интервю на Петър Андасаров

Румен Стоянов, поет публицист, журналист, литературен изследовател, преводач, дипломат и университетски преподавател

Всетворецът е решил да провидя в България, възложил ми е да съм не инакъв, а българин. И гледам да изпълнявам повелята му

- Каквито и писания да прочете човек за теб, каквито и разкази да чуе за досегашния ти живот, все не може да добие пълна представа. Кой си всъщност ти, кой?

- Питанката ме затруднява. Защото аз самият не съм убеден, че съм достатъчно наясно какъв съм, според мен имам твърде смътна представа за моята особа, поне избягвам да затривам време умишлявайки над нейни присъщности, били такива или онакива, лоши, хубави, предпочитам да го използвам за писане, презатрупан съм в започнати писанушки, от години чакащи да ги окончателно изгладя, в някои случаи с десетилетия, дорде завърша един набросък, пръкват се две, три. По две причини избягвам умуваници какъв съм: вложих прекалено много сили, време да превеждам от испански,  португалски, вече шестдесет и две години, а и в тях тежка проза, стихове, та пописвам остатъчно. Никак не преувеличавам: само от Фернандо Песоа прехвърлих на български 410 стихотворения, предговорих ги в две книги, туй всичкото, включая подборки, напълно безплатно, в духа на прекрасното възрожденско на ползу роду. Колеги тукашни ме знаят като бачо Румен, туй съм.

- И аз не успях да извървя всички твои житейски и творчески пътища, но и от наученото досега за библиографията ти, се убедих, че тя би се вместила в отделна по-обширна студия, в литературна анкета от рода на тия, които  издаваше Институтът за литература към Българската академия на науките в прочутата поредица „Литературни анкети”. Можеш ли да очертаеш  териториите, през които минаха тези твои пътечки и магистрални пътища?

- Вкратце и со кротце аз съм лиценциант по испански език и кубинска и испаноамериканска литература, звание присъдено ми от Хавански университет, където следвах (1964 - 1968). Бях точно половин столетие преподавател в три университета, Софийския, Мексиканския Национален Автономен (1983 - 1988), Университета на град Бразилия (пет семестъра безплатно, бидейки културно и пресаташе). Преподавал съм в тукашната Катедра по испанска филология куп предмети: испански език, превод от и на него, странознания на Испания, Испаноамерика, Бразилия, бразилска, португалска литератури, увод в българската испанистика и вече не помня още какво. В Мексико предавах български език, също в Бразилия, но и бразилска литература в България. В додатък съм поет, есеист, публицист, журналист, изследовател на литературните ни връзки с португало- и испанозечието, дипломат с три престоя в Бразилия (общо десет години, бях временно управляващ посолство). Имам по две мои книги в Мексико и Бразилия, една в Унгария. Включен съм в „Речник на писателите от град Бразилия”. Съм писал стихове и много други работи на португалски, испански. Първата ми книга „Стихотворения в Бразилия” (1981) съдържа подборка на каквото бях писал на португалски, излезе шест години след като се бях завърнал в родината, 3 000 бройки, дължащи се на тогава едно от най-важните тамошни издателства „Бразилска цивилизация”. Полагаха ми се пари от продажбата, пратих писмо, че ги отказвам, побоях се да не бъда привикан в службите за обяснение как тъй получавам долари. Аз съм единственият българин, почетен доктор в Латинска Америка, присъди ми го Университетът на гр. Бразилия (2012). Аз помислих, че за особени заслуги към бразилките, пък не било. Разведен съм, имам двама сина, завършили висше образование в оная страна, Момчил архитект, живя там 25 години, единственият българин, правил свои стенописи в Латинска Америка, женен за бразилка, с три деца, сега петчленното семейство е у нас. Преслав има три висши образования по музика, първото, класическа китара, в Бразилия, музикална педагогика в Софийския университет, композиране в Музикалната академия, където е хоноруван преподавател с докторант, издаден от „Изток-Запад”, друго издателство отпечата в две части негов учебник по китара. Членува в Съюза на композиторите.

