Фани Попова-Мутафова

По време на Ренесанса изкуствата процъфтяха в пищни и непостигнати размери, благодарение на щедрите меценати, които покровителствуваха одарените люде.

Семействата Медичи, Есте, Киги насърчаваха учените и хората на изкуствата.

Известно е благотвориото влияние на Ваймарския двор върху творчеството на Гьоте и мнозина други по-дребни дарования, които получаваха от херцогиня Амалия и сина й Крал Август подкрепа и условия за работа.

А колко души, като се почне с баварския крал Лудвиг и се свърши с богатия меценат Везендок, спасяваха Вагнер от тежките грижи на всекидневието и му създаваха убежища за спокоен труд.

Признатите поети са получавали във Франция пенсии от държавата.

Селма Лагерльоф би ли могла да напише част от най-големите си творби, ако нямаше доживотна заплата, отпустната от шведския крал, за да може да пътува, да изучава, да твори свободно и необремемена от грижите за препитанието.

Всекиму е известно, че творецът на изкуството не може да живее само от своите произведения.

Славата обикновено далеч изпреварва материалния успех.

Понякога се случва дори признанието да дойде след смъртта.

Някой би казал - но това се отнася до изключителни личности, до големи дарования, до гении.

Може би геният е идеалното съчетание на дарба и благоприятни условия за тази дарба да се разгърне във всичките си възможности.

Знаем ли ние, ако Никола Петров, Гошка Дацов и Иван Милев не бяха умрели тъй рано - докъде щяха да разцъфнат техните богати дарования?

А Ботев? На 27 години вече бе стигнал прага на гениалността. Ако той бе живял, може би нямаше да ни даде нищо, което да стои по-високо от „Хаджи Димитър” и „Левски”.

Но не би било невероятно днес хората по целия свят да познаваха България само по името на Ботев, тъй както обичаме Дания заради Андерсен, Индия за Тагоре, Норвегия за Ибсен и Хамсун.

Аз лично бих могла да обичам Чехия дори само за великолепната увертюра на Сметановата „Продадена невяста”.

Изглежда, че само у нас тия неща са неизвестни, щом може да се хвърли укор на една професионална организация, каквато е Българският писателски съюз, че се грижел за своите безработни членове.

Дори още по-интересно, позволено е да се полагат грижи за бедни и болни, ала в никой случай и за безработни писатели.

Всъщност, бедни и болни са най-често безработните, тия, които по една или друга причина са уволнени от службите, които заемат, или пък не могат да си намерят средства за препитание.

Обидно е да се заявява с отровна ирония, че писатели, поети, художници, музиканти, философи, учени, изобщо даровитите люде, сами си създавали работа, а не чакали обикновените човеци да им създават работа и да ги карат да работят.

Още по-обидно е да се казва, че безработни са ония, които не били способни или не желаели да пишат, като на всичко отгоре искали и да им се помага. При едно такова твърдение човек би помислил, че тия, които най-много творят, са сигурно хора с няколко милиона.

И все пак у нас един Йовков, един Борис Денев, едни от най-плодовитите и трудолюбивите ни творци, не могат да изхранват семейството си само чрез своето творчество.

А какво остава за тези, които работят по-бавно, които се нуждаят от периоди на подготовка, на проучвания?

Затова ние виждаме всеки от нашите писатели да има и отделна служба или доход: Николай Райнов е професор в Художествената академия, Георги Райчев има служба в Министерството на просветата, Елин Пелин работи в музея „Иван Вазов”, а Стефан Костов в Етнографския музей.

Ангел Каралийчев работи в някаква кооперативна банка, Константин Константинов в „Напред”, Лилиев е драматург на Народния театър, Фурнаджиев, Далчев, Разцветников са учители, Чавдар Мутафов е архитект, Димо Сяров е търговец, Димитър Шишманов е дипломат, Аура е професор по химия, Владикин по правото, Гълъбов по немска филология, Влайков, Стаматов, Кирилов са пенсионери и пр. и пр.

Когато някому от тях се случи, както твърде често става и с неписателите, да загуби службата си или да претърпи неуспехи в търговията или частната си професия, тогава той става безработен.

Аз смятам, че обществото е длъжно да се грижи за своите духовни първенци, не само когато останат без служба или средства за препитание, а да ги подпомага и когато имат такава, като ги освободи от нея.

Защото е смешно и недостойно да се държи в плен на канцеларските тефтери, на затъпяващото еднообразие на чиновническия ден, творецът, който би могъл да разпери широки и мощни криле в чудните и загадъчни области на непознатото и да откъсне с Божия си дар плодове, които ще заситят копнежа на хиляди.

Затова аз издигам гласа си да се подпомагат творците не само когато са болни и в неволя - това е наш дълг.

А да подпомагаме и здравите, годните за труд, тия, които ще разнесат далече по света името на малката ни родина; незнайните воини на духа, които се борят за нейните културни победи.

——————————

в. „Обзор”, бр. 46, 25.01.1936 г.