ПОЛЯНАТА С ГЛУХАРЧЕТА
Не бях я виждал почти тридесет години, макар да живеехме в един град и в един и същи квартал. Така се случваше. Моята съученичка Маргарита, Мичето. Изглеждаше превъзходно - леко напълняла, с кадифена гладка кожа без бръчки, с живи тъмни очи и модерно облекло. Почти се сблъскахме с нея на малкото площадче срещу банката.
- Миче, - възкликнах аз, - каква среща! Я, - огледах я най-безцеремонно, - я се виж какво гадже си останала!
- Разбра ли най-после? Е, ако не беше дрямал на времето, сега тебе щях да радвам.
Прегърнахме се като стари приятели и седнахме на сянка на пейката до чешмата. Развързахме ги - за училище, за класа, за разни весели и тъжни случки.
- Къде си сега, какви ги вършиш? - попитах я.
- В социалната служба към общината. Разправям се с разни несретници. Нямаш представа, стари приятелю, колко нещастен народ има. Не е за разправяне.
Помълча малко и внезапно попита:
- Ти пишеш ли още по вестниците?
- Да, но не по вестниците, а по разни електронни медии. Във вестниците вече почти никой не пише. Защо?
- Наскоро почина една жена, която службата ни обгрижваше. Намериха се някакви близки, които набързо изхвърлиха всичко от сиромашкото й жилище и го продадоха. Представяш ли си - за един месец приключи всичко!
- Искаш да опиша случая? - попитах предпазливо, защото хич не ми се занимаваше с подобна история.
Такива истории напоследък се случваха под път и над път. С нея нито ще трогнеш, нито ще ядосаш някого.
- Не, не! - размаха ръце Мичето. - Когато изхвърляха всичко, останаха две тетрадки. Подритваха ги по пода, накрая там си и останаха. Взех ги и ги разгърнах. Бяха дневник на тази страдалческа душа. Може пък да ти е интересно да ги прочетеш? Повярвай ми, плаках, додето ги четох. А за толкова години работа в социалната служба съм видяла какво ли не…
Бях заинтригуван. Още отсега знаех, че няма да се втурна да пиша за този случай, но ми беше любопитно поне да прочета тетрадките.
- Добре. Давай!
- Утре ще ти ги донеса. Да се видим тук по това време?
Побъбрихме още малко, тя крадешком поглеждаше часовника си, явно трябваше да се връща на работа. Станахме, прегърнахме се и всеки по пътя си. На другия ден Мичето ми донесе тетрадките. Бяха оръфани и омазани, накапани с кафе и вино, кориците им тук-там бяха прогорени от цигара. Като ги видях, направо съжалих защо се навих да ги чета. Е, дадена дума - хвърлен камък. Взех тетрадките и се прибрах вкъщи, защото летният ден беше вече в разгара си и слънцето здраво напичаше. Направих си едно кафе, опънах се на дивана и зачетох. На десетата минута вече бях седнал, забравил за кафето и потънал в четене. Историята беше потресаваща. Няма да я цитирам, не е хубаво да безпокоим мъртвите.
Все пак си преснимах с телефона най-интересните страници, за да си ги препиша после на чисто. Бога ми, с тази жена си беше отишъл великолепен писач. Съдете сами:
„Нощта е аквариум, пълен с фалшива любов. В него се плиска мътна вода и всяка нощ сънувам, че пропадам в дълбините й. Сънувах, когато се случеше да заспя. Повечето нощи чаках да пропеят първи петли, отварях стреснато очи, за да видя как се порязвам на ножа на непозната усмивка и как кръвта ми изтича насън. Така щеше да се случи някоя сутрин - умирайки, ще прочета заклинанията, които съм записала на хартията: някак си да изплувам от лепкавия аквариум и от мътната вода, където животът ме засмукваше все по-силно и по-силно. Трябва да го направя. Няма идиот, който се дави в една и съща вода два пъти, та камо ли всяка нощ. Трябва да го направя.”
Текстовете не бяха датирани, нито беше отбелязан час. Кога ли са писани? Млада ли е била още тази жена или всичко това са някакви объркани и параноични спомени на старица, която е по-близо до Бога, отколкото до живота? Продължих да чета с все по-нарастващ интерес, увлечен не само от необикновената история, но и от странния стил на писане, който, нека си призная, много ми хареса.
„Дремя на дивана и гледам тъпо стенния часовник. Чакам да стане седем часа. Ставам за работа, макар че занятието ми не може да се нарече работа. Трябва все пак по някакъв начин да изплувам от лепкавия аквариум. Няма значение кой ще бъде с мен тази вечер. Ще затворя очи и ще повтарям името му със страст. Ще му шепна гальовни думи. Безсмислените думи ще ме изгарят. Нощта има нужда да се напръска с жива вода. Когато се прибера, ще легна под студените чаршафи и ще чакам със затворени очи да пропеят петлите.