- Хайде да се върнем към началото на подготвителния ти период за дългото пътуване към творчеството и дипломатическата ти дейност - в учебните заведения у нас и в странство. Но да не пропуснеш къде и кога поучаваш началното и гимназиалното си образование…

- Начално образование получих в родното ми село Драганово, община Горна Оряховица, световно известно като Рио Драганейро, Драганфурт на Янтра, Драганфрут. Училището го има и днес, именувано „Свети Климент Охридски”. Научил съм се да чета покрай моята сестра Мима, две години по-голяма, тя сричала, аз съм зяпал и слушал. Това е върхът на моите ученически подвизи. В Горна Оряховица изкарах (1959) Втора гимназия „Елена Грънчарова”. И в двете учителите бяха свястни, питомците добивахме читава подготовка. Зрелостната ми диплома има една петица, по математика, останалите бележки бяха отлични.

Баща ми, ветеринарен лекар с късогледство 11,25 диоптъра, страстен читател, у дома получавахме три, четири вестника едновременно, ме подбутна да пиша кратко за някоя пионерска изява, сторих го, и не само веднъж, пратих дописките до вестник „Септемврийче”, не бях удостоен с отпечатване. Прощъпулникът ме почете, навярно десетокласник, в окръжния, великотърновски вестник „Борба”, съществуващ и днес, гледах как в него седмичник  излизаше по нещо ситно от моя съученик и приятел Тодор Беров и наумих да опитам и аз.

След задължителната военна служба, която бутах над две години, в плевенското село Телиш и в София, излязох цивилен младши сержант от запаса (о. з., разчитано окончателно загубен ). Въпреки туй високо звание не бях уведомен, че нея същата есен Софийският университет щял да открие специалност испанска филология, та бях приет в българска (с него кандидат-студентски изпит направих си устата и за право, ала то не ме огря и по-добре). Неизвестно ми защо, голям мерак имах към новата, споделих туй внезапно щение с родителското тяло, не знаех какво да правя. Майка Мария рече иди при Камен Зидаров, носи му много здраве от мене, обясни му, той ще ти каже. Тя и той момували/ергенували на село, та се имаха. Отидох в софийското му жилище и домакинът ме прати при проф. Георги Веселинов, литературен критик и тогава заместник-ректор. Той ми каза да напиша молба до него за прехвърляне. Тъй сторих, но тя нам как изчезна, някой я потули. Търча при драматурга и поет, излагам личната ми драма, той звъни на Веселинов и ми заръча пак да ида при него. Той ми заръча да подам нова молба и на него да я връча. Изпълних съвета и тя бе удостоена с надпис разрешава се да положи приравнителен изпит по испански за първи курс.

В поделението служеше млад волнонаемен и от него знаех, че е женен за аржентинка и тя ми стана преподавателка, Елба Филипова, а сетне, от втори курс, след успешно взетия изпит, и състудентка. Българската филология ми остана втора специалност. Бях изпратен, от четвърти курс, стипендиант да завърша Хаванския университет. Отново трябваше да настигам, защото ми признаха някои взети в България изпити. Подготвях се самостоятелно за ония предмети които били са взети в мое отсъствие, най-трудният беше история на изкуствата, четири семестъра. Осени ме второ първенство: съм от неколцината първи българи, изкарали Хаванския университет.

- Може би трябва да уточниш - пълни курсове /семестри/ ли си завършил във факултетите българска и отделно испанска филология?

