Петър Хаджинаков

Деветата поетична книга на Иван Енчев „Ехо от бързей”, 2024, (ИК „Българска книжница”) практически е и неговото тридесето заглавие в съвременната ни художествена литература. Жанровото многообразие на търсенията му обхващат още шестнадесет заглавия на повести, романи, есеистика и публицистика, а също и множество публикации в електронното списание „Литературен свят”.

Едно достойно като обем и качествени измерения творчество за половинвековното активно присъствие на автора в литературния процес. Самата стихосбирка съдържа общо седемдесет и седем лирически творби, организирани в два цикъла: „Движение” и „Алегория”.

Впечатляват социалните, културни, исторически, патриотични и строго екзистенциални теми на търсенията и постиженията в контекста на сложната, противоречива и раздирана от политически, обществено-икономически и нравствено-етични сътресения наша съвременност.
Своя естетически мироглед, идеология и философия на мислене и поведение, творческо кредо и праксиологическа програма поетът извежда в прав текст от програмното си стихотворение „Гледам все напред”:

Презрял упадъка на туй бездушно време,
въздигам своя дух
с честни думи и крила.

Аз гледам все напред през драми и заблуди.
Хвърча къде ли не с метафори - мечти!..
Животът е летеж. Зората щом ни буди
със порив на орел,
по-човешки се лети.

Опростено, обикновено, казано ударно с публицистичен плам и възторжен патетизъм, с юношеска емоция и с разума на мъдрец, изправен от съдбата пред неизбежната житейска и творческа равносметка в третата третина на земния си път. Той е изпълнен с очаквания, надежди, търсения, победи и поражения, възходи и падения, вечни приятелства и подли измени и предателства, с войни, битки и приключения в чудния свят на изкуството, което е истинското амплоа на Твореца, където се проявява с цялата си пристрастност и талант душата на художника и артиста.

Това са многото лица на човека с превъплъщенията и превращенията на многоизмерните личности в него. За познанието и самопознанието, като екзистенциално-сугестивни процеси в тази поезия, са показателна илюстрация и следните изповедни признания:

Навсякъде диря и будя
Зорницата в мрака из себе си! -
Светът е миниран от дяволи.
Дори да съм благ като ангел,
пак някой би гръмнал сърцето ми.
/ „Среднощна линейка”/

Пантеистичните мотиви в тази впечатляваща лирика са ефектно изразени в стихотворения като великолепното „Късна есен”, „Развиделяване”, „Слънцелуние”, „Лъч в коприва”, „Късна есен”, „Предзимие”, „Дъждът поникна”, „Ручеи”, „Край реката”, „Бялото кладенче”, „Извор”, „Местност”, „Ехо от бързей”, „Есенни славеи”, „Безимен подвиг”.

Органически имплантирани в този семантичен контекст са и много силните текстове с доминиращи анималистични реминисценции, теми, мотиви и проблеми, като „Болка”, „Двете лястовици”, „Жертвена балада”, „Зимен певец”, „Елен”, „Бяла самота”, „Чучулига”, „Горски гълъб”, „Зимуване”, „Свободата”, „Сюита”, „Грях”, „Есенни славеи”, „Монолог на щурец”, „Предчувствие”, „Етюд”, „Гургулица”, „Диви гълъби”, „Щъркели”.

За метафоричните алюзии, алегоричните съпоставки, внушения и асоциации с човешкия живот е показателно стихотворението „Предчувствие”:

Очите на глухарчетата вече гледат тъпо.
От взиране към слънцето са много уморени.
Цветецът им е отлетял, от вятъра издухан.
Нима ще опустеят дните ни така безцветно,
когато летните цветя на страстите се сбръчкат
като трева покрай река - притихнала и суха?..

Драматичната носталгия по относителността и преходността на живия живот, ценностите и смисълът на съществуването като безначален и безкраен процес, са основните мотиви, закодирани в тази сантиментално-мелодраматична изповед.

Патриотичната тема за Иван Енчев е еманация на родолюбието, възрожденския порив за свобода, независимост и просперитет, на културна и историческа памет, на изконното възпитателно начало от поколенията и за поколенията: „Тревога”, „Вечен огън”, „Български ръкопис”, „Потомък”, „Глобус”, „Българин”, „Стене Балканът”.

