Георги Майоров

Световни умове твърдят, че творческите наклонности идват по наследство и от родното място, което събужда една или друга насока за развитие на индивидуалните заложби.

Сърцеведът на духа Николай Хайтов отдаваше голямо внимание на здравината на родовите корени.

От тях най-сигурно никнат и се развиват творческите дадености, които наричаме със същественото съществително име „поданине” - или да развиваме онова, което ни е подадено от божествената ръка на провидението.

Това ни нашепва неговото изострено и с голяма чувствителност перо - строго в чувствата и дълбоко в мисълта.

Това се потвърждава и от моите наблюдения в най-добре познатата ми област - родопската.

Във водослива на Широка лъка централното село излъчва изключително много даровити издънки във всички области на стопанския и духовния живот - инженери, учители, професори, депутати и административни управленци, министри (дори министър на войната по време на Първата световна война - Калин Найденов), екзарх и софийския митрополит Стефан.

Но професионално изявени творци в областта на словото, песента и изобразителното изкуство се изявяват пълноценно с голям принос към българската култура само от околните на Широка лъка села и махали.

От село Гела е рядко изявеният сладкодумец на благи характери Филип Марински. Неговото перо се сгушва под Шилестата чука на Карлък.

Той в детските си години броял шишарките на ели и борове ведно с овцете и рогатите кочове, дръпвал е орфеевите струни, вдъхвал е аромата на вълшебния мурсалски чай, зад гърба си от юг е имал щита на планината, а от другата страна лицето му брулел острият северняк.

Така творчеството му придобива трайността на единственото цвете в Европа и света - Родопски силивряк (Хаберлея Родопензис), с анабиозата на вечен живот.

Като високо ерудиран учител по учебния предмет химия, общественик по културните въпроси в град Доспат, администратор на Студентския туристически дом в Гела през последните години от живота си, Филип Марински е творец навсякъде, с отворено ухо за истината, с пронизващо око за неправдите, с ожалване на човешките съдби, с дълбок сондаж на човешката съвест и добродетел.

Ваятел на оригинални характери, на които скулптурите ще блестят със своето изящество в бъдното на годините и на България.

На седем километра северно от Широка лъка, в колибарското селище Кукувица, е роден, израства и твори като журналист и писател Георги Петров Майоров.

Неговото лице се обдухва от южното слънце, а гърбът му е впънат в Чернатица планина. Така се чувства като в престол на Словото в своята поезия, публицистика, белетристика и литературна критика.

Трябва обаче да се отбележи, че перото му минава още през игленото ухо на дисциплината във Висшето военно артилерийско училище в Шумен, Военна академия в София, Факултета по журналистика в СУ и по противопожарна защита в Академията на Министерството на вътрешните работи. Всичко това го вдява в житейския стан на богат трудов опит.

Впрегнат е и в нищелките на журналист във вестниците „Бойно знаме”, „Народна младеж”, „Трудово дело” и списанията „Огнеборец” и „Ало, 160″. Списва и своите частни издания „360 забавни минути”, „Забавен експрес”, „ГаБЕ” (Галерия български енигматици), „Скандил Българан”, „Княгиня” и други. Оглавява и издателската си къща „Гео”.

Издава трийсетина книги, а пет-шест оставя в ръкопис поради влошено до невъзможност да управлява дейността си зрение. С времето евентуално ще ги издаде. Времето ще отчете и неговия влог в българската литература и култура. Да се надяваме!

На четири километра на запад от Широка лъка, в село Върбово, е роден още един журналист и писател - Илия Зоински.

Той остава без майка и завършва гимназията в Чепеларе, подслонен в пансиона за сираци към училището. Труден е и неговият път на израстване - през Бечовските колиби, Портиния картол, Мечо гробе, Асанско селище (Асенец) изминава двайсетина километра пеш, за да го огрява слънцето на Знанието.

Прописва още в гимназията. Сътрудничи на вестници с описване на туристически маршрути предимно в Родопите. Записва и завършва география в СУ, като едновременно работи в заведения и още по-активно сътрудничи на пресата с туристически излети в българските вълшебни планини.

След дипломирането си се отдава на журналистическа дейност в „Септемврийско знаме” в Пазарджик, издава собствено списание „Родопско слово”, става член на Съюза на независимите български писатели.

Освен многобройните туристически книжки, пише разкази, издава и краеведска книга за родното си село Върбово. Един измъчен живот с богати творчески плодове.

От Широка лъка по серпантини към Карлъка се възкачва още един журналист от Заевите колиби - Емануил Консулов.

Като доайен на журналистите в Смолян, той е запомнен с култовата си снимка в креслото си като лорд, естет в словото и в живота.