- Първия семестър на първи курс българска филология го изкарах в казармата, понеже наборът ни бе задържан поради международното напрежение от издигането на Берлинската стена, чакаше се война. Когато бях току пред Нова година уволнен, течеше изпитната сесия. И вместо нея четоха ни съкратени изложения по предмети на изтървания семестър, та що годе да наваксаме изпуснатите лекции. Втория семестър го изкарах вече редовен. По тоя начин приключих първата учебна година в Софийския университет. Втори курс бях в испанска филология, също и трети. След него дойде отиването в Големите Антили. Пак съзирам Божия намеса. В канцеларията на Факултета по класически и нови филологии работеше татковата братовчедка Живка Бучаклиева, от Министерството на образованието (още не му викахме на образованието) дошло писмо с искане да бъдат посочени еди колко си студенти испанисти, които да бъдат изпратени стипендианти в Хавана, тя се сетила за мен, я да видя моя племенник, успехът ми отговарял на изискването и ме включила в списъка с предложените имена. Дали е било случайно това роднинско любопитство или внушено свише? Без него щях ли да отпътувам за Латинска Америка? Тъй изкарах тук втори и трети курс в бъдещия випуск първи на испанска филология, тогава обучението беше петгодишно и продължих в карибския и нам изневиделица братски Остров на свободата.

- През периода 1964 - 1968 година си стипендиант и се дипломираш със специалност Испано-американска литература в Хаванския университет. Как ти хрумна тази идея и с каква цел реши да я осъществиш?

- Вече отговорих в предния въпрос. Вярвам, че Господ Иисус Христос по безкрайната Си милост бил е решил да се захвана с това поприще и Нему съм преблагодарен.

- Придобитите ли знания и амбициите ти за тяхното приложение  определят и главните жалони в достойната за уважение твоя необикновена съдба, или и?…

- Навършил съм първите осемдесет и три години, та ще дам отговор съгласно днешните ми разбирания, а те са на православен. Вярвам, че каквото успях да направя, а трябваше да е повече, дължа го на Божията повеля, нея следвайки, отначало дори без да я съзнавам, работих и работя по безкрайната Му милост, аз с личните ми разнопосочни усилия, старания, къде по-добре, къде по-зле, нея върша, съм добронамерен изпълнител.

- Какво ти дадоха двата университета - Софийският и Хаванският? Предполагам, че езиците си удвоил главно в първия, а литературните богатства на страните, в които са създавани и живеят те, си получил в Хаванския. Но отговора на този въпрос можеш изчерпателно да го дадеш само ти…

- Испански учих две години, следвайки в Софийския университет. Руски и френски усвоявах още преди това, преподавателката ми по френски в гимназията веднъж разнасяше моя диктовка из паралелки да покаже, че съм я написал без грешка. Естествено, живеенето в страна, чиято изказност е испанската, бе несравнимо предимство спрямо дотогавашното й владеене, из Острова отвсякъде научавах думи, изрази, неизчислимо обогатяващи моя речников състав посредством прекрасното и с нищо заменимо живо общуване. Когато следвах в София, цялата Испанска катедра броеше двама души, учебници, испаноезична библиотека въобще нямаше.

- И стигам до най-сложния въпрос за мен, който се отнася именно за жалоните на съдбата ти като жив човек и изтъкнат творец. Разделените на пръв поглед линии са между личното ти творчество, преводаческото дело и дипломатическата ти работа. Казвам разделителни, но всъщност те са  и обединителни линии, какво ще кажеш ти - имам ли основание за такова мое виждане за съдбата ти?

- Да, напълно съм съгласен, защото, примерно, бидейки дипломат, пишех стихове, есета, събирах материали за нашето културно присъствие в Латинска Америка, тоест въпросните две линии са преплетени, разделими са за прегледност и улеснение. Впрочем към упоменатите дейности следва да прибавим преподавателската: точно половинвековна, в три висши училища: Софийски университет, Мексикански Национален Автономен, Университет на гр. Бразилия.

- Много силно впечатление ми направи фактът, че ранните ти стихове не са на български, а на португалски език, посветени на природата, бита и културата на страните от Южна Америка и излизат от печат в Бразилия. Как така се случи, че да прескочиш родния ни език и как се посрещнаха от тамошните читатели и критиката?

