МАЙКА
- Какво прави кака Лисавета? - питам един ден сестра си, когато, дошъл да прекарам лятото в родния си градец, бях на гости у нея.
Кака Лисавета беше далечна наша роднина. Но в един изключителен момент тя проявява към нашето семейство рядка по своята грижлива обич постъпка…
Сестра ми бе паднала тежко болна. Тя, като съседка, влязла да я споходи. И като вижда кърмачето на кака изоставено и безпомощно, загрижва се за него и сама кърмачка по това време, започва да го подая, да го къпе и приспива, да му пере пеленките и замествайки болната му майка, майчински го гледа, додето сестра ми се завдига и става на крак …
След тая й отдайна постъпка тя вече става твърде близка на цялото ни семейство: кака я има за сестра наместо, мама й се радва като на дъщеря, а и всички я обичаме и милеем за нея като за най-близка роднина.
Това беше отдавна наистина, ала и досега тя ни е все близка и все тъй милеем за нея. Преживяла доста време в София, дето мъжът й бе нещо на работа и дето често ни спохождаше подир смъртта на мъжа си, след като синът й заминава в някой тракийски град военен шивач, задомила и двете си дъщери, тя се прибира в родния си градец.
- Какво прави ли? Живее си самичка в старата къщица. При син и при две дъщери останала е сама да кукува и да се измъчва.
- Ами с какво живее? - питам. - Как се поминува?
- Ех, поминува се. Колко ти е за един човек поминувката! Има една нивица, работи я някой и дава й есен по малко житце. Работи си и градинката и бере си от нея лете зеленчук да си посготвюва нешо, а есен си при бира и зимовище от нея. А за другия харч с предивото сподвива. По цял ден се не вдига от чекръка.
- Да идем - казвам - да я посетим и повидим.
- Да идем - съгласява се сестра ми. - Аз и сама мислех да те поканя, а пък щом сега ти дойде на ум за нея, да идем. Ще й бъде много драго. Че тя и тебе си обича като брат, и кога се видим, все ме пита разбирам ли те, как сте по дома и поръчва ми все, кога ти пиша, да ти кажа много здраве и от нея.
През ниска, малко поизкривена и слабо прикрепена портичка влизаме в немного широка градина, по която се зеленеят всякакви садива - лехи лук и зеле, бразди високо издигнат на вид на притки фасул, размесен тук- там с корени кукуруз, буйно израсли патладжани, подпрени с колчета, и какви ли не още зеленчуци, цял бостан, - а отстрани и по края клонести овошки - сливи, ябълки, дюли, - увиснали с плодове.
Минуваме из тясна пътека, обградена от двете страни с пъстри миризливи цветя, и излизаме пред ниска стара къщица, измазана отвън с бяла глина.
Отпред широк отвод и там е седнала пред чекръка на шарено чердже кака Лисавета. Унесено загледана в изтакащата се от калъпа, що държи във високо издигнатата си лява ръка, нишка и заглушавана от бръмченето на чекръка, тя и не забелязва нашето приближаване.
И чак когато по едно стъпало възлизаме на отвода и я поздравяваме, тя се сепва и:
- Я гледай, госте ми идат, а пък аз ги не вида - па скоква бързо да ни посрещне. По покритото й с бръчки лице грейва топла усмивка, а по премрежените й, малко слъзливи очи светват от радост.
- Ами защо си не седиш, како Лисавето, защо побърза да станеш? - казва сестра ми.
- Е, каки, такива жадени госте.. . трябва да ви направя икрамец. Че мил братец ми иде, дето не съм го видвала от толкова време. - Здравува се най-напред със сестра ми, па се спира пред мен и милвайки ме със засмения си поглед, сърдечно ми стиска и двете ръце. - Добре ми дошъл, каки. Колко ми е драго, колко ми е драго!
- Добре теб заварил, како Лисавето. И мен е много драго.
- Той още щом пристигна, попита за теб и поиска да дойдем да те видим.
- Така, така. Че нали и аз му съм, вика се, сестра. Ами де ще поседнете? Да влезем вътре или искате тук, на отвода?
- На отвода, на отвода - казва сестра ми, - та да погледаме хубава та ти градина.
Кака Лисавета влезе в къщи, изнесе оттам две възглавници и като ги сложи отстрани на отвода:
- Заповядайте, поседнете, каки. - Изнесе после още една възглавница и седна и тя край мен. - Е, още как си, какиното? - пита ме тя с топло участие. И заразпитва ме как си живеем по София, невястата ми и деца та добре ли са, байкови какво правят.