До пределна възраст издава и собствения си месечен вестник „Чар”. Издава десетина книги с разкази, публицистика и сентенции. Едно усмихнато на здраво коляно перо.

В това се заключава и неговият висок образователен ценз. Научен урок как се расте в творческата сфера без възтагарки, т.е. без чужди подпирачки.

Ще спомена и журналиста Петър Бочуков с прадядови му корени в Дрипчовската махала в Кукувица, с унаследена фамилна къща в Широка лъка, но самият той е роден в Пловдив.

Подвизава се по професия като журналист и кореспондент на „Работническо дело” в Западен Берлин и Лондон, но всъщност е таен агент на ДС.

Когато бях главен редактор на списание „Огнеборец”, се свързах по телефона - тогава беше в Лондон - да ми изпрати кореспонденция за похвалната дейност на британските пожарникари, но властта следеше всеки разговор със загнилия и умиращ капитализъм, и недовършил своята поръчка, разговорът ни беше прекъснат.

Но и неговото тайно слово ще пребъде в защита на непрестанния ни социалистически възход. Отиде си с чиста съвест.

На творческия хоризонт се извисиха още народните певици сестри Кушлеви от Горски дол при или по-точно под Ледницата, и Бойка Присадова от Върбово.

Горски дол роди и майстора дърворезбар проф. Петър Кушлев. Много пъти посещавах ателието му в квартал „Дианабад”, под Руското посолство.

Имам и публикувано интервю с него. Професорът обучаваше и студенти. Негови академични иконостаси красят черкви в Чикаго в Америка, български манастири и черкви из цяло Българско.

Няколко лица и от Широка лъка: учителят Никола Гьочев, зъболекарите Дамян и Димитър Карови - баща и син, геологът Радичев издадоха по една книга за различни събития.

Сладкодумката Мария Славчева събра цяла тетрадка със свои злободневни хуморески. Доктор Костадин Дурев имаше запис на песен от Българското радио, но тук става дума за творчество на професионални таланти.

За тях е думата и как прихващат маята на творческото развитие. Децата на Широка лъка са родени и растат в дъното на водослива, в дъното на котловината със стръмни скатове от планините наоколо.

Те са отглеждани с по-галено отглеждане. Под нозете си имат малко земя. Небето за тях е като кръпка. И са по-притеснени и потиснати.

Тяхната мисъл по-трудно излита в полет. Творческото зрение е по-късо. Маята от родното място по-лесно прокисва, закваската е по-несигурна. Въображението не отива далече.

Ясно е за изследваните в началото творци, че те не са имали фамилна среда, за да унаследят заложби. Те са рожби на скотовъдци, земеделци, горски работници или зидари.

Тогава откъде за тях идва маята?! Те се появяват и растат без селските забавления, волно, реят се в просторните дипли на планината. В повечето случаи помагат за изхранване на семейството. На тях постеля е земята с кадифената четка на треви, картол и папрат. Завивка е небето.

Тези деца нямат музикални инструменти, нямат библиотека. По мъзгаво време най-много да си направят от върбова клонка пищялка, свирка. На тях пиано е цялата вселена - клавиши са тихите им трепети. Перо е лунната пътека, лист - белият им ден, мастило - младата им мъка.

Прописват рано. Написват късно. Всичко е записано на флашката на паметта. Ако се случи, ще се излее. Ако ли не, ще си остане там. Блазе на тези, които го проявят!

Уроци отрано им предават щурци, врабчета, различни птици. Орли реят в простора смътните им мечти. Чухали ги обдухват. Кълвачи търсят под кората на дърветата червеите на живота.

Лисици им разкриват лъжите си. Вълци им показват зъбите си. Потоци им пеят песни. Клони полюляват сънищата. Прехвърлят и яздят склоновете на планинските усои. Слънце ги пече, вятър ги обдухва.

Тази природна красота и изповедалня събужда размисли, формира характери, чертае възможни посоки, оседлава мераци, завихря потайности, търси пролуки и изходи от ситуации, не оставя нозете без път, ръцете без работа, гърдите притеснени, сърцето без ускорен пулс.

Те се носят с крилете на орлите, с размаха на истината, със заплахата на неуспеха, с абсурда на отвъдното. За тях всичко е живот. Сипеите са страшни, канарите - преодолими. На тях заповядва единствено тяхната им воля. Всичко им очертава звезден път.

Това е живата закваска, маята на творческите пориви и реализации.

Техният път е благословен от висшия наставник - природата.

Благати са тези, които са тръгнали и изкачили толкова високия връх на сътворяването - на себе си и на излязлото от перото им, от гласа им, от гърдите и главите им!

31.05.2025 г.