- Аз прописах стихове късно, прехвърлил тридесетака. То стана неочаквано за мен, тоя уклон ме изненада, не предполагах неговата поява. Работех в Бразилия и може би под напора на различността спрямо нашенската действителност бликна тоя порив към най-изящната словесност. Започнах на български, но минах на португалски, защото не бях уверен, че има стойност каквото правех, трябваше ми някой разбиращ от поезия да чете написваното и да ми казва струва ли си вършеното или онова са празнотии, губи време. Тази неувереност, нуждата от мнения и насърчение ме накараха да предпочета инородния език. Някои от ония мои творенийца излизаха в тамошни вестници, списания, приятели поети ги одобряваха и то бе за мен подтик да не зарежа осенилото ме влечение. Моята първа книга се казва „Стихотворения в Бразилия”, видя бял свят в Рио де Жанейро, през 1981-а, години след като бях се завърнал у нас. Отпечата я едно от най-важните издателства в страната, „Бразилска цивилизация”. Бройките на хубавото книжно тяло говорят, че била е добре оценена: 3 000. Но за случая говоря в твоя въпрос първи. Как била е посрещната от критика и читатели нямам никаква представа: боях се да не бъда привикан от службите за обяснения как тъй ме издават в капиталистическа държава без тукашно разрешение. Ще да е имало отзиви в печата, но те до мен не стигнаха.

- Но в следващите ти стихосбирки предпочиташ пред екзотичния колорит на далечния континент темите за всичко родно, българско. Аз притежавам само две книги от теб, знам заглавията и на други, но не зная нито от кои жанрове са, нито дали са преводни или авторски. Ще е много необходимо и полезно да ни запознаеш с диапазона на това значително творческо дело като назовеш и заглавията на книгите си, от кои жанрове са, и на какъв език са издадени. Извини ме за неосведомеността ми, да не се окаже, че само първата е на чужд език?

- Авторските ми книги вървят към тридесет, а преводните колко са не знам. В Мексико имам две стихосбирки: „Стъпал на земята” (1992) и „Седмицата на човека” (1994, предговор Едуардо Лангагне), преводи мои. Книгите ми в Бразилия са тоже две, освен упоменатата, още „Друмонд и България” (2007, с. 294). Това е изследователски труд, писах го на португалски, за връзките на тоя най-голям бразилски поет с нашата родина, съдържа десетки писма до мен. Издаде го Университетът на гр. Бразилия, който през 2012 ме обяви за свой почетен доктор, впрочем единствен българин в Латинска Америка. Кориците са от сина ми арх. Момчил Стоянов, единственият българин в Латинска Америка, осъществил там свои стенописи, в четири клиники. В Унгария имам една стихосбирка, съставена и преведена от именития българист Дьорд Сонди, не помня заглавие, година. У нас последната ми стихосбирка е „Злак”, предхождат я „Ракла” (с. 210), „Кърчаг” и други. Сред ония, които жанрово са есеистично-публицистичи, последна е „Летопис на глобалясалото време”. А „Език нам насущний” е посветена изцяло (с. 365) на родната ни реч омайна, сладка.

- Позволи ми малко продължение на предния въпрос - казано е за твоята поезия - „Стоянов все по-осезаемо преминава от субективния лиризъм към митологични стихове, преосмислящи българските фолклорни и народностни традиции”. Как би продължил характеристиката на твоята поезия?