- Ами ти как си живееш, како Лисавето? - запитвам я аз от своя страна.
- Ех, слава богу, каки, добре си живея. Залисвам се по цял ден с чекръка. Че нали той ме храни. Гледам си и градинката. Тя ми е за егленджек, па и от всичко ми дава. Дойна крава ми е тя.
- Ами със самотията как си?
- Навикнала съм й вече. Па и роднинки като кака ти и добри комшийки честичко ме спохождат, та не я сящам самотията.
Запитвам я и за сина й: разбира ли го често, попратва ли й нещо парици.
- А-а, разбирам го, разбирам - подфаща тя със същия светещ от радост поглед. - Често ми праща писма. Па и парици ми попратва. Ей го едно негово писъмце. - И тя скочи бързо, отиде при чекръка и извади завтикнатата в едно ъгълче край макарата на вретеното свита хартишка.
- Турнала съм го тук при въртеното, та домилее ли ми за синчето, извадя писъмцето му, прочета го и то ми е като разговорчица. Като че със самия него съм се повидяла.
Тя с малко разтреперана от вълнение ръка ми подава писъмцето. Аз го поемам, разтварям го и вземам да го преглеждам.
- Хубавко пише, нали?
- Хубаво пише - потвърдявам безсъзнателно.
- И парици ми праща. Там в писмото го казва.
- Пише, че днес ти праща 15 лева с пощенски запис.
- Праща ми. Често ми праша. Не ме оставя.
- Добре прави.
- Добре ами. Добро ми е момчето - и очите й светят от радост. - Поседнете сега тук самички, пък аз ще вляза в къщи да сготвя на бърза ръка нещо да ви погостя.
- Няма нужда, како Лисавето - дума сестра ми.
- Не, не. Ще ви погостя, токо. Ще постъкмя на бърза ръка, що дал господ, и ще сложа да ви погостя. Не може инак … - и след малко от къщи се чу дрънкане на съдове.
Останали сами на отвода, додето аз въртях писмото в ръката си:
- Видя ли - пита сестра ми с по-нисичък глас - откога е това писмо?
- Не, не съм. Аз само отгоре-отгоре го прегледах.
- Виж, там трябва да пише.
Разтворих писмото и прочетох датата му - отпреди четири години. Доста отдавнашно. Затова е така пожълтяло.
- От четири години, а разправя така, като че ли от един месец само го е получила. И от думите й излиза, че той често й праща писма и пари, а пък то това е едничкото писмо, дето го е получила от сина си, и едничките пари, дето й ги е изпратил. Че той е един студен.
- Това личи и по писмото: няма в него никаква топлота и сърдечност.
- И то насила му е наложено да го напише. Че преди четири години на братовия й син се случило по работа нещо да иде в града, дето работи нейният син. Намерил го той и натякнал му, че се не обажда майци си и че не й праща парици. От людски срам тогава взима, та написва това писъмце - написва го, както си забележил, без сърдечност, праща й и малко парици, и толкова. Това му е първото и последното писмо. Оттогава ето четири години вече, никаква пратка. Ни писмо, ни пари. И тя през всичкото време го държи това писмо, завтикнато в чекръка, та истина, като й домилее за момчето, ще отвори писъмцето му и като го прочете, сякаш ше се поразговори с него, ама и за друго още: доде ли някой нов човек, някоя по-далечна роднина или някой гостенин от София, тя ще извади свитата хартишка и със светнали от радост очи ще се пофали, че на, виж, получила е писъмце и парици. Някой път и на тия като мен, дето по-често я спохождат, като забрави, че неведнаж им е показвала това писъмце, ще го извади пак и радостно ще им се пофали с него.
- Гледай, гледай ти - учудвам се аз.
- Това, дето го няма и дето й се иска да бъде, тя го показва, като че наистина е станало. И вярва сякаш и самата тя, че това, дето го казва, е истинско, та всякога, като го изважда това писъмце, лицето й грее от радост.
- Нали и сега, като ми подаваше писъмцето, тя цялата грееше от радост. И аз си помислих, че наистина момчето й често й пише. А пък то…
- Ех, сама се залъгва, горката.
Излезе кака Лисавета от къщи и изнесе паралията.
- За какво си приказвате?
- За момчето ти, како Лисавето, че много ти е добро.
- Добро ми е, каки, много ми е добро. И често ми праща писъмца и парици.
Аз фърлих поглед към сестра си. Тя се усмихваше някак благодушно.
