражата войска бе твърде много.

Командорът:
Те победиха, но с безбройни жертви.

Магистърът:
И все пак не успяха да пленят
във боя знамето на Калатрава!
Лишихме ги от тази висша слава!

Командорът:
Уви, пропадна планът ни, Хирон!

Магистърът:
Какво да правя? Сляпа е съдбата
и днес издига тоз, когото утре
низвергва жалък, грохнал и безсилен!

Гласове /зад сцената/:
Победа за кралете на Кастилия!

Магистърът:
Със факли крепостта е увенчана,
а от прозорците на всички кули
са спуснати победни знамена.

Командорът:
Би трябвало да ги облеят в кръв –
трагедия е празникът им пръв!

Магистърът:
Прибирам се направо в Калатрава.

Командорът:
А аз пък във Фуенте Овехуна.
Ще следвате ли вашите васали
или на краля ще се подчините,
решете сам.

Магистърът:
                    Аз ще ви известя.

Командорът:
Ще ви научи времето

Магистърът:
                              О, Боже!
Какви поуки младостта да вземе
от туй жестоко и сурово време?


ШЕСТНАДЕСЕТА СЦЕНА

Местност край Фуенте Овехуна.
Сватбари, музиканти, Менго, Фрондосо, Лауренсия, Паскуала, Барилдо, Естебан, Хуан Рижия


Музиканти /пеят/:
Да живеят дълго
младите съпрузи!
Дълго да живеят!

Менго:
Не сте се трудили със дни
над тая песен, клетва давам!

Барилдо:
Добре, на тебе предоставям –
вземи и друга съчини!

Фрондосо:
Той, Менго, повече от бича
разбира, не от стихове!

Менго:
А ти по-тихо, че снове
наблизо някой и прилича
почти съвсем на командора!

Барилдо:
Недей го споменава ти,
защото той обезчести
невинни и достойни хора!

Менго:
Със него бяха сто войника,
А аз със прашката си – сам.
Виновен ли съм в нещо там?
…………………………………..(Този стих липсва в оригинала)
А с друг какво се случи, Боже!
С човек почтен, не казвам кой!
Завързан беше здраво той
и – ужас – клизма му се сложи
с мастило и трева лютива!
Как изтърпя – и досега
се чудя!

Барилдо:
                    Хубава шега!

Менго:
Със клизмата шега не бива.
Макар че тя е цяр полезен,
пред нея бих избрал смъртта.

Фрондосо:
Сега изпей си песента!
Измисли ли по-нежна песен?

Менго:
“Небето моля – да живеят
съпрузите щастливи дни,
ни ревности, ни препирни
над обич да не надделеят,
дорде от радост уморени
не легнат в гроб успокоени.
О, нека дълго да живеят!”

Фрондосо:
Поет! Кълна се във небето!

Барилдо:
Как лесно съчинява той!

Менго:
Не бързай с този намек свой,
аз мисля друго за поета.
Ти майстор виждал ли си как
мекици прави? От тестото
откъсва, тегли на око той
и хвърля в маслото. И пак.
След малко време са готови –
добри, или пък не съвсем.
Едните са с издут корем,
а други – тънки и сурови,
едни са леко зачервени,
а други – със ужасен вид,
Едни събуждат апетит,
а други – гледаш – прегорени.
Като размислиш – и поета
така работи песента.
Омесва още сутринта
тестото меко на сюжета
и хвърля стих след стих в казана
на листа бял… А после мед
им слага той тук-там, през ред,
защото вярва, че ще стане
по-вкусна стоката! Тогава,
макар и малко да горчи,
с меда почти не ще личи,
и може би ще се продава!
Така поетът със надежда
стои пред пълния казан,
но… често той изяжда сам
това, което произвежда!

Барилдо:
Туй беше глупаво, уви!
От младите да чуем дума!

Лауренсия:
Ръка на всички ще целуна!

Хуан Рижия:
О, Господи, благослови!
А пък сега бащата нека
да каже своя благослов!

Естебан:
Хуан, отдавна съм готов.
Дано в живота ни навеки
Бог бди над нашите деца!

Фрондосо:
Ах, двамата благословете!

Хуан Рижия:
Хей, музикантите… Свирете
за двете влюбени сърца!

