Яна Камбурова

Все копнея, майко, по ония
очи сини, вежди лястовици.
Оттогава минаха години -
само него виждам ден и вечер.

Радостно не ставах ли с зората?
Нямах ли чеиз все тежки дари,
пълни ракли свилени премени
да дарявам него и другари?

С мойта песен, майко, сладкогласна
есенни седянки занемяха.
Китка вече челото не кичи
и цветя в градинка залиняха.

Свидно ми е! Как да ги забравя? -
Явор стан, очи като небето!
Друга севда няма тук за мене
и за радост мъртво е сърцето!

——————————

в. „Светлоструй”, г. 6, бр. 5, 1934 г.