- Благодаря на казалия горното и на теб, че то стигна до мен. Уви, не бих я продължил, нямам навик да умишлявам каква е тя, каква искам да бъде, как да го спретна, мисля, че ако нужна е промяна, тя ще настъпи без да си го изрично поставям за цел и към нея да вървя, извършвайки осъществяването й, разчитам на вътрешен подтик: ако е за хубаво, той по милостта Му няма да ме подмине. Да, българските фолклорни и народностни традиции не са ми никак чужди, радостно лежат + охрабрително тежат ми на сърцето. Като студент две лета ходих, с по една колежка, един ленен месец да събираме думи, изрази в поместни говори, веднъж в най-западния край на родината, зад Гюешево, спечелихме съревнованието за най-обилни находки, та за награда имах право да избера новото местонааходище (на англобъларски локация, неудържимо римуващо с простация), поисках тъкмо обратната посока, устието на Камчия. В продължение на 54 години записвах изкази от моето родно село, „Изток-Запад” ги издаде, 239 голямоформатни страници (2018-а), „Из говора село Драганово”. А след три години същото издателство пусна моя сборник „Ръкомахайки”, подзаглавен „Жестовете на българина”в който представих 306: кога няма риба, и ракът е риба, това събирателство трябваше да го предприеме институт на БАН.

- И идваме до неизбродния, многопосочен и ярко цветен свят на твоето забележително преводаческо пространство с примамливи хоризонти. От справка в сайта „Литературен свят” зная, че имаш 21 издадени книги, 5 от които в чужбина. Но, може би в това число не влизат нови (ако са издадени!) след 2021 година, убеден съм, че повечето от тях преводни - от испански и португалски на български език и обратно. Така ли е, доуточни, моля те, тази информация!

- Да, след 2021 г. излязоха мои две книги, „Летопис на глобалясалото време” и „Език нам насущний”, за тях вече казах. Тази година ще излязат още две, а имам, също неиздадени:  на испански „Разкази с тенец” от Радичков, „Българските писма на Хулио Кортасар”, „Бугри в Америка”, на португалски „Когато Дядо Боже ходеше сред българите”, моя подборка на митове за сътворението на света и тварите му.

- Първият ти превод на български от испански е през 1963 година, а от български та испански език - година по-късно. Запознай ни с това море от твои преводи през всичките години. Кои от тях са ти донесли най-голяма радост и признание.

- Не мога посочи общо колко книги съм превел. До октомври трябва да се появи стихосбирка на бразилец, директор на тамошната Национална библиотека и бивш председател на Бразилската литературна академия. Ще упомена Левчевата антология „Обсерватория”, не помня годината, кога видя бял свят в онази огромна страна. Като преводач не вървях в утъпкания словесен коловоз, исках да обогатявам, изхождайки от чуждоземни висини, нашата изказност, поради което имах много разправии, ядове, препирни с редактори, чието златно правило гласеше на български това не може, пък мое недостойнство дебелоглаво твърдеше, че може. Добродетел, която Васил Попов ценеше, казваше Кръстан Дянков и тебе заради преводите трябва да ви приемат в Писателския съюз. Тъй че нещата съвсем не бяха сладки, за второто издание на „Сто години самота” редакторка в Издателството на Отечествения фронт наумяса да го възложи на приятелката си Емилия Юлзари, която пред нея разкатавала стореното от мен. Бил повикан за мнение говорещия испански Васил Попов, своего рода вещо лице, той рекъл, че по-хубав превод не можем направи и с тежкото свое име стана редактор на преизданието. А на мен каза променяй каквото щеш в превода си без да ме питаш, само искам да не сменяш президент с председател; понеже знаеше за болезнения ми уклон към чистота на говора ни мил. Не пипнах нищо, само ще добавя, че над мен тегна мълком соцзабрана да превеждам Маркесови книги.

Сега пишат, че съм доайен на испанистиката и португалистиката ни, обаче какво ми е то струвало аз си знам. Най-голямо признание дойде от под екватора, в 2012-а Университетът на гр. Бразилия, където бях преподавал пет семестъра безплатно български език, бразилска литература в България, ми присъди званието почетен доктор, па и ми плати пътя да участвам в тържеството, нямах пари за самолетен билет. И досега съм единственият българин, почетен доктор в Латинска Америка, уви, не за особени заслуги към латиноамериканки. Бразилия и Португалия ме удостоиха с високи ордени, съответно „Рио Бранко”, офицерска степен, и „Енрике Мореплавателят”.

