ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
Дворецът на магистъра на Калатрава в Алмагро
ПЪРВА СЦЕНА
Командорът Фернан Гомес, Флорес, Ортуньо
Командорът:
Магистърът уведомен
ли е, че съм в града?
Флорес:
Да, знае,
че сте пристигнал.
Ортуньо:
Но нехае,
надува се.
Командорът:
Дори пред мен –
Фернандо Гомес де Гусман?
Флорес:
Неопитен е той е млад…
Командорът:
Макар че тук съм непознат
по име, трябва моя сан
на командор да уважава!
Ортуньо:
Подучват го в неверен час
да бъде неучтив към вас.
Командорът:
Ще свърши всичко зле тогава.
Със ключа на любезността
отварят се за миг вратите
на благосклонността. Враждите
се раждат с неучтивостта.
Ортуньо:
Да беше малко подразбрал,
че го презират, че го мразят,
в калта че искат да го сгазят –
по-скоро сам би пожелал
да влезе в гроба – пред позора
тъй троснато да се държи
и с нагъл жест да унижи
достойни, благородни хора.
Флорес:
Какво ужасно положение!
Да чакаш тука, да стоиш
без думица да промълвиш!
Загубваш всякакво търпение!
При среща между равноправни
безсмислица е грубостта,
но тирания става тя,
възникне ли между неравни!
А всъщност как това момче
да ви засегне ще посмее?
Навярно просто не умее
сърцето ви да привлече?
Командорът:
Щом на гърдите му стои
светият кръст на Калатрава,
щом носи меч – добрите нрави
е длъжен той да усвои!
Флорес:
Да няма някаква сплетня?
Ще трябва тя да се разсее!
Ортуньо:
Ако се върнем – по-добре е.
Командорът:
Не, всичко днес ще изясня!
ВТОРА СЦЕНА
Същите, магистърът на Калатрава и свитата му
Магистърът:
Фернандо Гомес де Гусман,
аз моля да ме извините,
току що каза ми вестител,
че сте пристигнали на стан
в града ни.
Командорът:
Имам основания
да се оплача. Чаках друг
прием. Достоен! Ние тук
сме хора с благородни звания:
магистър сте на Калатрава,
а аз – ваш командор, слуга
покорен ви и досега.
Магистърът:
Аз ви очаквах със такава
любов! Дано ви утеши
прегръдката ми!
Командорът:
Да, признавам,
че тая почит заслужавам!
Додето папата реши
да ви признай за пълнолетен,
в най-трудни мигове на вас
живота си обричах аз!
Магистърът:
Така е, командоре, ето –
пред кръста давам клетва свята:
като баща сте вий за мен!
Командорът:
Съм вече удовлетворен
от тези думи!
Магистърът:
За войната
какво се чува?
Командорът:
Позволете
да ви разкажа всичко. Знам,
че вий ще разберете сам
дълга си.
Магистърът:
Слушам, говорете!
Командорът:
Родриго Телиес Хирон,
велик магистър, възвисен
до този сан от смелостта
на вашия родител, който
се сам отрече преди осем
години от властта, отстъпи
ви свойто звание Магистър
на Калатрава – чест висока,
която беше потвърдена
от командори и крале.
Пий Втори, папата пресветъл,
благослови я с папска вула,
а пък приемникът му Павел
застави дон Хуан Пачеко –
велик магистър на Сантяго,
да управлява с вас ведно.
Сега, когато дон Хуан
умря, поели еднолично
властта, макар и много млад,
узнайте, че честта изисква
да се намесите и вие
във битката, която водят
безстрашно вашите васали!
Подир смъртта на дон Енрике
Четвърти – кралят на Кастилия,
Алфонсо – кралят португалски,
законно чрез жената своя
държавата му наследи,
ала за нея претендира
чрез Исабел самият дон
Фернандо, принцът Арагонски!
Та против него в тоя спор
са вашите васали. Те
не виждат никакви причини
да се съмнявам във правата,
наследствените, на Хуана,
която братовчедът ваш
държи сега под своя власт.
И аз съветвам ви едно:
веднага рицарите горди
на Калатрава съберете,
развейте знаме и победно
нахлуйте в Сиудад Реал,
въздигнат като стража между
Андалусия и Кастилия.
Войска голяма не ви трябва,
за да превземете града:
единствената му защита
са граждани цивилни, още
идалговци там двама-трима,
които тачат Исабел
и кланят се на дон Фернандо.
