ПО ДОСТОЙНСТВО
Запознаха се във фоайето на кино „Балкан”. Кети го забеляза, защото той й се хареса с безупречно изгладения си костюм, велурена светлокафява шапка и стройна, силна фигура.
А когато й се усмихна и много учтиво й заговори, че следващият филм ще бъде шедьовър на киноизкуството, тя му отвърна съвсем естествено, че посещава всички филми и ще следи дали е прав.
- А как ще узная за вашето име? - запита той и протегна ръка за запознанство.
- Ще се видим пак на филма! - кокетно отвърна Кети.
Той тръгна да я изпрати и когато стигнаха до хълма на Орфей и Кети се спря за миг да погледа червените пламъци на заника, той я оцени от главата до петите.
Момичето се прибра в малката едноетажна къща веднага, а той остана дълго под насрещния салкъм.
И още тая вечер узна, че къщата е собственост на кетиния баща, добродушния татко Пшеничев.
На другата вечер елегантният мъж пресрещна Кети на тротоара пред нейното учреждение. Тя се намуси, но прие той да я изпрати пак. Не му се разсърди и на многозначителните погледи и на случайната въздишка при раздялата.
Само след един месец Кети и Серафим Чулов се явиха в райсъвета с голям букет алени рози и тайно от родителите на Кети сключиха граждански брак.
Татко Пщеничев посрещна своеволието на Кети с голямо огорчение, но като всеки добър баща отпразнува тържествено с богата трапеза и много вино сватбата на единствената си дъщеря.
Той беше във възторг от възпитанието на своя зет. Не му хареса само това, че на прекия въпрос къде работи, Серафим отговаряше мъгливо, с дълги паузи и сериозно респектиращи погледи.
Още първите съпружески дни Кети разцъфна като майско цвете и по цяла вечер пееше из къщи.
Но съвсем скоро, едва на третия вторник от сватбата (така пресметна Кети) нейният мил Серафим се върна от работа с разстроено лице.
- О! Те ще ме познаят кой съм аз! - тупна той по масата и се изплю на пода.
Кети се уплаши.
- Уволниха ме за това, че ги критикувам! - кратко съобщи Серафим и започна да се разхожда от ъгъл до ъгъл по котленския килим.
Кети се успокои веднага. Серафим без работа няма да остане! Защо да се разстройва? На същото мнение беше и татко Пшеничев. Младата съпруга изпита силно желание да узнае най-после къде работеше Серафим и тоя път настоя, но той махна с ръка, прегърна я ласкаво и тя се успокои.
Първата и втората седмица минаха бързо. Серафим изпращаше Кети, лежеше, почиваше си и беше в чудесно настроение. Той дори забрави, че е уволнен и не се сърдеше на никого.
Но когато една вечер татко Пшеничев заговори, че в квартала го питат защо зет му не ходи на работа, че днес трябва всички да се трудят, Серафим Чулов стана мрачен и в разстояние на един час изсипа цял ураган проклятия срещу душителите на критиката. Накрая каза:
- Колкото за съседите, те дори не трябва да знаят работя ли аз или не работя… Моята работа не е обикновена!
На следващата вечер татко Пшеничев пак постави същия въпрос, а на масата наредиха само чай и сирене. Липсваше любимия шпеков салам на Серафим. Той се намръщи и даде да се разбере, че е недоволен от вечерята.
- Аз съм жертва на критиката! Рано или късно ще възтържествува моята правда. Ти само ми помагай! - заяви Серафим на жена си, седна на масата и сложи цял куп бели листа пред себе си.
Дори и писалката натопи, но като се поколеба нещо, викна:
- Кети, сядай да пишеш! От мое име.
- Че защо аз? - с изненада и упрек го запитаха очите й, но неговия строг и властен поглед я покори и тя седна пред масата. Серафим закрачи бързо из стаята, като жестикулираше и гледаше със свиреп поглед, и нежния резедав абажур, и кроткото уплашено лице на жена си, и купа бели листа.
По едно вре ме той започна да приказва. Кети едва успяваше да хваща и записва думите му.
„…Аз искам и ще продължавам да поддържам справедливото си искане за морално и материално обезщетение. Аз обвинявам интелектуалния подбудител на моето уволнение! Моята безработица в днешно време, като се разгледа тоя скандален случай и се даде ход на моето трудово дело… Затова ли лежахме в затворите, рискувахме живота си?…”
Писмото излезе четири страници.
Кети беше задължена да го препише на ръка в четири екземпляра и да подпише съпруга си. Но още при първия препис тя схвана цялото съдържание, ахна, изтърва писалката и загледа своя Серафим, сякаш не го познаваше.
- Ти си бил продавач в „Плод-зеленчук”? - гласът й затрепера.
Тя заплака.
- Че какво чудно има тук? Аз никога не съм крил че съм работник. Да си работник, днес е чест! Освен това аз съвсем не съм тъй проста личност. Моите задължения са ми осигурили уважение по достойнство! - и Серафим закрачи още по-важно из стаята.
Писмата бяха изпратени до два института в Пловдив и до две висши инстанции в София.
Серафим прекара утрото полулегнал с ръце зад врата. Към 11 часа той облече новия си костюм, сложи си велурената шапка и излезе. По главната улица мина бавно и тържествено, цял сияещ. В градската градина поседна край езерото и се прибра за обед.
Вечерта Кети написа под негова диктовка ново изложение и го размножи в осем екземпляра. Серафим Чулов заплашваше директора на РКС със затвор и въпиeщо търсеше справедливостта.
