В ПРОВИНЦИАЛЕН ГРАД
превод: Татяна Любенова
В ПРОВИНЦИАЛЕН ГРАД
В дървения град
със зелени покриви,
дето зиме - лете
улиците глухи са,
момичета четат
не романи - романси,
и в албуми пазят
нежни стихове.
Те красят косите си
с млади тънки клонки
и, на осемнайсет,
със записките скромни,
с тъмните секрети,
си уреждат срещи
в парка на града.
И безкрай жадуващи
пак за думи тайнствени,
за къдрици златни
си мечтаят те.
И след всяка фраза
слагат многоточия.
И съвсем не слагат
запетайки, не.
На писмата в отговор,
за тъга сърдечна,
и на среща привечер
в блага тишина,
звънва мандолина
на брега крайречен
и танцуват звуци
по струните с тъга.
Небето извисено,
ясно е и синьо,
зад мелницата езерото
с топлата вода.
И те стоят над езерото,
разхождат се по линията,
където преминават
експресите в нощта.
Влаковете спомнят им
със вагони светнали,
с ярките квадрати
от бемско стъкло,
че на километри,
на други спирки влакови,
има съвсем други
хора и дела.
Сърцата им стремят се
към тая необятност,
към свят неопознат,
с простор и светлина.
И се натъжават
провинциалните момичета.
И въздишат дълго
след всеки минал влак.
——————————
ВРАГОВЕ ИЗГОРИХА РОДНАТА КЪЩА…
Врагът дома му изгори,
семейството погуби цяло.
Къде войникът да върви,
при кой да приюти скръбта си?
Вървял войникът в скръб дълбока
към кръстопътя на два пътя,
намерил той в поле широко
в трева обрасло хълмче скътано.
И сякаш с тежка буца в гърлото,
стоял пред него той.
И казал: „Срещай ме, Прасковя,
героят - мъжът твой.
Сготви за госта угощение,
широка маса нареди -
деня на моето завръщане,
да отпразнуваме с теб ний…”
Ала не му отвърнал никой,
не го посрещнал никой там
и само топъл летен вятър
тревата гробищна люлял.
Въздъхнал, рамене изправил,
отворил походната чанта,
бутилка с мъка той поставил
върху надгробния сив камък:
„Недей ме съди ти, Прасковя,
че аз такъв дойдох при теб:
дойдох да пийнем тук за здраве,
за упокой ще пия днес.
Ще срещна дружки и другари,
но няма среща с теб сега…”
И пил войникът с медна кана
виното смесено с тъга.
Пил той - слугата на народа,
в сърцето с болка, говорил:
„Вървях към теб години толкоз
аз, три държави покорил…”
Войникът пил, сълзите текли,
сълзи - несбъднати надежди,
а на гърдите му просветвал
медал за града Будапеща.
В ЗАШТАТНОМ ГОРОДЕ
В деревянном городе
с крышами зелеными,
Где зимой и летом
улицы глухи,
Девушки читают
не романы - „р*оманы”
И хранят в альбомах
нежные стихи.
Украшают волосы
молодыми ветками
И, на восемнадцатов году,
Скромными записками,
томными секретками
Назначают встречи
в городском саду.
И, до слов таинственных охочие,
О кудрях мечтая золотых,
После каждой фразы
ставят многоточия
И съвсем не ставят
запятых.
И в ответ на письма,
на тоску сердечную,
И навстречу сумеркам
и тишине
Звякнет мандолиной
сторона Заречная
Затанцуют звуки
по густой струне.
Небеса над литией -
чистые и синие,
В озере за мельницей -
теплая вода.
И стоят над озером
и бредут по линии,
Где проходят скорые
поезда.
Поезда напомнят
светлыми вагонами,
Яркими квадратами
бемского стекла,
Что за километрами
да за перегонами,
Есть совсем другие
люди и дела.
И рванется сердце
в дали необъятные,
В мир, еще не познанный
где простор и свет.
И взгруснется девушкам
города заштатного,
И вздыхают девушки
тем вагонам вслед.
——————————
ВРАГИ СОЖГЛИ РОДНУЮ ХАТУ…
Враги сожгли родную хату,
Сгубили всю его семью.
Куда же теперь идти солдату,
Кому нести печаль свою?
Пошол солдат в глубоком горе
На перекресток двух дорог,
Нашел солдат в широком поле
Травой заросший бугорок.
Стоит солдат - и словна комья
Застряли в горле у него,
Сказал солдат: „Встречай, Прасковья
Героя - мужа своего.
Готовь для гостя угощенье,
Накрой в избе широкий стол -
Свой день, свой праздник возвращенья
К тебе я праздноват пришел…”
Никто солдату не ответил,
Никто его не повстречал,
И только теплый летний ветер
Траву могильную качал.
Вздохнул солдат, рамень поправил,
Раскрыл мешок походный свой,
Бутылку горькую поставил
На серый камень гробовой:
„Не осуждай меня, Прасковья,
Что я пришел к тебе такой:
Хотел я выпить за здоровье,
А должен пить за упокой.
Сойдутся вновь друзья, подружки,
Но не сойтись вовеки нам…”
И пил солдат на медной кружки
Вино с печалью пополам.
Он пил - солдат, слуга народа,
И с болью в сердце говорил:
„Я шел к тебе четыре года,
Я три державы покорил…”
Хмелел солдат, слеза катилась,
Слеза несбывшихся надежд,
И на груди его светилась
Медаль за город Будапешт.