Родриго, вече ви е време
по мъжки начин да внушите
смирение и страх на всички
мърморковци, които казват,
че аленият кръст е тежък
за вашите плещи момчешки.
Но погледнете! Всеки граф
на Уруеня, всички ваши
предшественици се надигат
от гробниците си и сочат
победоносни бойни лаври!
Там са маркизите Виленя
и други храбри пълководци,
тъй многобройни, че едва ли
на славата крилата могат
нагоре да ги възнесат!
Вадете бойния си меч!
Да се обагри с вража кръв,
да стане ален като кръста
на вашите гърди! Защото
не мога аз да ви наричам
на аления кръст магистър,
додето мечът ви е чист
и неокървавен в сражение!
Защото кръстът на гърдите
и мечът на бедрото трябва
да светят аленочервени
като кръвта! Защото трябва
да убедите всички вие,
че сте безсмъртната издънка
на своя горд и славен род!
Магистърът:
Аз честната си дума давам,
че в справедливата война
със рицари и знамена
пред своя орден се възправям!
И щом е нужно, ще замина
на бой към Сиудад Реал
и като мълния без жал
стените му в прахта ще срина!
Да видим някой ще твърди ли,
че е страхлива младостта,
и че на чичо със смъртта
са свършили и мойте сили!
В жестока и сурова сеч
и в грохота на бойна слава
от пурпура на Калатрава
ще взема цвят за моя меч!
Войници имате ли вие?
И годни ли са те за бой?
Командорът:
Да. Твърде малко са на брой,
но всеки като лъв се бие.
Те чакат само ваша дума
да тръгнат в битките! Пред тях
врагът ще бяга луд от страх!
Но от Фуенте Овехуна
войници други не търсете,
във войнствен дух там не пламтят,
там знаят само да орат
и да се грижат за овцете!
Магистърът:
Там ли живеете?
Командорът:
На мен
е поверена там земята
и там е моят дом. Войската,
покорна на дълга свещен,
очаква бойния ви зов!
Магистърът:
Днес ще ме видите на коня
със копие, в желязна броня,
за славни подвизи готов!
ТРЕТА СЦЕНА
Площадът във Фуенте Овехуна. Лауренсия и Паскуала.
Лауренсия:
Дано се вече не завърне!
Паскуала:
Аз мислех, че щом тръгне той
в далечен път на кървав бой,
скръбта и тебе ще обгърне!
Лауренсия:
Дано забрави пътя към
Фуенте Овехуна!
Паскуала:
Мила,
дано сега да съм сгрешила,
но колко като тебе съм
до днеска виждала! Сърцето
е благородно меко, знай!
Лауренсия:
О, не, сърцето ми е май
по-твърдо и от дъб столетен.
Паскуала:
Преди от извора да пия,
не плюя в тъмната вода!
Лауренсия:
Аз отказа ще потвърдя!
Пред никой нищо аз не крия!
Не съм жена за командора,
пък и жена не търси той.
Или е друг съветът твой?
Паскуала:
Не!
Лауренсия:
Как ще понеса позора?
Момичетата подлудяха
от ласкавите му слова.
Какво се случи след това?
От срам едва ли не умряха.
Паскуала:
Ще бъде чудо, ако можеш
да се спасиш от тоя звяр!
Лауренсия:
За всяка болка има цяр
и ти напразно се тревожиш.
Сърцето ми не ще смути.
Цял месец се измина вече,
откакто с дарове и речи
се мъчи да ме прелъсти.
Чрез Флорес той ми обеща
чудесна рокля, огърлица
ми прати с хитрата лисица
Ортуньо… А какви неща
говореха те полугласно
за любовта му! Но от тях
наместо страст ме хвана страх!
Не ще успеят, не!
Паскуала:
Ужасно!
Къде успяха този път
да те пресрещнат?
Лауренсия:
Край реката
преди три дни.
Паскуала:
Ах, ти, горката!
Боя се, че ще те склонят!
Лауренсия:
Кого?
Паскуала:
Не баба ти…
Лауренсия:
Мълчи!
Аз вкусно пиле съм, така е,
но командорът нека знае:
щом хапне – ще му загорчи!
Аз предпочитам, Паскуала,
да стана рано сутринта
и къшей хляб върху жарта
да туря със сланинка бяла.
