ПРОЛИВЪТ НА ДЕТСТВОТО
превод: Красимир Георгиев
ПРОЛИВЪТ НА ДЕТСТВОТО
„И сякаш в тази нощ със своя топлина
невиждано блестящо слънце грее…”
Ив. Гончаров
Ти спиш като кутре, носле завряло в длани
под бездната на синия покой…
Ти спиш и виждаш: през нощта те мами
и като котка към луна голяма
умилква се разнежен будният прибой…
Крайбрежните треви в кипежа си безкраен
в зениците ти с ласкав шепот спят -
в тях сякаш плува блик от свят незнаен
тържествено… Резета няма да го спрат,
безсилни са пред порива му да замине,
ключалки бяг неукротим не ще сломят -
през каменни стени и дървесина
то влиза в стаята на твоя свят!
Теб невидимо нощно слънце те огрява -
роса соли на чело ведрина…
Светът чепат за теб не остарява,
ти дишаш по-дълбоко, чисто, здраво,
ти виждаш бели, сякаш захарни, платна,
с походка твърда на палубата пристъпяш,
ти бродиш в храстите, властител на всемир;
животът старец е, на радост скъп е,
но с теб е щедър, войн и командир!
Аз виждам вятъра как оседлаваш,
той се върти, приплъзва буйна плът,
но най-добър приятел си остава,
той, вятърът на времето - в нозете твърд!
Не си ми син, ти чужд си син. Не зная
ни името ти, ни къде растеш,
но твоят глас познат ми е - златист, омаен,
от слънцето по-нежен и горещ!
Не си ми син, но в мен дъха ти свежда
на чуждо щастие любимите сълзи.
Не съм те срещал, но в съня ти съм съглеждал
надежда че в очите ти пълзи!
Аз знам, че си лице на нашто време младо,
че чужд си за обиди, зло и лед
и че за мама няма по-голяма радост
от твоя розов устремен разцвет,
изпълнен с пролетен сок и посоки,
от твоята звезда че няма по-висока!
С реалностите детството ни в спор е,
ще кажат - влага бегла в розов съд!
Но че е детството море, аз не говорех,
а само към безкрайни океани път…
1939 г.
——————————
ПРОЛИВ ДЕТСТВА
„Будто у этой ночи есть свое тепло:
невиданное греющее солнце”.
И. Гончаров
Ты спишь - щенок щенком, уткнувши нос в ладошки,
Прижмурив взгляда омут голубой…
Ты спишь и видишь: за ночным окошком
К большой луне, мурлыча словно кошка,
Разнежась, ластится недремлющий прибой…
Вдоль побережья трав безбрежное кипенье,
Ласкающее спящие зрачки, -
В них будто в море мира отраженье
Плывет торжественно… Задвижки и крючки
Не в силах воспретить ему плескаться в спальне,
Запорам не смирить неукротимый бег, -
Сквозь камень стен, сквозь древесину ставней
Оно проникло в комнату к тебе!
Тебя невидимо ночное солнце греет -
На лбу солоноватая роса…
И шумный мир не для тебя стареет,
Ты дышишь глубже, чище и острее,
Ты видишь белые, как сахар, паруса,
Ты твердою ногой на палубу ступаешь,
Ты бродишь в зарослях, ты покоряешь мир;
Старуха жизнь, на радости скупая,
С тобой щедра, боец и командир!
Я вижу, ты оседлываешь ветер, -
Он крутится, виляя и юля,
Но он тебе и лучший друг на свете,
Он ветер времени - у ног твоих земля!
Ты мне не сын, ты мне чужой ребенок.
Я имени не знаю твоего,
Но голос твой знаком, он золотист и звонок,
Нежней, пожалуй, солнца самого!
Ты мне не сын, но чувствую, как дышишь,
Чужого счастия любимая слеза.
Я не встречал тебя и имени не слышал.
Но снам твоим заглядывал в глаза!
Я знаю, что лицом ты в наше время вышел,
Что не рожден ты для обид и бед
И что для матери нет в мире счастья выше,
Чем заглянуть в твой розовый расцвет,
Наполненный весенним жарким соком,
Что в мире выше нет звезды твоей высокой!..
С реальностью такое детство в ссоре,
Мне скажут - влаги розовой стакан!..
Но я ж не говорил, что детство - это море,
Оно лишь только путь в просторный океан!..
1939 г.
