АМЕРИКАНКАТА
Радко се върна от казармата с остригана глава и тесте карти в джоба. На другия ден, беше неделя, отидоха с майка си на площада. Момчето води хорото, игра, наигра се.
Стефана стоеше встрани, гледаше го, не можа да му се нагледа, че за две години служба само веднъж го пуснаха в отпуск.
Стъмни се, музикантите нарамчиха инструментите, хората се пръснаха по домовете. И Радко, и майка му се прибраха. Тя седна в ъгъла, сбра ръце в скута си и му каза да донесе американката.
Той стана, извади писмото от скрина и го зачете. Знаеше го наизуст, всеки ред знаеше как започва, всяка дума къде е, буквите до една помнеше как са изписани.
Майка му взе плика и загледа с неграмотните си очи шарената марка, по-точно - жената, нарисувана на нея. ..
Мъжът й се върна от Първата световна война мрачен и въшлив, повъртя се половин година тъдява и замина за Америка.
Каза й, че хиляда години да живее тука, джобът му все празен ще бъде, а иска човек да е, света открито да гледа, като стъпва по земята, да знае, че той я натиска с нещо.
От войниците чул, че хора от други села се престрашили, поели към оня далечен край, пари направили, даже някои - семействата си прибрали.
С един сумерчанин заминаха. „Ще отидем - рече й той на сбогуване, - ако имам късмет, чакай писмо”. Писмото получи след една година.
Сумерчанинът го донесе. Не можал да свикне с ония земи и народи, душата му повяхнала за своите и се върнал. Мъжът й пратил по него кадифено каскетче, с дълга козирка, за момчето, за нея - кърпа.
Кърпата беше копринена, с лъскави парички, зашити нагъсто по краищата й. Посред беше нарисуван водоскок, а от двете му страни пасяха биволи.
Сумерчанинът обясни, че водоскокът се казва Ниагарски водопад и е пръв в целия свят, черните животни се наричат бизони,
И писмо беше изпратил Спиридон, нямаше една страничка. Пишеше, че налучкал добра работа, ще види, ако върви, може и тях да повика при себе си.
До пет-шест месеца всичко щяло да стане ясно; да са живи и здрави, той ще им обади как ще бъде по-нататък. На плика имаше марка с една жена: голяма и горда жена, от главата й излизат лъчи.
Стефана запита човека защо мъжът й е лепнал марка на плика, щом праща писмото по него.
Той отвърна, че тая жена стои като паметник до главния вход на Америка и без нея страната не била възможна
Спиридон знае това, затуй е турил марката с жената, а не някоя друга, да речем, с пълководци, парламенти или небостъргачи. Сумерчанинът веднага обясни какво значат последните две думи, сума ти чудесии разказа и си отиде.
Каскетчето скоро омаля на Радко, майка му го наръси с нафталин и го прибра в раклата, най-отдолу, под дрехите. Кърпата, на която тъдява викаха бариш, Стефана забраждаше само в неделен ден.
Премени се, отиде на площада, хората играят, веселят се, а тя стои - мълчалива и строга, баришът трепти на главата й, Ниагарският водопад си тече, бизоните си пасат, а паричките светкат, светкат…
Смрачи се, върнат се с Радко у дома, тя седне в ъгъла и му рече: „Донеси американката!” Той чете писмото, тя гледа жената с лъчите. Всяка неделя, петнайсет години вече…
Викаха й някои, щом толкова време Спиридон не се обажда, значи затрил се е някъде в ония земи и народи, може и повторно жена да си е намерил. Като гледа човек тая на марката, тамошните жени май не падат грозни и несгодни.
Едни спираха дотук в приказката, други направо й казваха, че животът си отива, да прибере някой мъж, има свободни мъже из околните села, даже няма къде да ходи, в Бяла речка си имат такъв човек подръка; Зеката, мигър е лош, само пъдпъдъци и сърнешко ще готви, че сега, като умря Петър Клюста, няма друг ловец като него.
Стефана едно знаеше: „Спиридон ми рече да го чакам. На зор е нещо, затова не се обажда…” И всяка неделя слушаше писмото и гледаше американката.
Като отиде Радко войник, викаше малкия син на Мито Благата дума.
Момчето научи редовете наизуст, често го улавяше, че не чете, държи листа и декламира. Щом кажеше: „Твой Спиро от Америка”, тя ставаше от стола и му даваше сушени сливи и дребни пари, да си купи няколко бучки захар от Симо Бакалина.
Косата на Радко порасна и майка му рече, че трябва да се жени. Той взе да прескача до Вършец, късно се връщаше, някой път след полунощ, каза й, че както върви, невестата ще бъде вършечанка.
Един ден Стефана изплака, че париците, скътани в скрина, ги няма. Радко въртя-сука, призна си: беше ги загубил на карти. Закле се, че повече няма да играе.
Майка му разбра: никаква невеста няма да доведе от Вършец, карти е играл през ония нощи, борчове е правил. Тя не знаеше, че преди това тук, в Бяла речка, бе опитвал, но вече нямаше с кого.
Белоречани не познаваха тая шуга, комара. Ставри Фелдфебела умееше, но той беше човек военен, държеше на положението и нашивката си и в селото карта не похващаше.