А после колко е приятно
самичка тайно в тоя час
да пийнеш – както правя аз –
две глътки вино ароматно!
На обед пък не е беда
да гледаш как месото плава
сред зелето и се сварява
посред накъдрена вода!
След път щом връщаш се дома,
вечерята додето стане,
да си похапнеш патладжани
с парче сланинка пак – нима
не е чудесно?… А щом светне
небето с ясен звездопад,
да щипнеш едър грозд!… От град
пази го, боже всеприветни!
Знай, пó обичам аз това,
а не лукавствата, които
ни ги предлагат упорито
с безброй нагиздени слова
и обещания мъжете,
в страстта когато запламтят!…
А ни захвърлят насред път,
когато паднем им в ръцете!
Познавам подлия им нрав –
щастлива лягаш вечерта,
а като станеш сутринта,
обзема те и срам, и гняв!
Паскуала:
Уви, мъжете са такива.
Разлюбят ли те – начаса
те по-неблагодарни са
и от онези врабчета сиви.
Когато зима студени,
лети в прозореца врабчето,
кълве трохи, мете с крилцето
и моли: “Вътре ме пусни!”
Но пролетта като повей
и грейнат нивите зелени –
прощавай, ний сме разделени,
ни благодарност, ни здравей!
Навред подскачат – подлеците! –
и даже “Махай се!” крещят.
Така мъжете се държат,
когато втръснат им жените.
Били сме им душата ний,
живот, и сън, и лъч небесен.
А после? Начинът е лесен:
“Пусни ме” става “Напусни”.
Лауренсия:
На мъж не бива да се вярва!
Паскуала:
Ти мислиш също като мен!
ЧЕТВЪРТА СЦЕНА
Същите, Менго, Барилдо, Фрондосо
Фрондосо:
Барилдо смята всеки ден
във спор безкраен да ни вкарва.
Барилдо:
Но днеска има между нас
кой да отсъди безпристрастно!
Менго:
Добре, добре, ала съгласно
облога всеки тук от вас –
ако спечеля – ще плати
това, което уговорим.
Съгласен съм така да спорим!
Барилдо:
Съгласен съм и аз. Но ти
какво залагаш?
Менго:
Таз триструнна
гъдулка. Аз не бих я дал
и за хамбар, препълнен цял
със жито! Дваж по-скъпо струва!
Барилдо:
Викни съда!
Фрондосо:
Добре дошли,
прекрасни дами!
Лауренсия:
Ние двете –
прекрасни дами?
Фрондосо:
Позволете,
приказват всички тъй, нали?
Днес бакалавърът навред
лиценциат се назовава,
и едноок слепецът става,
и кривогледът – разноглед,
недъгав куция наричат,
умник – надутия глупак,
а немарливия – добряк;
за грубияна пък обичат
да казват: е, войнишки нрав!
Големите уста са страстни,
а малките очички – ясни,
подлецът бил човек дребнав,
натрапникът бил мъж забавен,
бъбривият – голям мъдрец,
непоносимият – храбрец,
изгоненият – изоставен;
познатия зоват другар,
страхливеца – свенлив, кракът
голям – опора в дълъг път,
а глупостта – особен чар;
на сериозност е проява
мърморенето с важен вид,
за мъж достоен и мастит
плешивият навред минава;
наричат наглия правдив,
а тежко болния – настинал,
сънливия – неотпочинал,
а стиснатия – пестелив;
ревнивеца зоват го бледен,
хитреца – твърде находчив,
побъркания – изменчив,
а гърбавия – поприведен.
Сега усетихте ли вече,
че в най-изискан стил и вас
“прекрасни” ви нарекох аз?
Лауренсия:
Фрондосо, във града далече
говорят тъй, но има тук
сред пасища, поля и ниви,
за хора, не така учтиви,
и речник, мъничко по-друг.
Фрондосо:
Кажи да чуем!
Лауренсия:
Изведнъж
по-инакви нещата стават…
Например, скучен назовават
тук всеки сериозен мъж,
наричат скромния безличен,
нахалния – роден с късмет,
безмълвния – от страх обзет,
учтивия – меланхоличен;
изобличителят е враг,
съветващият е досаден,
и съдията – безпощаден,
и милостивия – глупак;
благоразумния зоват
хитрец, сърдечния – ласкател,
а християнина – мечтател
за райския живот отвъд!