Музикантите /пеят/:
“От Фуенте Овехуна
тръгва хубава девойка,
по петите й я следва
рицар горд на Калатрава.
И уплашена момата
влиза в тъмната горица,
прави се, че го не вижда,
и зад клоните се крие.
А пък рицарят говори:
- Но защо от мен се криеш,
хубавице-мургавице?
Острият ми поглед може
през стени да те открие!
Рицарят се приближава,
и момата, в смут обзета,
иска клоните да стори
като мъничко прозорче
със разцъфнала решетка.
Ала този, който люби,
прекосява лесно даже
планини и океани.
И такива думи казва
Рицарят на Калатрава:
- Но защо от мен се криеш,
хубавице-мургавице?
Моят влюбен поглед може
през стени да те открие!”


СЕДЕМНАДЕСЕТА СЦЕНА

Същите, Командорът, Флорес, Ортуньо, Симбранос, войници


Командорът:
Сватбари, стойте си спокойно,
Не бих желал да ви смущавам.

Хуан Рижия:
Сеньор, така ще бъде, както
ни заповядате!… Место
ли търсите?… От този поход
как се завръщате? С победа?…
Защо да питам, то е ясно…

Фрондосо /настрана/:
Загинах! Боже, помогни ми!

Лауренсия:
Фрондосо, бягай към гората!

Командорът:
Стой там! Веднага го вържете!

Хуан Рижия:
Не се съпротивявай, сине.

Фрондосо:
Нима желаеш да умра?

Хуан Рижия:
Кой? Ти? Защо?

Командорът:
                    Аз не убивам
невинни!… Ако бях жесток
от мене щяха да си патят
войниците, които водя!
В тъмницата ще го затворя
и собственият му баща
ще му произнесе присъда!

Паскуала:
Сеньор, но той се жени днес!

Командорът:
Какво от туй? Аз знам, че има
достатъчно мъже в градчето!

Паскуала:
Дори да ви е оскърбил,
простете му великодушно,
сеньор – тъй както подобава
на благородния ви сан!

Командорът:
Не мога, Паскуала. Той
с постъпката си оскърби
не мен, а нашия магистър
Родриго Телиес, честта му,
и целия ни славен орден.
Фрондосо трябва да накажа
за пример и за назидание,
защото може някой друг
да се намери, който утре
ще вдигне знаме и за бунт!
Известно е на всички, вярвам,
че този селянин посмя
/о, верноподани васали!/
да ме заплашва с арбалет
и смъртоносната стрела
в гърдите ми той бе допрял!

Естебан:
Сеньор, ако могъл би тъстът
да оправдае своя зет,
ще кажа, че така постъпва
мъжът, когато люби. Вие
желаехте, сеньор, насила
да му отнемете жената.
Престъпно ли е според вас,
че любовта той защити?

Командорът:
Алкалде, ставаш много дързък!

Естебан:
Заслугата изцяло ваша!

Командорът:
Каква жена съм му отнемал,
когато той не беше женен?

Естебан:
Опитахте се… Впрочем стига!
Сеньор, прощавайте, но има
в Кастилия крале, които
въвеждат ред и слагат край
на всички срамни произволи!
Уверен съм, че като свършат
войната и възстановят
мира във своите земи,
те няма да оставят нийде
да своеволничат позорно
над нас владетели, които
се украсяват при това
с такъв огромен ален кръст!
О, нека кралят го постави
на себе си, защото кръстът
е знак на справедлива сила
и е създаден да краси
единствено гръдта на краля!

Командорът:
Вземете жезъла му! Бързо!

Естебан:
На, ето!… Да ви е честит!

Командорът:
Ще го ударя с него, както
се шиба кон необуздан!

Паскуала:
Посягате на стар човек?

Лауренсия:
Ако желаете на мен
да отмъщавате, защо
ще смазвате от бой баща ми?

Командорът:
Водете я и нека десет
войника строго да я пазят!

/Командорът и хората му излизат, като отвеждат Фрондосо и Лауренсия/

Естебан:
Небето нека да го съди!

/Излиза/

Паскуала:
Потъна сватбата във траур!

/Излиза/

Барилдо:
Мъже тук има ли? Да чуем!

Менго:
Достатъчно съм бит. По мене
ще видиш кардиналско синьо
и без да съм отивал в Рим!
И други нека го ядосат!

Хуан Рижия:
Да проговорим всички!

Менго:
                              Вие?
Ще си мълчите пак, сеньори!
Нали?… А моите меса
са по-червени от божури!…

 


Лопе де Вега – ФУЕНТЕ ОВЕХУНА