ЗАЩО…
Малкият Любо тихо отвори вратата, промъкна се на пръсти, и влезе. - Завесите на прозорците спуснати. Тайнствени сенки и тишина забулят нещата. - Той се изкачи върху седалището на един стол и впи поглед в пъстрите редици от книги на библиотеката - до отрупаната с книги и вестници маса.
Това са книгите на татко…
Любо обича да седи в полумрака на татковата си стая и да се унася в мисли и детски блянове, като разхожда замислен поглед по разноцветните корици и по златните букви на подвързиите.
…В тези книги се разправя за хубави и страшни неща… за добри и лоши хора, за горите, за морето, за реките, за звездите… за Слънчевото царство
и… за всичко. Татко е чел всички.
И Любо скоро ще се научи да чете и ще ги изчете, ще ги изучи - всички!…
И ще стане умен и всичко ще знае…
Татко винаги четеше… Щом се прибереше вкъщи, поиграваше с Любо и сядаше да чете или да пише, пред разгърнати дебели книги. А вечер навеждаше глава до ламбата и пак четеше…
Устните и къдравата черна брада огрени, озарени, от бяла светлина, очите закрити под клепките, потънали под сянката на гъсти вежди, а челото, широкото чело, замислено се навежда в зелената сянка на абажура и черната коса като грива спуска дълги меки къдри към очите и раменете… - Любо понякога седеше тихо на стола и гледаше наведената глава на татка си.
Гледаше и се унасяше, отлиташе някъде, пренасяше се в друг свят - в Слънчево царство, в гори тилилейски при джуджетата, на морското дъно при водния дядо…
Затваряше очи и когато ги отвореше се завръщаше при наведената над книгата къдрава глава, но това ставаше в някаква широка, широка градина, дето прехвъркаха гълъби и врабчета и кацаха на раменете и на книгата на татко и дето слънчо заливаше в лъчи къдравата глава и бялата книга… - Идваше мамичка и отвеждаше Любо да спи.
Любо заспиваше и обикаляше същите безкрайни царства, срещаше чудеса и на много места виждаше, озарена от светлина, любимата къдрава глава, наведена над ослепително бяла книга, по която понякога цветни големи моливи и остри пера чертаеха тънки и дебели линии или пишеха, пишеха дълго, дълги черни нанизи, неспирно, безкрай…
…Но ето една нощ Любо се събуди в креватчето си, отвори очи и видя необикновени фигури: на вратата една глава в шарена стражарска фуражка с големи мустаци, сърдито събрани вежди и страшни очи; зад нея - друга фуражка; до тях - пушка с гол натъкнат нож.
Първата глава стърчи над едро високо тяло в стражарски дрехи, в червени гайтани, на които (Любо знае) висят свирките. В ръка едрия мустакат стражар държи изваден голям чер револвер…
Любо не се уплаши, защото в същия миг, когато видя всичко това, над главата му се навеждаше татко му и се усмихваше… Помилва го, целуна го, пак го помилва и пак го целуна… И все се усмихваше и нещо тихо говореше…
После татко отиде към вратата, излизайки от стаята, закри стражарските глави и в рамката на вратата познатата къдрава глава се обърна към Любо, широко се усмихна, кимна му и се загуби - татко излезе.
След него пак изникна стражарската сърдита глава със страшните очи и се скри подир татковата.. .
Скоро, когато Любо се учудваше на видяното, дойде мамичка. Застана права всред стаята, навела глава, тъжна и замислена. Почна да става страшно на Любо и му се искаше да плаче.
Но тя седна на леглото, подпря глава на лакти и мълчеше. Тя не плачеше и Любо не заплака. Той я гледа дълго, дълго, а тя все мълчеше. Тогава той тихо се обади:
- Мамичко, де отиде татко?
Мамичка не отговори. Тогава той повтори:
- Де отиде татко? Кажи?
- Повикаха го хора.
- Стражари ли?