Да казваш правдата – това е
непредпазливост, да търпиш –
то значи много се боиш;
нещастен ли си – то се знае:
за всичко си виновен сам!
Когато честна е жената
ще кажат: няма ум в главата;
щом вярна е – недъг голям
у нея има, но го крие!…
Е, стига толкова!… поне
разбрахте ли ме или не?
Менго:
Цял дявол!… Страх да те побие!
Барилдо:
Говори доста умно тя.
Менго:
Когато попът във купела
кръщавал те една неделя,
не са премерили солта!
Лауренсия:
Но нещо спорехте? Кажи!
Фрондосо:
До спор достигнахме накрая.
Послушай…
Лауренсия:
Ще се постарая.
Фрондосо:
Внимание ни окажи!
Лауренсия:
Аз слушам вече с интерес!
Фрондосо:
В ума ти имам вяра много
и искам да отсъдиш строго.
Лауренсия:
Добре! Какъв е спорът днес?
Фрондосо:
Аз и Барилдо с Менго спорим.
Лауренсия:
И за какво?
Барилдо:
Отрича той
Неща най-очевидни.
Менго:
Стой!
Лъжи не искам да говорим!
Аз съм за правдата!
Лауренсия:
В туй няма
съмнение. Каква е тя?
Менго:
Не съществува любовта!
Лауренсия:
Пресилваш.
Барилдо:
Глупост и измама!
Та без любовната омая
как съществувал би света?
Менго:
О, ако можех да чета,
щях философия да зная!
Ала безспорно е все пак,
че елементите враждуват
в природата и се редуват
във нея вечно ден и мрак,
вода и суша, пек и мраз…
В нас тая битка се пренася
и в жизнения път тя внася
кръв, жлъчка, флегматичност, страст.
За любовта там място няма!
Барилдо:
Не, Менго, тука и отвъд
живее всеки миг светът
в една хармония голяма.
Хармонията е любов.
И от любов се направлява,
и движи, и преобразява
животът – стар и вечно нов!
на всичко коренът е в нея!
Менго:
Аз не отричам любовта
в природата и знам, че тя
във всичко и навред живее.
Животът ни е подчинен
на нея. Всичко се изгражда
от неин глад и нейна жажда,
тя е у теб, тя е у мен,
на всекиго трепти в сърцето,
събужда вяра, дава сила
и от бедите е закрила!
Щом удар застраши лицето,
ръката се издига в миг,
за да го защити. Краката,
когато стигне ни бедата,
понасят ни без шум, без вик
и тялото ни те спасяват;
щом духне вятър, дигне прах –
очите са опасност! Тях
клепачите пък защитават.
Естествена любов е то.
Паскуала:
Какво тогава ни задяваш,
щом любовта и ти признаваш?
Напразно спорите!
Менго:
Защо?
Аз казвам: всеки в тоя свят
обича себе си и няма
любов от тая по-голяма!
Паскуала:
Ти лъжеш и ме хваща яд!
Мъжът с какво ще покори
любимата си? Със внимание,
със думи, песни, обожание!
Щом дойде пролетта, дори
и зверовете търсят нежност!
Менго:
Но всичко туй – отбележи! –
е себелюбие!… Кажи,
какво е любовта?
Лауренсия:
Стремежът
към красотата.
Менго:
И защо
стреми се тя към красотата?
Лауренсия:
Да й се наслади!
Менго:
Нещата
са ясни: любовта гнездо
за радост търси. Тъй ли?
Лауренсия:
Да.
Менго:
Е, не излиза ли тогава,
че търси да се наслаждава
егоистично любовта?
Лауренсия:
Да, Менго ти ме убеди.
Менго:
Човек сам себе си обича
и именно това нарича
любов!
Барилдо:
Свещеникът твърди
във проповед от свят амвон,
че имало любов, когато
единствено ценим душата –
тъй учел някой си Платон.
Паскуала:
Навлязохме във сложни теми,
които мъчат всеки ден
и най-големия учен
в училища и академии
и в разни университети.
Лауренсия:
Ти, Менго, гледаш на света
с особен взор, но любовта
дано ти пощади сърцето!
Менго:
А ти обичаш ли?
Лауренсия:
Честта си!
Фрондосо:
Да те накаже с ревност Бог!
Барилдо:
Е, кой е прав?
