Любомир Духлински

В памет на Аничка,
Божие създание

То изникна отникъде - рижаво, рошаво клепоухо кутре. Промъкна се страхливо в празното кафене, повъртя се насам натам и легна в краката ми. Гледаше да се прилепи до някой, преди да са го прогонили. Засмях се и го почесах зад ушите. То примижа доволно и се отпусна на пода. Заговорих му тихичко, а то наостри уши, сякаш да разбере по-добре какво му казвам:

- И ти си Божие създание, рижав и рошав приятелю, нали? Не разбираш науките, нито изкуствата, но вярваш, че има в човека същите прости и искрени чувства както е при теб..

Кученцето лекичко изскимтя, сякаш ми отговаряше:

- Знам, знам - почесах го пак зад ушите. - Няма да се скриеш на топло, когато завие февруарската фъртуна, а ще притиснеш до мен малкото си топло телце, за да ме стоплиш. Нали, клепоухи приятелю? Ще заживееш при мен - дори в колиба - сякаш е най-разкошно имение. Искаш ли да те взема в къщи?

Кученцето не издаде звук, а се примъкна по-близо до крака ми и леко близна обувката ми.

- Какво, приятелче? Видял си трудната част на живота май? Такъв е животът, братко - суров и немилостив. И сега ти се иска да си имаш дом и приятел, нали?

Кучето размаха опашка. Очите му бяха големи и тъжни, те бяха като отражение на надеждата в мрака. Потупах го по главата и спуснах пред носа му парче от сладката баничка, която хапвах с кафето. Кученцето изведнъж отскочи назад, сякаш бях посегнал да го ударя. Не посегна към милостинята. Повиках го пак при мен и го погалих. То се успокои и легна пак до крака ми. Но не посегна към парчето баничка. Кученцето не искаше милостиня, а само топла човешка милувка. Помилвах го пак и разтърсих ушите му.

Клепоухото кутре не реагира. Умълчах се и аз - какво да му кажа? Каквото и да му приказвам, това са само думи. А то навярно беше видяло трънливата страна на живота. Продължихме да си седим, заети с мислите си. Единият дремеше край масата, другият - на стража под нея. Изведнъж като светкавица ме опари въпросът: дали пък то не ме съжаляваше и затова беше дошло при мен? Въздишам си аз по неговата горка съдба и въобще не се и запитвам - а дали не съм аз за оплакване?

Когато си тръгвах, то скочи и ме погледна с влажните си очи, в които се четяха всички възможни емоции - от надежда до отчаяние.

- Хайде, тръгвай! - подвикнах му аз. - Да си вървим у дома.

Кутрето скочи и се хвърли пред мен толкова стремително, че за малко да ме спъне и да се пльосна на входа на кафенето.

- Полека, приятелче - викам му. - Да не станем жертва на ентусиазма още първия ден.

Така се намерихме с кученцето - червено и топло, обичливо създание. Досетих се, че трябва да му дам име. Всъщност това не ми отне и секунда - то си вървеше с името. От днес ще е Рижко.

Тръгнахме с Рижко през парка към къщи. То препускаше лудо насам натам и пролайваше с глас, в който се долавяше тържество. Вървяхме по алеята, покрита с листа, рижият като по-бърз тичаше напред, връщаше се, пак изтичваше и пак се връщаше. И на ум не ми минаваше за нашийник, за каишка и дали постепенно денят преминава в нощ. Това нямаше значение - важното беше, че бяхме двамата. Аз и това мило глупаче, готово за ласка.

Постепенно Рижко се укроти, а и моето сърце се поразтупа, затова приседнах на влажна от росата пейка. Той се сви под пейката до краката ми. И тогава си спомних как някога се сдобих с първото си куче. И за неговата злощастна съдба. Връщах се от училище и го съгледах близо до кофата за боклук. Кучето, някакъв мелез, ръмжеше и ръфаше нещо. Присвило уши, то се озърташе боязливо в очакване на нови беди и бързаше да изяде това, което си беше намерило. Горкият помияр - коремът му беше се лепнал за гърба. Колко ли е гладувало… Муцуната му беше дълбоко белязана - навярно някой го е ритнал, когато се е опитвало да си отмъкне залъче. Или просто така - да си достави радостта на по-силния да рита слабия. А всъщност ние бяхме една и съща порода - човекът и това създание Божие. Лаем еднакво срещу луната и вием срещу вятъра.

Понечих да се приближа до него, да се опитам да му направя някакво добро, поне да го погаля, но то сви опашка между краката си и хукна по улицата. Беше ме приело като един от „доброжелателите”, които го примамваха със залъче, за да им дойде по удобно за удар. Кучето обаче ми се видя някак познато - бях сигурен, че не го срещам за пръв път. Само че не можах да го огледам добре, защото то избяга.

На другия ден пак го видях до кофата. По същото време. Може би от някоя кафене изхвърляха остатъците по едно и също време и кученцето се беше научило кога да чака. А може би пък и добри хора му подхвърляха по нещо. Този пък стоях далече и го оглеждах. И изведнъж ми просветна - та това беше Лазаринка, или Ласка, както й викахме в махалата.

Няколко месеца преди тази среща изгоря бараката на съседа. И кучето, намерило пристан в нея, остана бездомно. То беше добро, обичливо куче, въртеше опашка пред всекиго. И от всички най-обичаше децата - когато дете се заиграваше с нея, имах чувството, че ще се разпадне от удоволствие. Така и не се намери добра душа да прибере в някое кътче Ласка. Никой не я поиска… А тя гледаше доверчиво и с надежда с големите си кадифени очи, цялата й опашка беше като вихрушка - само и само да се хареса на някого. Тя, нахапаната от бълхите нещастница. Сутрин, без значение какво е времето, я намирахме да спи под пейката в двора, свита на кравайче в мократа шума. Равнодушно я отминавахме, нея, мърлявият мелез без благородна порода.

