ВАЛИ
Туй равно поле, равно като тепсия и над него надвиснали сиви облаци сипят дъжд, студен, тежък дъжд, от оловни капки, сякаш, дъжд.
И все вали, - ех, как вали!
Ето вече два дни непрестанно вали - настойчиво небето рони ледени сълзи, и облива ширналото се поле, равно като тепсия. И вред - кал, вода, мочури.
Рушат се окопите, пълнят се с вода и кал; подслоните текат непрестанно и глухо; а войниците под тях зъзнат от влага и студ. Ето вече два дни те са мокри, мокри до кости.
А от горе вали, все вали!
Няма синина, няма слънчев зрак да стопли помръзнали гърди - пъплят ледени небеса ниско над полето, и дъждът роси, роси…
Настава пак нощ - трета нощ, черна, непрогледна нощ иде, вред нахълтва мрак и в душата извиква проклятие.
Някаква пустиня околовръст, тъмна, водна пустиня, и всред пустинята окоп с вода и кал, и до него войници мокри до кости.
Само плисъкът на падащите капки се чува - тоя тъжен плисък на есенните нощи - еднозвучен плач по модри небеса, и в гърдите ридание заклокочва, бясното ридание на престрадала душа.
И все вали, все вали!
Идва смяна, късна смяна, лутала се дълго по водното поле, и в погледа блесва искрица надежда. Ала все пак е тъжно, че широко е полето, и селото далеч.
И тръгват те към селото да дирят подслон и сушина. В мъглата се губи тъмният кръгозор, селото нийде се не вижда - додето поглед стига, простира се водна равнина; с ораните угари се сливат изтърбушени пътища, плувнали в кал и вода: пустиня - водна пустиня, без път, без дръвце, без трънка - и те цапуркат из локвите напосоки; завили се в платнища - дълга върволица от мълчаливи сенки, прилични на ято жерави.
Вървят те един след друг измъчени и неми: тук локва прегазят, там прескочат вада, и тънат нозе в накипналата оран и забравят и тъй мудния ход. А в душата е кално и черно, както и в полето.
И все вали, вали!
Силите слабеят, тежнеят нозе; морно се погледът губи в мрачната нощ и нийде не среща ни село, ни път, ни дръвце.
Тук поспрат силици да сберат; там разквасват засъхнало гърло с мътеница из калната локва, и пак през угарите провличат морни стъпки, наредени един зад друг, като жерави в мъглива нощ. И все вървят, вървят!
А надвиснало небето сипе ледени сълзи и облива разгорещени лица: роси, все роси!
И най-после в мъглата мярва се дръвце, до него къщица се черней - ей го селцето, ей го най-после.
Напрягат те сетни сили да стигнат, и в погледа им блесва пак искрица надежда, че поне тая нощ и утре ще бъдат на сушина.
И ей на другия край в отколе загаснали огнища весели пламъци лумват и осветляват с кървава зора изморени воини.
Струйки топлинка залъхват в смразената душа, и пак върху измъченото лице цъфва усмивка, разведрява се поглед, и уста се разтваря, шега да издума.
А вънка дъжд, като оловни капки, вали.
Ех, пусто макар, как вали!
1916
——————————
сп. „Всеобщ преглед”, бр. 17-18, 15.03.1919 г.