Паскуала:
За тоз облог
попитай хора беловласи,
клисарят нека или попът
да съдят спора ви докрай.
Тя още любовта не знай,
аз също нямам още опит,
не съм изгаряла от страст!
Фрондосо:
Как тя презира всички нас!
ПЕТА СЦЕНА
Същите и Флорес
Флорес:
Да ви закриля Бог!
Паскуала:
Слугата
на командора!
Лауренсия:
Ястреб зъл,
но с кротък вид!… Ти си дошъл,
изглежда, отдалеч?
Флорес:
Войната
завърши! Аз се връщам пръв!
Лауренсия:
А дон Фернан?
Флорес:
И той е тука!
Войната свърши със сполука,
макар платена с много кръв!
Фрондосо:
Как мина битката?
Флорес:
Ще мога
подробно всичко да разкажа,
защото аз бях очевидец.
За да поеме в боен поход
към оня непокорен град,
наречен Сиудад Реал,
безстрашният магистър бързо
събра от своите васали
двехилядна войска пехота
и триста конника. Повика
той и монасите във строя,
защото аленият кръст
дори монаха задължава,
макар че е с духовно звание,
да тръгне в битката, когато
с неверници се води тя.
Излезе юношата горд,
облечен в мантия зелена,
на китките – с блестящи гривни,
прихванати от шест верижки
под спуснатите му ръкави.
Бе конят му петнистобял,
огромен, силен, пил вода
от славната Гвадалквивир,
и пасъл росната трева
край бреговете й. С ресни
опашката му бе красиво
заплетена, а бели ленти
трептяха в къдравата грива,
великолепно съчетани
с петната в лъскавата кожа.
Фернандо Гомес бе възседнал
млад дорест кон със черна грива,
с муцуна, от снега по-бяла.
Облечен беше командорът
със турска ризница, с нагръдник
и със искряща гръдна броня.
Със бели трепкащи пера
бе шлемът увенчан. В ръка
държеше копие, което
бе прикрепено със една
червенобяла лента. Леко
разклащаше го – и не копие,
а сякаш ствол на бряст държеше,
оръжие, с което страх
вселява до Гранада чак!…
А Сиудад Реал прие
сражението… Обяви,
че той кастилската корона
признава и ще защити
владенията й докрай.
Започна битката! Проникна
магистърът във крепостта
и заповяда да изколят
бунтовниците и ония,
които хулеха честта му.
На всеки гражданин цивилен
той нареди да се постави
намордник на устата, после
насред площада всеки бе
с камшици бит до изнемога.
Сега там всички се страхуват
от него и го славят. Всеки
разбрал е вече, че когато
от Африка към нас се вдигнат
на поход маврите – ще има
защитник, който е способен
да счупи с аления кръст
железния им полумесец!
Магистърът с голяма почит
и дарове обсипа всички,
и – то се знае – командора.
За себе си не задържа
от плячката дори петак –
раздаде всичко на войската…
Но ето, музика се чува,
пристига тука дон Фернан!
О, нека с радост го посрещнем,
със песни, с благопожелания –
това са най-добрите лаври
за идващия със победа!
ШЕСТА СЦЕНА
Същите, Командорът, Хуан Рижият, Естебан, Алонсо, Ортуньо, музиканти, селяни
Музиканти (пеят):
Да живее дон Фернан,
славния ни командор!
Покорител на земи,
победител на врага!
Слава на рода Гусман!
Слава на рода Хирон!
Той е кротък в мирно време,
скромен, тих и справедлив,
но съсече много маври –
едри, яки като дъб!
Идва като победител
днес от Сиудад Реал,
във Фуенте Овехуна
носи вражи знамена!
Да живее командора
дон Фернандо Гомес!
Командорът:
Да ви закриля Бог! Благодаря ви
и обичта ви ще запаметя!
Алонсо:
Тя е нищожна част от любовта,
която командорът заслужава!
Естебан:
Фуенте Овехуна, общината,
и всички ние молим ви със жар
ведно с привета ни и този дар
вий да приемете. Не сме богати,
но Бог от бедност все пак ни избави,
затуй, изпълнен с чувства най-добри,
реши градецът да ви подари
два коша грънци – лъскави и здрави,
туй стадо гъски – вижте ги, и те
сега се дигат и глави възправят,
победата ви сякаш да прославят!
