Мирослава Димитрова

Дълго време имаше само мрак.
Без звезди. Без сънища. Без нежна светлина.
Само аз - тъничка сянка, загубена и малка,
сред свят от лед и сиво бездихание.

Забравих гласа си. Забравих смеха си.
Забравих местата, където някога разцъфваше любов.
Мълчанието крещеше по-силно от буря,
а тъгата дълбаеше бавно - като река в камък.

Страхувах се от края.
Страхувах се от началото.
Страхувах се от огледалото -
защото в него виждах всичко, което вече не съм.

Всяко вдишване беше битка,
всяка сълза - удавяне.
И никой, никой не идваше да ме спаси.

Но после… един ден.

Звездите се върнаха.
Пламнаха една по една,
сякаш небето си припомни какво е да свети.
И сякаш шепнеха:
„Ти още си тук. Не си изчезнала.”

Птиците запяха отново,
дърветата издишаха зелено,
а небето разтвори синевата си като прошка.
Цветята разцъфнаха,
земята ме прие отново в обятията си,
и в тишината -
аз си спомних коя съм.

Почувствах слънцето под кожата си,
усетих как сърцето ми се събужда,
и когато топлината докосна душата ми -
пуснах светлината да влезе.