Йордан Ковачев

„Великата илюзия”, разкази от Никола Родинов, издава к-во М. Г. Смрикаров,
София, 1943 г.

Презимето на автора звучи книжно, но не оригинално. Има друг подобен още по-книжен и по-стар псевдоним „Бран Родинов”!

Може би поради това първо впечатление челният разказ „Великата илюзия” ми се стори изкуствен, измъчено надут и само с усилие на волята го дочетох.

Особено изкуствено е честото повторение на израза „великата илюзия” - без връзка със съседния текст и без достатъчно чувство за стилова хубост.

Другите разкази - със сюжети от живота в Америка (освен разказа „Сам”) се четат по-лесно и дори увличат със сензационното, далечното и непроверимото, за което се разказва в тях.

Такива са „Анданте”, „Алилуя…” и „Жоана”.

Най-затрогващи обаче са двата разказа „Паката пее” и „Мото Ванкин”, в които авторът топло и преживяно излага спомените си за събития и типове, които му са познати, близки и свидни от детството, преминало в наше, българско село.

Тези два разказа отново доказват тезата, че задълбочен, с богато и обработено минало, с правдив трагизъм и с неизмеримо духовно богатство все още за българския автор си остава селският живот.

Затова у нас писателите пишат, художниците рисуват и артистите представят най-вживяно и дълбоко онова, което е от селото и за селото.

Бързането да се изнасят неферментиралите още ценности на още младия у нас градски живот е грешка, която ще бъде забелязана.

Мило е отношението на автора към човешкото страдание и към едва подсказаните големи проблеми, които разделят човечеството на враждебни групи и може би само външни условия са виновни за мирогледната неизясненост, за еднообразието на стила и третирането на сюжетите, а така също за книжния му вкус.

Нима вече не е минало времето на чудатостите като „тишината бръмчи”, „лъчите шибат”, „нощи, които са къси, но траят вечност” и пр.?

Освен това, всеки горе-долу добре разказва за онова, което се върти около неговия живот.

Хиляди мемоаристи ни увличат с разказа за своя смъртен живот и дела.

Художественото произведение, за да заслужи това име, трябва да има нещо и от безсмъртното в живота на човека въобще.

Така често личността на автора, който разглеждам, излиза на пръв план, че е трудно да се реши има ли у него въобще дарба на истински разказвач и е лесно да се обясни композиционната му несръчност и тежък език.

Длъжен съм, обаче, да отбележа, че книгата е документ за много преживявания, за достатъчна за един писател култура и за сериозно отношение към ценностите на културния живот.

Като начало книгата обещава.

Дали обаче ще бъдат превъзмогнати разните спъни-камъни по пътя на автора към върховете на изкуството ще докажат бъдещите му трудове.

——————————

в. „Литературни новини”, г. 3, бр. 19, Варна, 15. 01. 1944 г.