А ето и месо – и десетте
прасета са прекрасно осолени
по начин, от дедите ни познат,
и кожицата има аромат
на ръкавици, с амбра напоени.
А тук – петли, сто чифта хубавци!
А тука пък – кокошки, все големи,
в съседните села сега без време
оставили петлите си вдовци!
Ний нямаме жребци, златоковани
оръжия, но в тоя час сега
по-нужен ви е верният слуга,
отколкото претъпкани колчани…
Все пак със златото се мерят
и меховете вино. Щом вървят
войниците със тях на дълъг път –
отстъпват враговете и треперят!
Помага много виното във боя!
Тук има сирене, а тук за вас
и нещо лично съм донесъл аз…
Да ви е сладък хляба и покоя
след битката!… Не ни корете строго,
троха е всичко туй пред любовта
към вас!
Командорът:
Благодаря ви, господа!
Бъдете здрави! И на всички – сбогом!
Алонсо:
Да беше селската камбанария
от злато или да блести
тоз кипарис пред градските врати
от бисери – тогава щяхме ние
достойно да се отплатим!… Простете
ни тия дарове, но… няма как…
Командорът:
Вървете си! Благодаря ви пак!
Естебан:
Певци! Отново песента почнете!
Музиканти (пеят):
Да живее дон Фернан,
славния ни командор!
Покорител на земи,
победител над врага!
(Алкалдите, селяните и музикантите излизат)
СЕДМА СЦЕНА
Командорът, Лауренсия, Паскуала, Ортуньо, Флорес
Командорът:
Почакайте тук вие двете!
Лауренсия:
Какво желаете, сеньор?
Командорът:
Надменността във твоя взор
отново, звяр прекрасен, свети!
Лауренсия (към Паскуала):
Със тебе ли говори?
Паскуала:
Боже!…
Не с мене!
Командорът:
Моите слова
за теб са и за онова
създание със груба кожа.
Нали сте мои?
Паскуала:
Командоре,
да, ваши, но във всичко – не!
Командорът:
Та влезте в двора ми поне!
Там също тъй живеят хора!
Не някой друг, там аз живея!
Лауренсия:
Алкалдите да бяха, щях
да вляза. На един от тях
съм дъщеря! Сама – не смея!
Командорът:
Ей, Флорес!
Флорес:
Аз!
Командорът:
Къде се шляеш?
Забрави ли дълга си?
Флорес:
Влез!
По-бързо! Той ви прави чест,
а вий…
Лауренсия:
Не пипай, ще се каеш!
Флорес:
Глупачки!
Паскуала:
Може да сме прости,
но вече знаем хитростта:
щом влезем – тежката врата
веднага някой ще залости!
Флорес:
Трофеите си там сеньорът
ще ви покаже.
Командорът (настрани, към Ортуньо):
Като влязат, ти
вратата бързо залости!
(излиза)
Лауренсия:
От пътя ми се махай, Флорес!
Ортуньо:
Нима не сте и вий в числото
на тия дарове?
Паскуала:
Мръсник!
Махни се още тоя миг!
Флорес:
Не прекалявайте, защото…
Лауренсия:
Не стигнаха на командора
кокошки, гъски и свине…
Ортуньо:
Не! Без месото ваше – не!
Лауренсия:
Ще му приседне на сеньора!…
(Лауренсия и Паскуала излизат)
Флорес:
Какъв ли гръм ще прогърми,
какви ли ще валят обиди,
когато командорът види,
че се завръщаме сами?
Ортуньо:
Да служиш никак не е леко:
за да напреднеш, да цъфтиш –
ще трябва всичко да търпиш.
Не щеш ли, бягай надалеко!
(Излизат)
ОСМА СЦЕНА
В Медина дел Кампо.
Повяват се крал Фернандо, кралицата доня Исабел, дон Манрике, свита
Исабел:
Сеньор, опасност ни грози!
Войската нека е готова!
Алфонсо търси битка нова
и вярва, че ще ни срази!
Не е ли по-добре тогава
да го нападнем в близки дни?
Защото малките злини
след време по-големи стават!
Кралят:
Наварра, Арагон стоят
зад нас… В Кастилия войската
да сложа в ред – и с непозната
и страшна сила тоя път
пак ще разбия враговете!
Исабел:
Ценя аз справедливостта
наравно с решителността!
Да ви приветствам позволете!
Дон Манрике:
Едни съветници дошли са
при нас от Сиудад Реал.