Своеобразен венец на етнобългарщината звучи апологията на одата в баладичното „Слънцелуние”, което възхвалява най-българския празник Великден - символ и олицетворение на борбите, страстите и славата българска през вековете.

Един достоен урок по родолюбие, доблест и достойнство, христоматийно стихотворение с универсален адресат за малки и големи е „Потомък”:

Моят дълг е любороден -
бродя всеки Втори юни
по геройските пътеки,
както в най-красиви оди,
и повтарям с честни думи:
Аз съм българче навеки!

Наистина семпло, емоционално, искрено и трогателно поетът декларира и внушава посланията си към универсалния реципиент-лирическият текст е актуален и ефектно възприеман и разбиран както от деца и юноши, от младата аудитория, така и от читатели с неопределена възраст във времето. С остър критицизъм и драматичен апломб звучат стиховете от „Глобус”:

О, Боже, за какъв ли грях така жестоко ни наказа? -
Потомци наши днес Родината ни смятат за чужбина.

Невероятно, но факт! Парадоксално, но истина, абсурдно, но прието като норма, нонсенс тип безсмислица, но вече трансресирала в аксиологически норматив на „новота и модерна, космополитна” аксиологическа ценностна система, въпреки цялата разумна логика, исторически и културоведски процеси на модерната цивилизация.

Хипотетичните въпроси и риторични силогизми в същото стихотворение, са наистина с драматично-апокалиптичен, дори трагически емоционален нюанс, неполучили отговори на съдбовните, глобални въпроси с кардинално значение и смисъл за обикновения човек, верноподаникът български.

От хиляди години как един пророк не ни предрече,
което с нас сега като прокоба злобна ще се случи?!

Колко болка и страдание, колко мъка има в този изконен реторичен въпрос, отправен най-вероятно към феномени, ясновидци и пророци като баба Ванга, опровергаваща всички футуролози, измислени псевдоучени, еколози, демографи, антифилософи и т.н.

Основен нравствен императив и житейски девиз като прагматична философия за поета е мотото на Вазовото популярно и програмно стихотворение „Аз съм българче”:

Син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

Като изповед, като послание и заклинание звучат тези стихове на класика и идеолога на нацията Иван Вазов, на патриарха на родната ни българска литература, превърнали се в изходно начало и извор за вдъхновение за Иван Енчев и цялостното му богато и жанрово разнообразно творчество.

Показателно за будната, тревожна съвест на поета е трогателното в емоционалния си изблик стихотворение „Тревога”, чието мото е популярното и конвертируемо през последните сто и шестдесет години метафорично обръщение на Апостола на националната ни свобода Васил Левски: „Народе????”

Удивително в своя лаконизъм обръщение, шедьовър в лапидарния жанр със своето крещящо и сърцераздирателно мълчание, последващо грандиозния и хиперболизиран, знаменателен упрек към пасивността, резигнацията и овчедушното равнодушие на отношение към свободата Българска.

Защото за нея са необходими героични дела и саможертва, подвизи и героизъм, интелект и мисъл, обсебващи идеята и смисъла на съществуването като феномен и синдром на тази сладка дума Отечество свободно.

Нерадостното настояще и още по-мрачното и апакалиптично бъдеще, са очертани в суровите и груби графики на поета. Илюстрират се от разградената ценностна система, от загубата на Пътя и Посоката за съзидателно и смислено, радостно и пълноценно съществуване:

Щом, слава на Бога, живеем всемирно,
щом срещаме трезво и радост, и рани,
народе, кажи ми защо сме неспирно
мишена за обир и сделки измамни? -
Тук вече невиждана напаст вилнее,
по-страшна от всичките минали чуми.
Свещената наша народност линее:
затриват се родове, букви и думи!!!
Народе, народе….

Огромното душевно разочарование, тоталната резигнация и духовният срив на поета водят идейната му пре/осмисленост към минорна, драматична тоналност. Въпреки всичко Надежда винаги има, въпреки всичко и всички, именно тази вяра крепи духа и оптимизма в процеса на вечното, изконно търсене на истинските ценности за нашата съвременност.

Такава е природата на поета - вечен оптимист, всеотдаен патриот и верен страж на устоите и нравствено-етичните стойности на Българския модел. Той е автентичен и натурален, изграден по модуса и в алгоритъма на ценностната система на родното ни Възраждане, пречупен през призмата на моралните ценности на величието на българските Апостоли - Ботев, Левски, Караджата.