Може би го правеше с военните чинове, но това си беше вътрешна работа на шеста берковска кавалерийска леснопреносима батарея й нейните поделения.
Само трима други знаеха играта и Радко ги придума, та станаха четворица: поп Георги, Линко Кръчмаря и Ванчо Даскала. Затваряха се нощно време в зимника под кръчмата и шепнешком редяха картите върху една стара софра.
И тъй като тая работа не върви на сухо, край софрата клечаха винаги шишчета с вино или ракия. Играеха на дребни пари, не се хвърляха нависоко, че дип ги нямаха.
Дребни-едри, Радко ги обираше, ония тримата решиха, че няма защо да трият картите само на загуба и се отказаха; пък и страх ги беше, разчуе ли се - за резил ще станат. Хайде, Линко, кръчмар е, виното в бъчвите му няма да се скисели и мющериите няма да го напущат, но даскалът и попът…
Така де, Ванчо учи децата на просвета, като директор държи реч на Кирил и Методий, а се вре по зимниците, играе на пари с козове и тем подобни. Ами поп Георги: църквата никога няма да му прости, че денем служи на бога, а нощем става ортак с дявола.
Хеле, никой не разбра, отказаха се тримата мъже, а Радко намери други, запрехожда до Вършец, само че там взеха него да обират. Съмняваше се, че играят общо срещу му, ала нямаше как да го докаже, измъкна парите от скрина и ги даде.
Майка му не каза никому за парите, прежали ги, доволна, че синът я послуша и напусна тоя долен занаят. На Гергьовден беше събор на Вършец.
Радко отиде с други белоречани, те се върнаха вечерта, а той се прибра чак на другата заран. Наскоро след това един вършечанин дойде у тях и показа на Стефана някакъв документ.
Обясни, че е полица, подписана от сина й: взел пари назаем, играл през оная нощ, загубил и… Тя ходи при адвокат, той й каза, че срещу полица не се рита и петте овце отидоха, заедно с козата.
Селото разбра, изпревървяха се роднини и близки да корят Радко, ум да му дават. Половин година измина мирно и тихо; делник на работа, в неделя на площада, после у дома - четене на писмото и гледане на американката.
Преди Коледа Радко отиде да смели житце на Каменовата воденица за празниците, а на Ивановден бирникът продаде един вол на търг.
После се разбра, че докато дядо Петър Каменов млял зърното, Радко затичал до Вършец, играл и оставил в ръцете на оногова друга полица, този път за повече пари.
Стефана се зарече, че ще прогони непрокопсаника и… му прости.
Предупреди го, че друг път една игла няма да продаде, ще го остави в тъмница да гние. Чудеше се: какви честни и праведни хора са те с мъжа й, а синът - какъв излезе, сякаш някоя панаирджийка го е раждала.
И не смееше да мисли какво ще каже Спиридон, ако се върне сега и види, че с един вол са останали в ярема, без глава дребна стока в двора.
Този път повярва, че Радко се е поправил: година мина, втора почна, човекът си вървеше в правия път. И на Вършец ходи по това време, ала не закъсняваше, даде гръб на ония вагабонти, дето без малко не го съсипаха.
Сега наистина беше намерил момиче, дъщеря на кантонера от Зяножене, чакаха сняг да падне, сватба да вдигнат. Успокои се Стефана: било що било, момчето се върна към доброто, кръвта на майка му и на баща му не го остави да пропадне.
И хората заговориха с добра дума за него: изпущил се, ама - на, усети се навреме; мигар е важно дали облак притулва изгрева, щом денят е слънчев и щедър…
Стефана седеше в ъгъла и слушаше. След океана, дето няма край, иде онова за жената, която стои на брега и облаците зачебръсват главата й.
Сега ще каже, че американците не са един народ, а сбироток от цял свят. Даже има такива с пера по шапките и с рисувани лица; едно време - били господари на тия земи, ама днешните ги завладели и никой не ги счита за човеци.
Иде ред да запита за нея и Радко, после ще добави, че е налучкал добра работа, ако върви, ще види, може и тях да повика при себе си.
Накрая са ония думи: „Твой Спиро от Америка”. Знаеше писмото наизуст, но обичаше Радко да го чете, заедно да са с баща му.
- Дай да погледна американката - рече тя на сина си и протегна ръка.
- Друг път - смотолеви той. - Ставри Фелдфебела ме вика нещо, та… - напъха писмото в торбичката от мелезно платно и понечи да я бутне в скрина.
- Дай!
Марката я нямаше. На мястото й зееше малка дупка: пликът беше изрязан.
- Къде е американката? - изправи се Стефана и тръгна към Радко.
- Може и без нея - дръпна се той. - Важно е писмото. Даже и без плика…
Стефана вдигна ръка и каза високо:
- Без американката това писмо не чини нищо… Инак баща ти нямаше да я лепне…
Лицето й се изопна, ще се скъса. Гърлото й се сви, едва прецеди няколко думи, които излязоха сухи и страшни:
- Намери американката! Бъди проклет, ако се върнеш без нея!
Влага изби в очите й, Стефана я попи в душата си, въздъхна тежко и затвори вратата след сина си.