Приема ли ги моят крал?
Кралят:
Щом са пристигнали – да влизат!
ДЕВЕТА СЦЕНА
Същите и двама общински съветници
Първи съветник:
Кралю прославен дон Фернандо,
небето божие ви прати
от Арагон при нас, в Кастилия,
за наше благо и спасение!
Представяме се най-смирено
от името на общината
във Сиудад Реал – пред вас
и вашата чутовна храброст –
и молим кралската ви помощ!
Ний смятаме най-висше щастие
да бъдем поданици ваши,
но лошата съдба успя
да ни отнеме тази чест!
Магистърът на Калатрава,
добре познатия на всички
не само с младата си възраст,
но и със своя войнствен дух –
Родриго Телиес Хирон,
желаейки да разшири
и славата си, и земите
на своя орден, безпощадно
с войска града ни обсади.
Опитахме се ние с храброст
на силата да устоим,
сражавахме се упорито
и кръв шуртеше на потоци
навред от мъртвите тела.
Градът бе взет… Но тая участ
не щеше да ни сполети,
ако не бе Фернандо Гомес!
Той даде помощ и съвет
на младия завоевател!…
Сега магистърът владее
града ни и – уви – противно
на нашите стремежи трябва
да станем негови васали,
освен ако със кралска воля
не сторите сега това,
което трябва да се стори!
Кралят:
Къде е дон Фернандо Гомес?
Първи съветник:
Навярно в своето градче
Фуенте Овехуна. Там
той има дом и там живее.
Известно е, че управлява
с небивал произвол и всява
сред поданиците си ужас!
От него всички се оплакват!
Кралят:
А имате ли предводител?
Втори съветник:
Не, нямаме, сеньор! Мъжете
от благороден произход,
които не умряха в боя,
или лежат със тежки рани,
или са във позорен плен.
Исабел:
Излишно е да губим време!
Веднага всичко да решим!
Ако бездействени стоим,
врагът предимството ще вземе!
Алфонсо във Естремадура
ако навлезе – през врати
отворени ще прелети
и зло към злото ще притуря.
Кралят:
Аз ви нареждам, дон Манрике,
тръгнете още този час,
оная самозвана власт
свалете с мечове и пики!
Вземете с вас и граф де Кабра
от Кордобския род, войник
прославен, знатен и велик,
с душа от храбрите по-храбра!
Щом вероломно ни напада
врагът, ще му дадем урок
със бой безмилостен, жесток!
Манрике:
Решението ви ме радва!
Ще сложа край на наглостта там,
ако не падна в боя сам!
Исабел:
Щом вие тръгвате, аз знам,
победа чака знамената!
ДЕСЕТА СЦЕНА
Местност край Фуенте Овехуна.
Лауренсия, Фрондосо.
Лауренсия:
Оставих си прането даже
недоизпрано и побързах
днес да се махна от реката,
защото страшно ми омръзна
да ме одумват! По градеца
клюкарствуват – и то отдавна –
че ти по мене се заглеждаш,
а аз – по тебе. Всички вече
следят за всяка наша стъпка.
А тъй като си личен момък,
наконтен все в красиви дрехи,
чевръст и смел, със нрав горещ,
и не едно сърце смутил,
дори до бабичките глухи
е стигнал слух, че ние двама
един на друг сме дали дума.
И всички чакат тия дни
клисарят ни Хуан Чаморо
пак да захвърли свойта флейта
и да надене расо – както
на всяка сватба прави той.
На тия слухове, Фрондосо,
ще трябва да се сложи край,
защото и за теб е време
ръкавите си да запретнеш,
ако желаеш тази есен
хамбарите ти да са пълни
със едрозърнеста пшеница,
а бъчвите – със силно вино.
На мене ми е безразлично
какво приказват зад гърба ми,
но все пак ще призная – тези
брътвежи вече ми досаждат!
Фрондосо:
Но, Лауренсия, защо
така презрително говориш
със мен? Като те слушам, мисля,
че по-добре е да умра!
Нима не знаеш, че мечтая
да те поискам за жена?
Така ли ще възнаградиш
доверието ми?
Лауренсия:
Не мога
награда друга да ти дам.
Фрондосо:
Нима сърцето ти не трепва
пред моите безкрайни мъки?
Не виждаш ли, че аз не спя
и хапка хляба в уста не слагам?
