ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ
С Иван Станойчев се познавах от няколко години. Бях ходил в неговото село и когато попитах кой е най-добрият кооператор, всички ми посочиха него.
Поговорихме доста време, поразпитах го за работата му, на полето няколко пъти ходихме.
- Ех - въздишаше той, - нямаме добър човек да ни ръководи, това ни е лошото. Хората залягат за работа, ама на, не ни спори, все на едно място тъпчем. Сърце няма у нашия председател, сърце и размах, от него никога не ще чуеш - догодина или след две-три години стопанството ни такова ще стане, за стопанството това ще направим. Не, той знае само днес и утре какво ще се работи.
Така ми говореше тогава Иван и аз го слушах и се радвах на думите му.
„Ето - мислех си - човек на място. И с хората умее да се държи, и в работата си е за пример, а най-важното - поглед има, поглед - надалече вижда.”
И оттогава винаги, когато стане дума за новия човек, пред мен заставаше нисичкият, слабичък Иван Станойчев, примигваше с живите си очи и започваше да ми разправя за бъдещето на тяхното стопанство.
Разправя, разправя, па млъкне, впери очи нейде напред и по дребното му, небръснато лице заиграе усмивка. Такава една чиста, радостна - като у децата.
Ето такъв го знаех Иван и все ми се искаше да го понаобиколя, особено пък откакто узнах, че е станал председател на стопанството. Да ви кажа право - така се зарадвах, като научих това, че няколко дни наред где кого срещна все за Иван му разправям.
Един ден ми се падна път нататък.
- Ще се отбия - реших аз, - макар и за малко, но ще се отбия.
В селото пристигнах в най-голямата жега. Вървя, а в очите ми сякаш огън бие. Пък по улиците пепел, пепел - цяла педя. И по листата на дърветата пепел. Личи, че отдавна не е капвало капка дъжд, жив човек не можеш видя по улиците.
- Изглежда всички са на работа - мислех си аз. - Хляба прибират.
Скривих по една по-сенчеста уличка и след малко се намерих пред канцеларията на стопанството.
„Чакай - рекох - поне багажа си да оставя, да не го мъкна и него по полето.” Влизам, а отвътре ме посреща такава приятна хладина, че да не помислиш за навън.
Намерих стаята на председателя и почуках на вратата. Никой не ми отговори. Почуках втори път и без да дочакам отговор, влязох.
Зад боядисана в синьо маса седеше пълнобузест човек и се взираше в някакви книжа, пръснати пред очите му. Изпървом не можах да го позная. „Кога е успял така да надебелее?” - искрено се учудих аз.
- Какво има? - попита той, без да вдигне глава. - Пак ли оплакване?
При тоя въпрос смях ме напуши отвътре. но успях да се сдържа.
- Ти какво, да не си оплаквателно бюро? - обадих се аз.
Той ме погледна учудено, поприсви очи, сякаш се мъчеше да си опомни кой съм, но като не можа, надигна се от стола и тръгна насреща ми.
- Вие… от града ли… нещо по жътвата? Върви тя, върви, скоро ще я привършим. Но седнете, седнете.
И като ми подаде стол, отново зае мястото си зад масата.
- Аз те познах, Иване - заговорих, - макар доста да си се променил, а ти не можа да ме познаеш. Пък аз съм си същият.
Той отново примижа, като че гледаше срещу слънцето.
- А-а, чакай.. . сетих се - оживи се изведнъж Иван и очите му светнаха от радост. - Кога беше то, кога! Много вода изтече оттогава.
- Да, много. И изглежда все мътна е била, а? - подметнах аз.
Той разбра за какво става дума и додаде:
- Ами… и мътна, и бистра, всякаква. Но повечето мътна беше. Трудно стигнахме до това, което сме сега. Старият председател, нали го помниш, сакато ми остави стопанството. Трябваше с патерици да го подпирам, та да върви.
- А сега с какво, с бастун ли ходи? - позасмях се аз.
- Сега тича, само тича - засмя се Иван и като отвори голяма, дървена кутия, която стоеше на бюрото му, ми я поднесе.
- На, запали.
- Не пуша - отговорих му.
- И аз не пушех едно време, ама се научих. Много грижи имам, та да ги позабравя, пък и често ми се случва в града да ходя А там все с големи хора имам работа. Седнем, заприказваме се, па тоя те покани, оня те покани и ти няма къде - вземеш. Иначе може и за прост да те помислят. Пък другия път сам си купиш, почерпиш ги и ти. Така е то. Но защо ви ги разправям тия работи, вие по ги знаете от мене.
Той запали цигара, смукна жадно, но изведнъж така се закашля, че сълзи рукнаха от очите му.
- Лют е, много е лют - говореше през кашлицата той, - ама аз такъв го обичам, да го усетиш.