Когато започна зимата и настанаха студовете, Ласка трепереше на двора и се мъчеше да се прилепи до всеки преминаващ - дано го прибере някой или поне да го пусне под някакъв завет. Горката, нямаше даже и залъче, без покрив над главата си, да не говорим за топла колибка. Не, съдбата определено не беше милостива към нея. Напразно се свираше край входа - нямаше да намери нито коматче, нито ласка, нито топлина за нощта. Или да я пусне някой да влезе вътре, където е светло и топло. Там да можеше да се свие на топка и да заспи, завита с опашка, сгушена до топлия радиатор. Само че който влизаше или излизаше, се стараеше да затръшне вратата пред носа й - да не би да вземе да влезе.

Беше ми жал за Ласка, с която толкова пъти си бях играл на двора. Веднъж порекох на нашите, но те не дадоха и дума да се издума да приберем Ласка в нашата барака. Към края на зимата веднъж стоях до прозореца и гледах прекрасния мартенски залез. Очертаваше се ясна, студена нощ. И тогава я видях. Беше преодоляла страха си и през дупка в тънката ограда се промъкваше в задните дворове, при заключените бараки на съседите. Може пък и да си беше намерила кътче някъде.

Беше ужасно мърлява и изпосталяла. Навярно и се искаше да обядва с нас. Да споделим с нея паничката и част от нашата храна. Все пак и тя душа носеше! За беда Ласка не разбираше, че паничката е празна. Как да й кажа на кучешки, че днес няма да има за нея? Че сърцето на никой не трепва. Сякаш разбрала мислите ми, тя надаваше кратък, зловещ вой. Отчаян вой. Дълго чувах воя на кучето, дори когато отдавна вече беше заглъхнал. Ласка, измамена в надеждите си, мокра и гладна, със скимтене ме викаше на двора. Една вечер не издържах, грабнах каквото намерих в хладилника и изскочих навън. Приближих се до нея и седнах на някакви дъски. И имахме дълга дискусия с нея - обсъждахме въпроси за качествата на кокалите, за ада и рая. Обиколихме мимоходом оградата, Ласка я маркира няколко пъти, намери дупката, през която влизаше и изчезна в спускащия се мрак.

После Ласка някак си се привърза към мен. На свечеряване се промъкваше през дупката в оградата, свиваше се до купчината изгнили дъски и ме чакаше. Понякога й носех някое кокалче или нещо за хапване. Тя рядко посягаше към храната. Повече клечеше срещу мен и ме гледаше с маслинените си очи. Говорех й, тя понякога сякаш поклащаше глава в съгласие, друг път ме гледаше равнодушно или с явно несъгласие.

И така я карахме с Ласка. Нашите в началото ми се караха, но после махнаха с ръка и ме оставиха да правя каквото искам. Често ходехме с нея на разходки. Живеехме в края на голям градски парк, нашата част от него повече приличаше на джунгла с някоя пътечка тук там. Разхождахме се, завирахме се из трънаците и бурените, докато Ласка цялата се облепеше с лепки. После до тъмно едва успявах да я очистя.

Един следобед Ласка не дойде и аз тръгнах да я търся. Обиколих почти целия пущинак, започна да се мръква, а от нея нямаше и следа. Накрая се озовах на автомобилната алея, която пресичаше парка. И там я намерих. На кръстопътя, под уличната лампа лежеше неподвижно тя, моята мърлява приятелка, сложила глава на предните си лапи. Сякаш беше изтощена от бягане, нямаше достатъчно сили да продължи и беше полегнала да си почине. Шофьорите надуваха клаксони, намаляваха, докато минаваха, а кучето лежеше безмълвно и неподвижно. Таксиметров шофьор се караше за нещо и крещеше с все сила срещу Ласка.

Уплашена от крясъците, тя направи върховно усилие и се премъкна до края на платното. И там остана, неподвижна като купчина стари парцали в канавката край пътя. Зад нея остана блестяща черна диря. Изтръпнах, защото разбрах на мига, че това е кръв. Под Ласка се образува черна лепкава локва, която проблясваше зловещо под уличната лампа.  Дали е била блъсната от шофьора на таксито и при сблъсъка беше счупила фара му? Затова ли той крещеше толкова прегракнало? Какво струваше едно куче пред фара на колата…

Седнах на ръба на канавката и сложих главата на Ласка на коленете си. Тя с мъка повдигна глава и опита да близне лицето ми. Не успя, сгърчи се и притихна. Животът бавно се отцеждаше от нея. После изведнъж се отпусна и аз разбрах, че е мъртва. Прегърнах я и притиснах буза до главата й. Сълзите ми капеха по окървавеното й ухо и усещах как моята Ласка постепенно изстива. Не успях да опазя своя най-верен приятел. Дълго седях на ръба на канавката и притисках вече студеното тяло на Ласка до себе си - дано успея да го стопля, да му вдъхна живот, да изтичаме до дъските в двора ни и там да беседваме, докато изгреят звездите. Заблуждавах се - Ласка лежеше в ръцете ми неподвижно, леко озъбена и покрита със засъхнала черна кръв.

Сепнах се. Осъзнах, че седя на пейката в парка, а под нея е свит новият ми приятел. Този път нямаше кой да ме спира - станахме и тръгнахме към дома ми. Сякаш чул мислите ми, малкият рижав тарикат не тичаше, а пристъпваше едва-едва, притиснат до крака ми.

- Така, така, приятелче. Близо до мен! - казах му, наведох се и разроших ушите му.