Възможно ли е със това
лице на ангел ти да бъдеш
така безмилостна? Небето
ми е свидетел – полудявам!
Лауренсия:
Ще се оправиш.
Фрондосо:
Да, но само
когато църквата ни свърже
със божия благословия
и двамата си заживеем
подобно гълъби, които,
допрели човчици, гугукат…
Лауренсия:
Иди и говори тогава
със чичо ми Хуан! Макар
и да не те обичам силно,
у тебе нещо ме привлича.
Фрондосо:
Тежко ми! Идва командорът!
Лауренсия:
Преследва сигурно сърна.
Побързай, скрий се в онзи храст!
Фрондосо:
О, как ме мъчи ревността!
ЕДИНАДЕСЕТА СЦЕНА
Лауренсия и Командорът, който е въоръжен с арбалет
Командорът:
Какъв късмет! Цял ден да гониш
сърничка плаха, а да срещнеш
такава хубава кошута!
Лауренсия:
Пера от сутринта и тук
дойдох да си почина малко.
Сега, ако ми разрешите,
аз ще се върна при реката.
Командорът:
Презрението, със което
ме гледаш, мила Лауренсия,
повярвай, много накърнява
ония хубости, с които
небето те е надарило,
и за един миг се превръщаш
в чудовище… Но ако ти
успя до днес да се изплъзваш
и да отхвърляш любовта ми,
сега полето ми е таен
и мълчалив приятел. Няма
да си единствената тук,
която да обръща гръб
на своя Господар законен!
Склони ли ми Себастияна,
съпругата на оня Педро
Дебелия, а също тъй и
жената на Мартин дел Посо,
приела нежните ми ласки
почти след брачната си нощ?
Лауренсия:
По този път са те вървели
и вий не сте им първи спътник.
Подобна благосклонност много
мъже видели са от тях
след вас и дълго преди вас.
Но продължавайте лова си!
Ако не беше този кръст
на вашите гърди, аз бих
ви сметнала за дявол, който
е тръгнал подир мен.
Командорът:
Защо
си толкова несговорчива?
………………………………(този стих липсва в оригинала)
Но да оставя арбалета…
Ръцете ми освобождават
езика от слова ненужни.
Лауренсия:
Сеньор, не сте с ума си вие!
Командорът:
Не се брани!
Фрондосо (настрани):
Ако успея
да взема този арбалет,
не ще го метна на гърба си!
(Взема арбалета)
Командорът:
Е, стига вече!
Лауренсия:
Помогни ми,
о, боже!
Командорът:
Тука сме сами,
не се страхувай!
Фрондосо:
Командоре,
сеньор, веднага оставете
момичето – или мишена
ще търся по гърдите ваши
и кръстът няма да ме спре!
Командорът:
Ах, куче!
Фрондосо:
Кучета тук няма!
Ти, Лауренсия, върви си!
Лауренсия:
Бъди внимателен, Фрондосо!
Фрондосо:
Ще бъда! Ти върви, върви…
ДВАНАДЕСЕТА СЦЕНА
Командорът, Фрондосо
Командорът:
Къде ми бе умът, когато
оставих шпагата си вкъщи
и мислех, че звънът й може
да плаши дивеча?…
Фрондосо:
Сеньор,
ако натисна тоя спусък –
отивате на оня свят!
Командорът:
Мълчи! Мерзавец, подла твар!
Веднага хвърляй арбалета!
По-бързо! Дай го тук!
Фрондосо:
Какво?
И вие в следващия миг
да ме убиете?… Простете,
сега едно ще ви помоля
да помните: щом любовта
възтържествува във сърцето,
тя е всесилна и е глуха
за чуждите слова!
Командорът:
Нима
аз, храбрият и славен воин,
позорно ще обърна гръб
пред този селянин?… По-бързо
се прицели във мен и стреляй!
Веднага стреляй – и пази се,
защото мога да забравя
на рицарския бой закона!
Фрондосо:
Не, не! Не мога да престъпя
чертата между вас и мене
и трябва да се примиря.
Отивам си! А за да мога
живота си да защитя,
ще взема с мене арбалета.
(Излиза)
Командорът:
О, странна и печална случка!
Но оскърблението аз
със кръв и сълзи ще измия!
Бъди ми, Господи, свидетел!
Лопе де Вега – ФУЕНТЕ ОВЕХУНА