На третата вечер изложението беше направено до София и то до най-висока инстанция. Кети го преписва три пъти.
В къщата на татко Пшеничев стана интересно. За правото на зетя се бореха всички, още повече, че той излизаше по обед в един и същ час, а в квартала открито говореха за специалната служебна мисия на другаря Чулов.
Изложенията хвърчаха под перото на Кети и тя дори поотслабна от безсънните нощи на преписване.
А седмиците се нижеха. Кети и баща й ходеха на работа, връщаха се поизморени, вечер играеха на карти и водеха дълги разговори със свежия, отпочинал Серафим за новите филми, за ремонт на къщата и засаждане на градината с нови култури.
Но тъй като Серафим ядеше за трима здрави мъже, Кети започна да помага на майка си и да върши грубата работа, за която до скоро викаха жена. Тя тичаше и по пазар, за да намери нещо по-евтино и по-пикантно за своя възлюбен.
Серафим Чулов понапълня, разхубави се, подмлади се и започна да спортува. Записа се в спортна организация и стана най-ревностен посетител на мачовете в Пловдив. За такъв живот Серафим мечтаеше отдавна.
Пети път той съдеше учреждение за обезщетение. Но докато преди женитбата си щом свършеше парите трябваше пак да се залови някъде на работа, сега такава нужда нямаше и той се чувстваше напълно спокоен и щастлив.
Ако някой негов приятел го закачеше, Серафим отговаряше ухилен: „Тъстът е още млад и работи, а жените днес имат права и Кети упражнява своето законно право на труд!”
Когато в къщи стана неудобно, че той не работи, Серафим се върна една вечер накипял, разстроен като чер рошав облак, струпа нов куп бели листа на масата и викна:
- О, не! Моята правда ще възтържествува!
Кети дори се уплаши и погледна умоляващо, но той не забеляза погледа й.
- Но защо сам не пишеш? - повиши глас Кети и сълзите я задушиха. Ней й се стори, че Серафим крие нещо от нея, че тя все още не го познава.
Уплаши се и се разрида.
- Когато пиша аз, мисълта ми се спъва, пък и не знаех, че тъй много ти тежи! - с пресилено изненадан глас й отвърна Серафим, а след това обсипа с целувки лицето и ръцете й и тя се смири.
Кети написа седем изложения и покорно ги адресира до посочените от него места. На другата вечер сама седна до масата и взе перото.
Тъй изтекоха още няколко месеца.
Една вечер Кети се завърна вкъщи сияеща. Тя беше научила от своя колежка, чийто брат работеше в профсъюза на Серафим, че от там му предлагат работа.
- Най-после! Най-после! - плесна с ръце Кети и се хвърли на шията на своя Серафим.
Той прие прегръдката, но като сне ръцете й от раменете си, поклати глава:
- Тая няма да я бъде. Предлагат ми работа не по моето достойнство! Бях там и отказах!
Кети наведе глава и седна до масата пред белите листа.
На двадесет и втория месец Серафим Чулов завърши сто и четиридесетото изложение с такава фраза:
„Предпочитам вече да пиша в Москва! Нека видят там каква срамна и позорна комедия се разиграва с невиждана бюрократична сила върху гърба на един прекалено честен работник. Моят законен иск за двадесет и две месечно обезщетение трябва да се удовлетвори!”
От преумора Кети заспа на масата.
Той я погледна и му стана смешно.
Щом го карат да работи, нека тя пише изложения до припадане!
Кети се размърда.
- Да си лягаме, мила. Колко хубаво можем да живеем, ако спрем да пишем тия дълги изложения, за да търсим своята справедливост!
- Ами работа? - със слаба надежда го запита Кети.
- Щом ми предложат работа по достойнство, ще я приема!
Тая нощ Кети не заспа. Тя стана от леглото, погледна щастливото лице на мъжа си и започна да се рови в чекмеджетата на скрина, където бяха скътани моминските й писма и фотографии.
Като си поплака над тях тя видя в ръцете си малка синя книжка. „Етикеция на елегантния мъж” - прочете тя полугласно и обърна първата страница.
Там седеше името на нейния Серафим Чулов, написано с разкривени неграмотни букви. „Ах, ето защо ме кара аз да пиша!” Сякаш граблива птица заби остър клюн в сърцето на Кети. Тъй я заболя то, но тя надви себе си.
„Запознанство” - прочете тя на глас и погледът й зашари по-надолу. „Следващият филм ще бъде шедьовър на киноизкуството!” - Кети отпусна ръце. Тя си спомни киното, картините от филма и… него. И не издържа, изстена и изтича при татко си и при майка си.
Татко Пшеничев я прегърна както в детинството й и с бащина мъка й разкри, че Серафим Чулов не беше никакъв и антифашист и не изпълнява специална служба, защото никой не му доверява, защото всичко, което казва лъже. От „Плод-зеленчук” го бяха уволнили за мързел и грубиянство.
Кети притисна глава в скута на татко си и почувства, че потъва в някаква бездна. Тъй чужд, непознат и страшен й се видя човекът, на когото тя отдаде най-хубавите си чувства и надежди. Нима може да се живее така!
Майка Пшеничева поиска да упрекне дъщеря си за тайния брак, но бащата й направи знак да мълчи. Кети страдаше…
И днес, всеки ден към 11 часа ще срещнете по главната улица на Пловдив гладко избръснат, елегантно облечен млад мъж, който хвърля любопитни погледи наоколо и търси между младите момичета някоя бъдеща Кети.
Серафим Чулов прави обедната си разходка.
1954
