Стефан П. Стефанов

Тома Исаев живя 70 години и на повечето хора е известен като педагог и общественик. Мнозина са чели по нещо от него в сп. „Семейство и училище”, в. “Учителско дело”, врачанския в. “Отечествен зов” и михайловградския в. “Септемврийско слово”.

Това са статии, дописки, стихотворения и фейлетони. За себе си той смяташе, че е „пописвал”, гордееше се, че всичко му е печатано, но нямаше самочувствие на поет или журналист, очевидно защото това не са били негови професии или призвания, а по-скоро изкушения и предизвикателства.

Почти не се знае, обаче, че Тома Исаев остави спомени от 330 страници с краеведски характер. В тях често присъстват диалози, описания, чувства и преживявания. Тук се оглежда времето на неговите седем десетилетия, но има неща и от много по-рано.

Тома Горанов Исаев е роден през 1923 г. в с. Люта, днешното с. Владимирово, община Бойчиновци.

Основно образование получава в родното си село, учи в непълната гимназия на гр. Фердинанд (дн. гр. Монтана) и завършва гимназия в Берковица през 1942 г.

След казарма, пак в Берковица, завършва полувисшия педагогически институт в гр. Станке Димитров (дн. гр. Дупница) през 1947 г. и след двумесечен учителски стаж в родното си село става директор на прогимназията, после е неин заместник-директор, а през 1959 - 1957 г. работи като секретар на Окръжния комитет на учителския профсъюз в гр. Враца, което ще рече - на трите днешни области в Северозападна България.

През 1957 - 1959 г. отново е учител по български език, френски език и музика в прогимназията на родното си село, а от 1959 до 1971 г. е директор на основното училище „Владимир Минчев”.

През 1971 - 1978 г. по партийно поръчение на БКП е кмет на село Владимирово два мандата и след 5 години като секретар на Общинския партиен комитет (ОПК) се пенсионира.

В спомените си Тома Исаев не говори за гладните студентски години и за партийното си секретарство. И за пребиваването си във Враца твърде малко говори - споменава за едногодишна профсъюзна школа в Банкя, която изкарва.

Смята, че има принос за изграждането на учителските хорове в окръжния град Враца и околийските градове, а също и за благоустрояването на училищата на Северозапада - с. Якимово, Михайловградско, с. Ново село, Видинско, и с. Бързина, Врачанско, стават национални първенци.

Тома Исаев следва задочно три години българска филология в Софийския университет, но прекъсва поради претоварване с домашна и особено с обществена работа.

Първите му спомени са озаглавени „Училищни тревоги и вълнения” (89 с.). Те започват с историческа справка за село Владимирово, старите фамилии, жертвите на селото, училището в миналото.

Продължава с родоведски и етнографски изследвания за близките роднини и техния бит, обичаи, традиции, игри и забавления. Разказва за обзавеждането, облеклото, храната и поминъка на бедното си многолюдно семейство.

Като ученик не помни в града да си е купувал закуска - парите стигали само за най-належащото. Но завършил средно образование с много добър успех. Разказва подробно как всяко лято се труди, работейки на други хора, за да подпомогне своите родители.

Твърде живи са спомените за всичките му учители - и добри, и лоши. „Чуден човек беше учителят г-н Хаджийски… строг, взискателен, но никога не ни се караше, не обиждаше…”

Още в първи клас авторът се зарича: „… като порасна, ще стана учител и ще си купя цигулка.” Така и става. За много интересни учители разказва Тома Исаев. Характеризира не само тях и съучениците си, но и самите сгради, градската среда, социалното разслоение, нелегалната политическа дейност.

Той си спомня казармата в Берковица само с „лоши работи” - отвратителна храна в малко количество, издевателства на стари войници, фелдфебели и офицери. Представени са и по-човечни типове между тях.

Прескочени са студентските години. След двумесечен учителски стаж Тома Исаев е назначен за директор на прогимназията в родното си село, макар че в живота си все още не е говорил по телефон и при първия случай се обърква. Младият директор бързо се налага като ръководител.

Той разказва за форми и методи на работа в трудните следвоенни години, много от които са актуални и днес, в тежкото кризисно време. Тома Исаев като директор никога не позволява да се закъснява за учителски съвети или събрания.

Утвърдените от него форми на работа функционират въпреки теснотията, сменното обучение и недостига на пари и материали. Учители, ученици и родители правят през лятото ремонт на изоставена обществена сграда в края на селото и през 1949/1950 г. започват да учат на една смяна сутрин, а следобед си провеждат извънкласните форми на работа.

Успехът на учениците се повишава значително. От Враца нареждат сливане в Единно училище, което означава отново да изоставят ремонтираното училище. Тома Исаев отказва да се подчини, макар че е назначен нов директор на единното училище.

Затова Тома Исаев е назначен за заместник-директор, изкарва годината и през 1951 - 1957 г. работи във Враца.

След това се връща като учител във Владимирово и след две години става директор на основното училище. Той разказва как работи като учител и класен ръководител така, че още на следващата година е награден с медал за трудово отличие.

До 1971 г. постигат забележителни успехи. 1960 г. я започват с нови 8 класни стаи, построени през лятото отново с участието на учители, ученици и родители.

Имат собствена извънбюджетна сметка, която пълнят с бригади и продадена продукция от 15 дка опитно поле.

С тази сметка си радиофицират училището, заграждат си опитното поле, купуват си трактор, строят си помещение за инструментите, копаят кладенец и с моторна помпа правят поливно земеделие.

Със същата извънбюджетна сметка стимулират първенците в науката, изкуството и спорта, а при екскурзии - бедни деца и цели класове първенци.