Тя мълчеше. Тогава той запита:
- Защо отиде със стражарите татко? Кажи, мамо?…
Мамичка се опита да го приспи:
- Като пораснеш, ще разбереш. Спи сега, спи!…
Любо затвори очи, но не заспа. И майка му не спеше. Тя въздишаше, ставаше, ходеше из стаята, пак сядаше и пак въздишаше. Но тя не плачеше и Любо не се разплака, а заспа.
Сутринта татко му не се върна. Мамичка отиде някъде, върна се и плака. Любо разбра, че за татко му плаче и се замисли. Лоши хора бяха отвели татка му далеч. Стражари го отведоха. Стражарите, значи, са лоши хора… Като вещиците и магесниците в приказките…
…Един ден Любо стоеше пред портата. Минаваше стражар. С пушка и нож, с мустаката глава и с фуражка. Бавно вървеше. Обърна се към Любо и го погледна. Любо му извика:
- Хей, де отведе татко?
Стражарят се засмя. Любо се наведе намери един камък, хвърли подир стражаря и извика:
- Ти си лош човек. Вещица!
Тогава стражарят се върна. Със зачервено лице, разгневен. Любо не избяга, а и не можеше да избяга. Стражарят хвана ухото му, стисна го силно и изръмжа:
- Какво каза ти? Защо хвърляш?
Любо писна от болка, но когато стражарят отмина, той пак извика:
- Лош човек - стражар!
Мамичка го прибра и го гълчеше.
Но той си повтаряше:
- Този е от лошите хора. Пак ще хвърлям…
…Мамичка отиваше при татко. Любо заплака да отиде с нея. И тя го заведе. Влязоха в една голяма къща. Много стражари имаше там. Любо ги гледаше намръщен - той вече ги мразеше. Но се загледа без ненавист в дългата шапка и червените ширити на един дебел стражар.
После в тъмния край на коридора се показа татко, който излизаше отдолу по някаква стълба и дойде при тях, по дрехите му имаше слама.
Любо искаше да се хвърли на шията му, но един стражар, който стоеше до тях, хвана Любо силно за ръката и го дръпна назад. Любо се разсърди, искаше да заплаче, но татко се смееше и Любо не заплака…
После татко се върна в тъмното, а Любо и мамичка си отидоха. Из пътя той мълчеше и мислеше, а вкъщи седна в полата на майка си, обви с ръце шията й и запита:
- Мамичко ,защо татко е там?
Но пак трябваше да почака да порасне, за да разбере…
…Татко се завърна и дълго целува Любо. Много се смяха и радваха. Но и той не му отговори защо е бил там. Засмя се и се пошегува:
- Понякога там затварят и добрите хора, Любо…
После изведнъж стана сериозен, погали Любо, и му каза, че всичко ще разбере когато порасне…
…А веднъж, късно през нощта, Любо се събуди от тропане и шум из къщи. В стаята влязоха непознати хора с пушки и с голи ножове. Татко се обличаше, а те навлязоха в стаята с книгите.
Разхвърляха столове, чекмеджета, писма, вестници и книги, взеха някакви книжа, после търсиха из всички стаи нещо, разхвърляха дрехи, покривки, играчките на Любо, всички играчки!… Най-после взеха и отведоха татко.
На сутринта Любо оправяше смазаната шапка на палячо, стъпкан под ботушите на войниците, и повтаряше непрестанно в ума си и гласно:
- И тия са лоши хора - отведоха татко и стъпкаха палячо!
Любо прибра разхвърляните си играчки, а мама нареди книгите на татко и сега те са пак на местата в хубави редици.
Но мамичка почна често да плаче,..
…А веднъж тя се върна с леля и с още две жени и всички плачеха.
Мамичка стисна Любо на гърдите си и го заля със сълзи. Тя цяла трепереше и викаше:
- Любо, детенце, татко ти няма да се върне вече!…
Любо не повярва, но се скри в скутите на майка си и се разплака. После той не чуваше вече нищо. Хълцанията на майка му се сляха с неговите. И той разбра, повярва. Престана да вижда, забрави всичко.