Стискам очи и се опитвам да не мисля колко е трудно човек да забрави далечния зов на първата младост. Тогава вечер в градската градина тихо прозвънваше китара, заглъхващ топъл глас пееше за нещо било. Колко сме били глупави - за нещо било! Та то още нищо не се беше случило, а ние драматично страдахме за миналото. Китарата шепнеше все по-тихо баладата. Дали сме си давали сметка тогава, че ще мине време и старите струни ще започнат да се късат? Едва ли. Ако е било така, щяхме да бързаме да живеем, а не да пропиляваме година след година в миражи и измислени драми. И ето сега се питам - дали съм стигнала на живота оградата? Без да съм намерила онова, „билото”. А защо все още го търся…
Седем часа. Трябва да тръгвам. Познатите улични светлини, смълчания град. Стигам пред стария, очукан хотел. Представям си вечерта, студената стая, дивана с протрито кадифе. И чашата изветряло вино. Всяка вечер ми се иска да се върна. Само че няма как - старата ми майка, единствената ми майка, чака на мен. И аз не искам да я загубя, защото тогава ще остана съвсем сама и аквариума ще ме погълне окончателно.
Тясното фоайе е наблъскано с хора. Мутрите им излъчват нещо зловещо, нещо вълче. От тавана висят декоративни рози, изпокъртени по ъглите и загубили цвета си. Старото, леко разстроено пиано на естрадата. Гледам партитурите, но не познавам нотите - те се сливат пред очите в безкрайни, нищо незначещи редове. Пея, преглъщам сълзите и пея. Песента ми прилича повече на хриптене. В гласа ми дращи омраза. Към аквариума, към пияните мутри, които ме оглеждат както се гледа кон на пазара, към целия този живот, който ми е отредила съдбата. Пияните мутри ме награждават с рехави и вяли ръкопляскания. Правя несръчен реверанс. А всъщност ми се иска да изкрещя на пианиста: „Спри! Скъсай струните и спри най-после, за Бога!” Вместо това започвам нова песен. Пияните мутри са се разбрали кой ще ме заведе горе тази вечер, успокоили са се и гледат мазно.
Бакшишите ми трябват. Единственото същество, което обичам и което ме обича, чака да се прибера в края на седмицата и да му занеса лекарството. Дали не би било по-добре да започна да й купувам кокаин? И той като лекарствата няма да я излекува, но поне ще си иде от този свят спокойна и щастлива. Пък и кокаина е по-евтин от лекарствата…
Цял живот се стремях към хоризонта. Все се надявах, че отвъд него ще видя обетованата земя и онзи неземен знак, който ще ми посочи пътя и ще предопредели какво ще се случи в оставащите дни. Достигнах все пак хоризонта. И какво? Оказа се, че след него е нищото, само нов хоризонт. За къде бързах толкова? Какво ли очаквах? Райски селения или пък пътя към ада? И след хълма, който очертаваше хоризонта, пътят пак продължаваше. Затичваш задъхана - може би все пак краят на времето ще е точно оттатък? Но следваше нов хълм, и още, и още… Достигнах все пак хоризонта. И за какво? Защо тичах с изплезен език като куче? Там нямаше никакви райски селения. Адът изглеждаше сив, хладен и скучен. След хоризонта беше единствено краят…
В последните години ми се случи един прекрасен ден, който няма да забравя никога. Излязох извън града и тръгнах през полето. Боже мой, как миришеше край пътя на пелин и на маточина! Навсякъде кипеше от живот.
И тогава в душата ми оживя един спомен, който донякъде даде посока на живота ми. Почти всяка вечер се събирахме в градската градина. Едно от момчетата пееше с китарата своите тъжни песни. Един дявол знае защо все такива песни пееше - за несподелена любов, за раздяла, дори за смърт. Та ние бяхме на по петнайсет! Бях лудо влюбена в това момче. А то като че ли не ме забелязваше. Една вечер най-неочаквано момчето ми подари букетче цветя. Ароматът им беше толкова фин, че едва се долавяше. Бяха просто снопче глухарчета, набрани от избързали с пролетта си цветчета на малка полянка в края на парка. Момчето никога повече не ми подари цветя. Нещо повече - дори не ми продумваше. Не знам защо. В последвалите години сянката на това момче беше преградата, която ме отдели от всички други. И не погледнах другиго с любов.
Когато завършихме и се разбягахме кой откъдето е, аз го изпратих на гарата и дълго гледах след изнизващия се след завоя влак. Не се сбогувах с него, стоях отстрани и само гледах. Трябваше да мине половин живот, за да се запитам: защо не си купи билет, за да тръгнеш след него, а си остана на гарата? Нови влакове ще идват и ще си отиват, но този беше единствен
Понякога се сещам за тази история и ме наболява старата рана, но не тая надежда, че влаковете ще се върнат. Късно е вече. Наближава седем часа и трябва да ставам и да се приготвя. Скоро ще тръгна на дълго пътуване. Или поне така ми се иска. Малкото, което не успях да пропилея, ще го оставя на тези след мен за спомен и поука. В света на скъперници бях неразумна и разточителна. А това рядко се прощава…”
Не прочетох втората тетрадка. И първата ми стигаше. На другия ден ги върнах на Маргарита. Вече бях разбрал защо е плакала.