ДВЕ СЪЛЗИ
Раниха подпоручика. Не стигаха големите фугаси, които противникът сееше сред окопаващата се рота, но и тия проклети шрапнели започнаха със страшна сила да се пукат съвсем ниско над главите на войниците.
Един от техните куршуми се заби в плешката на Ангел Ковачев. Той усети парването, после почувства нещо да стопля рамото му и да слиза надолу по гърба.
Поиска да вдигне ръка, но като не можа да я подвижи, разбра: раниха го тия влашки гадове.
Нищо не действа така парализирующо в боя, както загубата на началника. Убива се куражът, разколебава се вярата и в душата се надига суматоха, която с мъка се потиска. Ковачев знаеше това и искаше да го скрие.
А в това време кръвта се стичаше. Тя обля гърба, корема и се събираше там, дето поясокът притискаше плътно половината на тялото и там застиваше.
Не беше близко и ротният - да каже нему.
Един нов фугас разреши всичко. Граната се заби дълбоко в земята и изригна в страшен гейзер, изхвърлящ желязо, камъни и кървава добруджанска пръст.
Десетина души, сред които беше и Ковачев, бяха засипани. Когато се разбутаха, за да се отърсят, Ковачев не се помръдна. Полазиха до него двамата войници отстрани и единият, гледайки го смълчан в очите, позна:
- Раниха ли ви, г-н подпоручик?
- Да…
Бавно, по корем, по лакти, по колене, извлякоха ранения до малкото долче - оттам го поеха други до по-доброто прикритие, откъдето бързо го отнесоха до лазарета за превръзка.
Раната бе сериозна, а изгубената кръв даваше своите последици. Раненият изпадаше в дълго несъзнание, а не можеше да проговори дори и когато се възвърнеше съзнанието.
Трябваше да минат няколко дни, докато сe възстановят силите му, за да го отправят за Бабадаг, където се настаняваха тежко ранените.
А Бабадаг беше далече.
Страшният предвестник на северните зими бе развихрил вече своите сили. В комина на малката къщурка на лазарета вятърът свиреше непрестанно, а вън вихрите развяваха гривите си от Дунава към морето и Бабадаг. Близко са вече снеговете, които ще нахлуят и долетят от Бесарабия.
Когато вече, раненият можеше да издържи четиричасовия път до болницата, напълниха една волска кола със сено, натовариха го на нея, завиха го добре и един друг войник, по-леко ранен, подкара колата към Бабадаг.
Свечеряваше се, когато наближиха града. Войникът с радост извести това на младия офицер, комуто всяко потръскване на колата причиняваше страдания и бе му додеял дългият път.
Изведнъж някой прескочи трънената ограда на един от крайните дворове, а след него сториха това още една и втора фигура. Те се събраха след това заедно, постояха така сбрани и след малко се завтекоха настрани от пътя, към полето. Войникът спря колата и съобщи на ранения.
- Взри се по-добре и виж какви са - отвърна офицерът.
- Жена е, г-н подпоручик, а другите са две деца.
- Спри и ги извикай.
- Хей, вие там, стойте…
Жената за момент спря, но после се затича по-силно, теглейки за ръце децата, обръщайки се ту към едното, ту към другото.
- Стойте или ще стрелям!
Жената не спря. Войникът изтегли карабината си, вдигна я към бягащите и гръмна високо над главите им. Куршумът пропищя над тях и те спряха.
- Елате насам! - заповяда войникът. Жената сграби децата си и се загледа към колата, откъдето войникът махаше с ръка и ги викаше. Плахо тя се упъти натам, водейки едното от децата за ръка, а другото само се бе заловило за края на дрехата й.
Когато се приближиха, тя падна с плач пред колата, молейки се да я пуснат. Думите й едва се разбираха. Говореше на твърде развален български език.
Беше румънка.
- Къде отивате? - запита войникът.
- Навън, на село… надалеко.
- Не си ли българка?
Жената не отговори. Войникът погледна офицера.
- Нищо от това, че не си българка - рече Ковачев. - Къде ще идеш с тия деца? А виж и вятъра. Върнете се у дома си.
- Не сме от Бабадаг- отвърна жената.
- А откъде си?
- От Влашко.
- Какво правиш по това време тук?
И жената разправи.
Бедна вдовица, била назначена прислужница във военната болница в Добрич. При бягството всички се натоварили, а тя останала при тежко ранените. Казали им, че ще се върнат да вземат и тях, а вече не се върнали.
С някои други като нея тя тръгнала да бяга. Скитала от село на село пред войските. Децата изгладнели, по-малкото се разболяло и легнало в Бабадаг. Не е разбрала дори кога едните избягали и кога са дошли другите. Сега малкото можело да ходи и тя тръгнала отново да бяга за Влашко.
Никой не видя дали очите на лежащите в колата бяха просълзени.
Малкото, обаче, което бе страхливо загледано във войника, дръпна силно ръкава на майка си и тя се обърна…
- Дайте децата при мене, а вие тръгнете с нас - глухо се обади Ковачев.
Децата се покачиха на колата, седнаха до краката на ранения и го погледнаха. Той им се усмихна и колата потегли.
Стигнаха в болницата. Снемаха ранения и го отнесоха в голяма затоплена стая, където и други бяха го вече преварили.
- Сложете до мене още едно легло - помоли раненият, - и кажете на г-н началника, че искам да говоря с него.
Скоро се появи един възрастен лекар. Това беше началникът на болницата. Ковачев му разправи за срещата му с бягащата майка и нейното страдание.
Помоли след това, на леглото, което бе сложено до него да настанят децата, а майката да приберат за прислужница и да й дадат подслон.
Измиха и нахраниха децата, дадоха им чисти дрехи и ги настаниха до ранения Ковачев.
Когато ги зави добре и подгъна одеялото под краката им, майката подръпна, една до друга, белите възглавнички, притисна глава до двете главички, погали ги нежно, усмихна им се и се изправи.
Бавно след това тя се приближи до младия офицер, който се усмихваше на децата. Едва докоснала края на леглото му, тя спря. Очите й, светли и разнежени, спряха поглед на него и той почувства топлината му.
Устните й потръпнаха, колебаейки се дали да проговорят или да се усмихнат.
В тоя миг две едри сълзи се търколиха по лицето й.
Две сълзи, които говореха по-силно от всичко…
——————————
в. „Обществена трибуна”, г. 16, бр. 699, 23.07.1940 г.
