Делчо Василев

1. Златаров и морето

Между многото ми спомени за нашият виден съгражданин и именит учен, писател и общественик проф. д-р Асен Златаров, два спомена изпъкват най-силно и най-правдиво в паметта ми.

Единият от тях се отнася към 1925 или 1926 г., когато в гp. Варна, край морето, за първи път в живота си срещнах и видях Асена Златаров.

По това време аз бях народен учител по селата на Хасковска околия и през лятната ваканция, поради склонността си към скитничество, пък и тогава учителите се ползувахме с 75 процента намаление по БДЖ, аз поемах влака още от началото на ваканцията ни и най-често той ме отнасяше във Варна или Бургас, дето Черното море шумеше вечно и неговата нестихваща песен-стенание така дълбоко вълнуваше душата ми.

Морето бе за мене като някакъв всевечен блян и цялото ми същество се стремеше неудържимо към него, защото знаях, че там, край морето, и чрез морето „бедното сърце скръбта си тиха слива с нестихващия стон на водната стихия”. (Ш. Бодлер)

И щастието ми отреди да срещна за първи път в живота си Асена Златаров именно край морето, край нашето хубаво и неспокойно Черно море.

За Златаров аз вече бях чувал твърде много, чел бях много от неговите общодостъпни трудове, а особено двете му поетични книги „Песен за нея” и „Цветя за него”, бях ги „изял с корите им”, както се казва, и можех да цитирам от тях наизуст дълги и дълги пасажи. Дотолкова бяха ме завладяли искренността, топлотата и дълбоките лирични откровения на автора им.

Ала самият Златаров не бях още никъде срещал, ни виждал. И си го представях като съвсем „голям” човек и следователно, като недостижим! Такива са, мисля си, всички големи хора на науката, всички велики писатели и поети!

И ето, че един прекрасен предиобед аз видях Асена Златаров да върви из втората част на морската градина, ведно с момчето си.

Казаха ми близкостоящи до мен, че този именно човек е Ас. Златаров и че малкият ученик с него, който го е заловил нежно за ръка, е неговият по-голям син.

Моето любопитство и вълнение бяха извънредно големи. Значи, това е нашия съгражданин Ас. Златаров, мисля си, това е авторът на тия прекрасни книги, които съм наизустил, това е прочутият учен-биохимик!

Но защо моите представи не отговарят на действителността? Тук, пред себе си, аз виждам един крайно скромен и безшумен човек, който тихо и съзерцателно се разговаря с момчето си.

- Ето, думам си, колко е вярна максимата, че истинското величие е в простотата и смирението! Ас. Златаров е толкова велик и знаменит човек, а виж го колко е смирен и прост, почти незабелязан иска да мине.

Още много пъти след това аз срещах Асена Златаров с момчето си из морската градина и ни за момент не изпущах да го наблюдавам.

Особено ми направи силно впечатление, че Златаров и сина му се спираха често на високия бряг на морската градина и от там  съзерцаваха с видимо удоволствие безбрежната шир на морето.

Разбрах, че Златаров обича твърде много морето, а разбрах също, че и  неговата душа е необятно широка, като необхватната шир на морето…

Разбрах го после, когато четох книжката му “Из тайните на морето”, разбрах го и когато сам съзерцавах дълги часове морето, опиянявах се от неговата стихийна мощ и неспокойна душа и размишлявах за прекрасните строфи на Бодлер в стихотворението му „Човекът и морето”:

Човече, твоя блян е вечното море

На волната душа вълшебно огледало,

Ти се.оглеждаш ням в кристалните води

И бурния ти дух е бездна от печали…

И двамата сте вий загадъчни сами.

Човече, коя прозря тъмите ти безкрайни?

Море, незнайни спят и твойте глъбини

Вий пазите докрай ревниво тъмни тайни…

——————————

2. Златаров плаче…

Вторият ми спомен се отнася към 1932 год., когато тук, в родния град на Златарова - Хасково - чествувахме юбилея на Ас. Златаров. Аз съм писал вече другите си спомени около това чествуване и някои от тях са публикувани.

Но аз и до сега не съм писал нищо за една сцена от това чествуване, която ми бе направила тогава твърде дълбоко впечатление…

… След като на сцената на градския театър, дето бе чествуването, се бяха наредили членовете на целия юбилеен комитет и Ас. Златаров зае своето място, аз наблюдавах твърде внимателно всяко движение на юбиляра.

И забелязах, че всяка дума, която се отправяше от говорящите и поднасящите нему поздравленията си, вълнуваше дълбоко нежната и чувствителна душа на Златаров.

Но неговото вълнение достигна висшите си предели, когато председателя на комитета, покойният вече бай Стефан Шиваров, по това време председател на Областната сметна палата в Хасково, отправи топлите си и сърдечни слова към Златаров и го обрисува като наш съгражданин и като човек.

Думите на Стефан Шиваров наистина бяха твърде сърдечни и вълнуващи и затова нежната и чувствителна като мимоза душа на Ас. Златаров не можа да издържи на вълнението и от сиво-сините очи на Златаров бликнаха бисерните сълзи на признателност и благодарност, а може би и на дълбоко спотайваната човешка мъка…

Да. Златаров плачеше с истински и искрени сълзи, които задушваха гласът му, свиваха конвулсивно гърдите му, когато той стана да благодари.

Защото по това време срещу Златарова бяха надигнали оскърбителен вой тъмните и реакционни сили у нас, които виждаха в негово лице един обективен, безпощаден и смял обществен изобличител…

А неведнъж се бе възправял Златаров срещу тия тъмни сили на убийствата и заговорите у нас, не веднъж ги бе жигосвал той с огненото си слово, не веднъж ги бе поставял той на подсъдимата скамейка с неподкупната съвест на обществен съдник!

Да, Златаров плачеше сега с искрени святи сълзи, защото след многото грижи, безсънни нощи и горчиви чаши, които той бе изпивал, сега намира в своя роден град топлите обятия на своите съграждани, разкрити за братска, искрена прегръдка, за каквато жадуваше и мечтаеше умореното му, измъчено сърце…

Аx, тия бисерни, радостни сълзи на Аc. Златаров, тях никога, никога не ще забравя!

——————————

в. „Асен Златаров”, Хасково, 22. 12. 1945 г.