Кипи бурна методическа работа по овладяване на педагогическите новости. Открояват се водещи учители като Славчо Лилов, Борислава Йорданова, Параскева Кръстева, Липана Иванова, Милка Спасова, Тошка Симеонова.

Тома Исаев разказва как създава и ръководи фанфарната музика на училището, която била много атрактивна.

Вторите спомени на Тома Исаев са озаглавени „Кметски записки” (85 стр.). През 1971 г. с партийно поръчение той е избран за кмет, въпреки нежеланието му. Дялан камък - и тук се справя.

За 4 дни подготвя референдум за нова конституция, а скоро след това и избори. За него се носят слухове, пишат се анонимки, обвиняват го в кариеризъм, в предателство спрямо училището, но той преодолява критиките и доказва,че са неоснователни.

Макар че не достигат техника, пари, материали и строители, Тома Исаев успява да баластрира почти всички улици без две, а много от улиците асфалтира.

Водоснабдява селото 100%, благоустроява го с цветни лехи, връх на което е цветната градина, т.е. малкият залесен парк в центъра на селото със 150 пейки и 20 кошчета за боклук.

В края на „Кметски записки” е приложен списък на завършените обекти в селото за двата му кметски мандата (1971 - 1978). Тук са хиляди кубици пръст, хиляди базалтови плочи и бордюри, ремонти на сгради (съвет, училище, ЦДГ, здравна служба, книжарница), спортна площадка, мостове, ограждане на гробищата, паметник на Владимир Минчев с площада и т.н.

По страниците се появяват известни личности, които са водещи управници, като Анастас Първанов, Евтим Костов, Доситей Цветанов, Иван Петров, Петър Ванов и др. Особеностите на всеки само са щрихирани, но и това не е малко. Много повече са имената на онези местни хора, които помагат или пречат на работата.

За 50-годишнината от Септемврийското въстание (1923 г.) от ОНС - Михайловград изискват 10 строители. С голяма агитация отиват няколко души, но постепенно оредяват, защото заплащането е мизерно в сравнение с частната работа на строителите по онова време.

Тома Исаев е наказан с „бележка”, която е публикувана в окръжния вестник „Септемврийско слово”. Понеже не е свикнал да го наказват, а обратното, той си дава оставката.

Председателят на ОНС Евтим Костов му казва, че това наказание е за назидание и на други села, но едва Методи Костов успява да убеди Тома Исаев да не иска отговор на молбата си за оставка. Поне не го търсят вече за строителни работници.

На с. 274 от книгата си „Записки за село Владимирово”, Фабер, 2024, издадена по случай 100 години от рождението му, той в равносметката си заключава: „Непрекъснато съм оказвал помощ на ТКЗС, ТПК, Селкооп, Здравна служба, особено много на читалището, на пощата, на детските и учебните заведения и т.н. Не е трудно да се разбере защо читалището го награждава със значката „За читалищна дейност”.

Всичко това е свидетелство за кипящ живот в селото, който след 1978 г. замира и авторът с тъга следи началото на неговата разруха.

В „Записки на пенсионера” (къси документални разкази, очерци, спомени) на 50 страници Тома Исаев представя различни случки без особен ред - за цветната градина, смешни случки, поучителни случки, „облагодетелстването” на управника Тома Исаев, което изобщо не съществува, както и подбудите за словесното му творчество.

Особено интересно е отменянето на сбора на селото по партийна линия, за което всички членове на БКП гласуват, но си правили сбора.

Вълнуващо е прилагането на 61 ПМС за предаване животни на държавата. Силни са страниците за масовизацията на ТКЗС през 1950 г., когато в селото се създава „непоносима обстановка на страх и терор”.

Четвъртата книга на Тома Исаев е една от най-интересните. Тя е озаглавена „Владимировски хумор” (весели случки, остроумия и любопитни факти) и е от 30 страници.

В тази малка книга има 97 анекдотични случая. От нея може да се направи цяла дипломна работа или да се напише студия. Тома Исаев има чувство за хумор и често го доказва.

Той вижда смешното още като ученик, после като учител, директор и кмет. Добре че му е отделил специално внимание. Този селски хумор често е първичен, естествен, истински заразителен хумор.

Героите му почти винаги са местни хора, които са назовани с техните имена или прякори. Авторът също е герой на някои от смехориите. Тук са Шуно, дядо Френко, Мошо Войничански и др.

Някои са стиснати, други са яшни, трети са глупави или прости, четвърти са шегаджии, пети - философи, шести - остроумни.

В „Нещо като увод” Тома Исаев споделя, че доста хора са го подтиквали да напише спомени. Това несъмнено му е подсказало, че има нещо стойностно в неговите дела, позиции и нравственост.

Трябва да се признае, личи си, че той винаги е имал ясно самосъзнание за собствената си стойност, за стойността на направеното по негово време - под негово ръководство. Той никога не издига себе си в култ.

Но като ръководител винаги знае точното си място и роля. Заслужено се гордее с постигнатото. Направеното от неговите ученици и съселяни под негово ръководство и днес говори повече от неговите спомени - това е не само материалното, но и духовното, което невидимо ще се предава от поколение на поколение.

И да не е написал спомените си, Тома Исаев е вградил по частица от себе си в много души - у едни повече, у други - по-малко.

Под неговото ръководство село Владимирово заприличва все повече на селище от градски тип, а това говори и за духа на жителите му, дух на просветени люде.

Направеното от него и неговите съселяни е градивно и значимо. Спомените му подчертават това, отбелязвайки не една страница от историята на с. Владимирово.

Неговите спомени са израз на ясно осъзната гражданска позиция, за която пледира новото време.

В този смисъл със спомените си Тома Исаев се представя не само като учител, директор и кмет, но и като солиден краевед, явява се като наш съвременник, като съвременник и на бъдещите поколения.