СЪН
Бях в една многобройна компания. Разправяха за чудесни случаи, за предчувствия, за явяване на духове на умрели хора и други подобни неща, които сега все повече интересуват и тия, които разбират. и ония, които не ги разбират.
Бешe и домашният лекар, който минаваше за скептик - по неволя, като лекар. По едно време една от дамите го попита дали и с него се е случвало нещо, което де не може де се обясни.
- На младини, - отговори докторът - сънувах един сън, или по право няколко, сънища - толкова необикновени, че ако е въпросът за необяснимото, той е по-интересен от всички, които се разказаха тук досега.
Всички изказаха желание да го чуят и докторът разказа следното:
- Преди дванадесет години отидох на морските бани в Биариц. Бях се влюбил тогава в една англичанка. Костюмът й за къпане приличаше на рибена кожа, цял бе покрит с нещо като люспи. Много оригинална мис беше и какво ли не измисляше.
Веднъж ни накара, мене и други нейни поклонници, да обикаляме морето с лодка до три часа през нощта. Гледахме звездите и разсъждавахме за възможността, да се преселват душите от планета на планета.
Върнах се вкъщи много уморен и, четейки едно писмо, което намерих на масата си, заспах в креслото.
Едва затворих очи, стори ми се, че излизам из непозната къща из някакъв си голям град и виждам пред вратата й погребална колесница.
Трябва да ви кажа, че в странство не поставят мъртъвците в такива високи коли, като пирамиди, както у нас.
Там колесницата е обикновена дълга кола, със стъкла от всички страни и вратичка отзад, отдето вкарват ковчега.
Именно такава колесница видях насън. До самата колесница стоеше петнадесетгодишно момче, облечено с черна куртка, с тесни ширитчета и малки металически копчета надлъж покрай ширитите.
Като ме видя, отвори вратичката на колесницата, поклони ми се и с ръка любезно ме покани да влезна вътре.
Макар насън най-невероятните неща да ни се виждат правдоподобни - помня, че се изплаших много и отскочих настрана тъй бързо, че главата ми се удари в гърба на креслото.
Разбира се, събудих се.
В продължение на два дни покрай англичанката си забравих за тоя сън. Но на третата нощ той се повтори и то съвсем същия. После, с малки изменения, той се повтаряше през всеки три-четири дни.
Както и да е, но започнах да се безпокоя. И най-чудно беше, че виждах все същото здание, колесницата, и главно - облеклото и лицето на момчето което все тъй ме канеше да вляза.
Аз запомних вече много добре куртката му, ширитите, малките металически копчета и най-вече светло-русите му коси и доста отдалечените му едно от друго сиви очи, които приличаха малко на рибени.
Признайте, господа, че който и да е, като сънува няколко пъти един и същи сън, не може да не се разтревожи!
След няколко седмици заминах за Париж и се спрях в същия хотел, гдето беше и англичанката ми. Стигнахме вечер, тъкмо преди вечерята, с доста голяма компания познати.
Преоблякох се набързо и тръгнах към асансьора, за до сляза долу да вечерям.
В коридора срещнах познати, които също отиваха към асансьора, но аз пръв стигнах до него и натиснах електрическото копче. След малко се чу глухият удар на асансьора, после вратата се разтвори и аз веднага се отдръпнах, като че ли видях самата смърт…
На отворената врата на асансьора стоеше петнадесетгодишно момче, с руси коси и рибешки очи, облечено в черна куртка с ширити и металически копчета - също каквото ги виждах насън.
То стоеше на вратата на клатушкащия се още асансьор и любезно ме канеше да вляза.
Признавам си за пръв път в живота си, почувствах, че наистина могат да настръхнат косите но човека от страх и ужас. Отскочих настрана, като луд, на един дъх преминах стълбата надолу и се спрях в антрето до салона за вечеря.
Навярно, много хора се бяха струпали за асансьора, защото той се позабави; аз бях седнал на един стол, за да дойда малко на себе понеже чувствах, че съм бледен като платно.
И… не зная. Минаха може би няколко секунди, може би няколко минути, когато изведнъж чух страшен вик, после трясък и почувствах, че ми припада.
Когато се свестих, видях в антрето човешки тела, повити набързо в окървавени чаршафи. Момчето беше изчезнало. Това узнах по-късно.
А сега, който ще, нека обвинява. Прави сте, като ме наричате скептик, защото ако се беше случило това с другиго, никога не бих повярвал.
——————————
в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5681, 16. 06.1936 г. превод: Р. В.