Помнеше само, че лоши хора бяха отвели татка му й че той няма да се върне вече. Всичко друго беше мъгла, но това беше ясно. И Любо плачеше, плачеше на гърдите на майка си…
Татко наистина не се върна. От мамичка Любо научи:
- Убиха татко ти, дете, нямаш вече татко!…
И Любо плака, плака. - А после престана да плаче. Плачеше само когато майка му заплакваше пред него.
Но той често се вмъкваше в стаята с книгите на татко си и седеше там.
Тихо седеше и мислеше:
- Защо няма да се върне татко? Защо убиха татко? Де е той?
Гледаше книгите, гледаше портретите по стените, а никой не му отговаряше. Трябваше да порасне, да прочете всички тези книги, за да разбере… Тогава ще научи де е татко…
Може да е пленен от великаните, отнесен на някой остров и хвърлен в дълбока пещера. От книгите Любо ще научи де е пещерата на великаните…
А може да узнае и от някое птиченце, което ще дойде, ще кацне на прозореца, ще запее и ще му съобщи… И като порасне, Любо ще отиде и ще се бие с великаните, за да освободи татка си…
*
Завърнал се от острова на великаните, Любо седеше на стола, унесен в мисъл все подир неразрешени въпроси.
Дълбоко замислен, той седеше в полумрака с пръстче в уста - както не бива да седят добрите деца, - когато вратата се отвори, влезе майка му, изведе го и го облече без да продума.
- Мамичко, де ще отидем?
Мамичка не му каза. Сълзи закапаха от очите й. Но Любо се радваше, че ще отидат на разходка.
Чакаше ги един висок човек и скоро заедно тръгнаха трима. Всички мълчаха. Излязоха вън от града, но все вървяха. Любо искаше да се радва на необикновената разходка, но не смееше да се обади като гледаше тъжното лице на майка си.
Излязоха на голо поле с незасети ниви и голи, безлистни дървета покрай
пътя. Високият човек тихо промълви:
- Искали са в нивата да го закопаят и житото да скрие гроба. Но не даде сърце на орача да прокара рало над него…
Те спряха. Край пътя, в изораната нива, купчина пръст се издигаше.
Неизвестна грижлива ръка беше събрала малки бели камъни от околността и беше ги наредила в четириъгълна рамка около пресния гроб.
Мамичка се хвърли върху пръстта и зарида. Любо се въздържа: татко казваше, че мъжете не трябва да плачат. Високият човек се отдалечи, закри се зад едно дърво, но Любо видя как той попипа очите си и сякаш тихо изхълца.
Тогава Любо се хвърли на шията на майка си и писна, облян в сълзи. Мамичка го притискаше към гърдите си и силно, силно хълцаше:
- Тука татко ти, Любо, татко ти… убили, заровили… нямаш вече татенце, Любо… Тук, в черната пръст, твоето татенце… Помни!…
Тя се тресеше в ридания. Любо се заливаше в сълзи и тръпнеше в прегръдките й. През сълзи той промълви:
- Защо, ма-мич-ко, защо?
И се задави в разкъсващи крехките му гърди ридания и сълзи.
Когато се умори да плаче, той пак промълви тихо:
- Защо, ма-мич-ко, защо?
И пак се задави в прекъснати хълцания, отпаднал, изчерпан, покрусен, потрепервайки като посърнал лист.
През мрежата на сълзите си той виждаше една къдрава глава, огряна от бяла светлина, наведена над широка бяла книга и едно замислено бяло чело, спуснало черни дълги коси, забулено в зелена мека сянка… После главата издигна чело и по любимото лице се разля мека и светла усмивка.
- Ето, татко е, той е тук… той говори… Говори в сънищата и в детските блянове на сина… И ще говори…. Винаги!…
Докогато, през непрозирната мъгла, Любо прозре и разбере всичко…
——————————
в. „Р. Л. Ф.”, бр. 82, 17.05.1932 г.