Негово верую са: неистово родолюбие, историческа памет за славния български род, любов към познанието, учението, ученето и училището, органическа връзка с родното място и фамилията.
Зове към трудолюбие и жажда за честност и справедливост, почит и уважение към институциите, държавата и държавността, респект и почит към по-възрастните поколения сънародници.

Творческата нагласа на Иван Енчев проличава най-добре в пластиката на изображението. Попаднали в полето на тази пластика, новите драматично-динамични впечатления, наблюденията над околния свят и себе си неизменно излизат от непосредствения си хомогенен вид и се сливат с органическите съзерцателни мотиви.

Синтезът между драмата и съзерцанието, между тези наглед несъчетаеми състояния произтича най-напред от задълбочаване на поетическата мисъл в конфликтите, от търсене на по-значими стойности в явленията и от друга страна, от неизменната творческа нагласа на поета да вижда нещата успокоени, да се радва на озарението на човешката душа и първичната сетивност на доминиращия сенсуализъм.

Чудесна илюстрация на тази аксиоматична теза са стихотворенията „Глас”, „Лъч в коприва”, „Очи греховни”, „Подарък”, „Неотекващо затишие”, „Късна есен”:

Наоколо така ухае на узряла дива есен!
Едвам се сдържам да не се провикна -
пламтяща радост пърха вдън душата ми
като смълчана яребица в храсталака.
Наблизо млад елен ухажва палава кошута.
В далечината над върхарите белее облак -
прилича ми на подранила снежна пряспа.
…
Елате, спомени! Ако не бях ви преживял,
не би ме радвала тук тази есенна лавина.

Този пантеистичен възторг от прелестите на есента, любим сезон, води и до неизбежното одухотворяване, персонификация в чисто личен, сантиментално-мелодраматичен план:

„Харесваш ми, ела да те прегърна!
Не се срамувай. Дай да те целуна,
пък нека гледа и ревнува пролетта…”
Така ми каза есента и ме целуна.
Тя бе пред мен с премяна пъстра.
С букет от белоцветни хризантеми.
С венче от смрадликови пламъци.
С гердан от диви лешници узрели.
И с кошница смокини-медовини.
И с обеци рубинени от грозде.
И с едри дюли в пазвата - слънца!
/„Подарък”/

Визуално-пластическата изразителност на поета постига едни от най-ефектните словесни пейзажи в жанра на пантеистичната лирика, а всъщност в честите лирико-есеистични отстъпления в повестите и романите му с историческа и съвременна тематика, художествено-естетическите нива на изображение и сугестивност са впечатляващи.

Дошла е есента, есенната мъдрост и щедрост на Земята, нейната носталгична и романтична тъга сред великолепието от множество багри и безбройни и безкрайни цветови нюанси.

В усещането на народностните етноелементи, поетът инплантира автентични фолклорни теми, мотиви, идеи, докосва се до чисто българските религиозно-църковни, източноправославни празници, чрез които българинът се е съхранил: „Ивановден”, „Кръстова гора”.

Поетът не се обръща към спомена, за да възкреси само „прекрасния човешки унес” - детството, което с неговата наивност, спонтанност, любопитство, незавършени игри е началото, генезисът на нещата и смисълът на едно човешки битие в неговата сиромашка, но облята от слънцето на щастието битийност.

Духът на огъня остава в пепелта,
като вълшебна скрита сянка благ,
за да запази там вродена топлина. -
Един синовен най-очакван вятър
ще ме завърне в детския ми свят.
И в моя роден край
ще стопля кълн на възкресена памет…
/„Тъга”/

Детството като най-щастливото време за човека е и утеха, спасение, вид оцеляване в критичните ситуации, то е истински феномен, птица Феникс, която лети над света и нещата. Нашето детство не е само един „чист унес” , не е само светът на първичните и първи усещания на живота; на безгрижните игри и лудории; на доброто, справедливото и красивото; на първоначалното.

Детството води читателя и към славното, героично българско минало и поетът търси онези образи, които са първоелементи на нашата история - Ботев, Левски, Балканджи Йово, Българското възраждане, славното и героично родно минало.

С неопровержимите си художествени постижения „Ехо от бързай” на Иван Енчев е една наистина впечатляваща стихосбирка със значим, приносен характер в полето на съвременната българска литература.