Поговорихме още за тютюна и за други такива неща, с които моят приятел Иван трябвало да свиква, откак започнал да има работа с големи хора.
После тръгнахме за дома му.
- Да видиш само каква къща съм си направил - побърза да ми се похвали той, - палат ти казвам, палат! А жената по цял ден я нарежда. Ту перденца някакви ще измисли, ту масата ще премести от една стая в друга. Къщовница е моята жена. Пък какви гозби умее да готви. Сам ще видиш сега.
- Ама тя не е ли на жътва? - попитах аз.
- А не е, тя, знаете, е болнава, пък и аз каквото изкарвам ни е предостатъчно. Та за какво да се трепе тя? Е, поизлизва, все в къщи не стои.
Стигнахме и в палата най-после.
Наистина къща голяма, угледна. А отпреде й градинка с цветя. От жегата бяха поувяхнали, но личеше, че доста грижи се полагат за тях.
Стопанката ни посрещна на вратата и като разбра кой съм, още повече се зарадва. А Иван, още не влезли, започна да ме развежда из стаите.
- Тук спят децата. Те сега и двете са на курорт. Тук пък ние с жената. А това ни е гостната.
- Гостна, каква гостна е тя - обади се недоволно жена му и като се обърна към мен, заразправя; - Толкова пъти му казвам да купи такава маса като на Велко учителя и той все обещава, пък…
- Ще купим де, ще купим - помирително се обади Иван. - И маса ще купим, и килим, ама наведнъж не може.
След обеда Иван предложи да полегнем. Така бил свикнал. Не подремне ли поне два часа през деня, за нищо не е способен. Казах му, че не ми се спи.
- По-добре - рекох - да отидем на полето, да видим как върви жътвата.
- Ще идем, ще идем, нека привечер да се позахлади. Аз съм свикнал със слънцето, ама вие…
- Е за мене не се безпокой. Ние със слънцето сме стари приятели.
- Все пак гост си ми, пътувал си и трябва да си починеш - настояваше на своето Иван.
- Та от какво да почивам? Аз никак не съм се изморил.
- Е, добре тогава, малко само ще полегнем, за храносмилане, може и да не спим.
Съгласих се, нямаше какво. Легнахме - той на единия, аз на другия креват.
- А какви планове имате за догодина, за след две-три години? - попитах аз.
Иван се понадигна и поклати глава.
- То за догодина рано е да се мисли. Важното е сега да приберем хляба, а после ще мислим за друго.
- Е, не си прав. Помниш ли какво ми разправяше едно време за стария председател, а?
- А бе помня, разправях. Ама друго е да приказваш, друго е работа да вършиш.
- А не трябва да е така. Ех, какъв запален мечтател беше ти, Иване! Драго ми бе да те слушам тогава. А сега, като те гледам такъв отпуснат, мъка ми става. Сърце няма в работата ти, сърце.
- Е, разправяш ги ти, ама ако си на моето място, май други мисли ще ти роди главата. Опитах се аз най-напред по свой начин да поведа работата, ама нищо не излезе. Опънаха се хората, трудно влиза новото в главите им. И аз махнах с ръка. - Щом не щат, воля им. Аз за тяхно добро го правя, а те… Е, ръце не скръстих, всеки ден водя война е тях.
- А бе то с война не става - забелязах аз.
- Не става, знам, че не става, ама то от хората зависи.
Той млъкна за малко и изведнъж додаде:
- Я за нещо друго да поприказваме. Че то знаеш ли, една гозба колкото и хубава да е, щом всеки ден ти я готвят, омръзва.
Аз мълчах, вдаден в своите мисли,
Мъчно ми беше, като слушах тоя млад човек да говори такива неща. По- добре да не бях се отбивал.
Когато погледнах подир малко към него, той вече спеше. От другата стая долиташе хъркането на жена му.
А на полето хората се печаха.
Станах полека, взех багажа си и на пръсти си излязох.
Отвън като пламък ме облъха нажеженият въздух.
Тръгнах по пепеливите улици. Вървях и от време на време поглеждах встрани. И къщи, и огради, и дървета - всичко си беше както го бях оставил преди години. Личеше, че нещо не е вред в това село.
На един кръстопът настигнах едър, широкоплещест селянин и тръгнах редом с него.
- Как сте със стопанството, върви ли? - побързах да го попитам аз.
Той поклати глава:
- Нямаме си добър човек да ни поведе, иначе хората каквито са работни, чудеса биха направили. Ама.. то… водачът не ни е на място…
Той повървя още малко с мен и скриви в една тясна уличка.
Аз тръгвах закъм полето. Вървях, а в сърцето ми се беше набрала такава мъка, такава мъка…
И думите на селянина все не ми излизаха от главата.
1954