- Впечатлителна е цифрата на преведените от теб книги, сред които някои ти носят европейска и световна слава. Аз ще посоча само една от тях, а ти добави и други, които са гордост за всеки професионален преводач. Ето я: „”Сто години самота” на Габриел Гарсия Маркес, а на книгите от А. Карпентиер, Х. Кортасар, Х. Л. Борхес и други можеш само да споменеш заглавията, за да се види високият ти критерий на твоя личен подбор.

- От Карпентиер: „Бароков концерт” и „Гонитбата”.

От Борхес: „История на вечността” и „Пясъчната книга”.

От Кортасар: пет книги.

От Гилермо Кабрера Инфанте, кубинец, избягал от Фиделовата революция: „Хавана за един покоен иинфант”, с. 732.

„Попол Вух”, най-важният (маянски) паметник на предколумбовата книжовност, две издания.

„Сто години самота” има, от 1971-а  досега пет издания.

- За нас е много важно да знаем и произведения на кои български автори си превел на испански и португалски, известен ми е само този на Никола Йонков Вапцаров. И кои други?

- Книги само две, на Левчев (португалски), Радичков (испански, предстои отпечатването ?). През 1964-а в кубинския град Сантяго университетският му вестник помести няколко стихотворения от Стефан Цанев. СБП издаде книгата ми озаглавена „Чака ме светът”, научно изследване на Вапцаровото дело в испаноезичието. Бе предназначено да го защитя като дисертация за кандидат на науките, но в Катедрата по испанистика на Софийския университет бе отхвърлена, понеже била написана есеистично. Затуй не станах по сегашно му доктор, професор, защото не промених нищо, подир славния и героичен 10-и СБП издаде текста и го награди за принос в историята на българската литература.

- Есетата, публицистиката и мемоарите ти се отличават с оригинален поглед към различни аспекти на съвременността и миналото, както и ценните ти наблюдения върху езика, фолклора и народопсихологията на българския народ. Какъв е всъщност тематичният обхват на твоето творчество?

- Не мога каза. Широк е, да, любопитко съм, та си вра носа из въпроси, които нямат съвсем нищо помежду си: умишления досежно историческата ни участ и туземски работи в Задокеанието преди Колумбовото пристигане. Самият аз понякога се изненадвам, че предизвиква у мен интерес еди що. Рипам от едно към друго, непредвидим, сякаш бълха, чийто скок подскок надхвърля осемдесет пъти ръста ?.

- Важна част от преводаческата и общокултурната ти дейност вземат годините на твоята преподавателска работа. В кои университети?

- Тя обхваща точно половин столетие, най-вече в Софийския. Там бях в Катедрата по испанска филология и водих доста предмети за студенти испанисти, португалисти. Пет години (1983 - 1988) обучавах на български младежи, девойки в Мексиканския Национален Автономен Университет, оставих го с 320 000 студенти. Докато бях културно и прес аташе пет семестъра водих безплатно курс по български език в Университета на гр. Бразилия, един семестър бразилска литература в България, с изпит, оценки.

- Национално отговорна и приносна е дипломатическата ти мисия - 10 години си културно и пресаташе в посолството ни в Бразилия, а общо 18 години от живота ти преминават в страни от Латинска Америка. Работиш главно в укрепване и развитие на културните връзки между България с Испания, Португалия, Мексико и други страни от Южна Америка. В какво реално се състои мисията ти като дипломат през тези години и в какво конкретно се изрази приносът ти за обогатяване културите на тези страни?

- Ако съдим за българската култура по нейните достижения, трябва да кажем, че тя заслужава много по-широко разпространение по света, обаче, уви, не е така. И не е така, защото не сме направили, а и не правим, нужното да  придобие значително по-голямо разпространение и признание. В това, да запознава инородци с наши високи стойности, е задачата на културното и пресаташе. Това гледах на правя, но за да кажа точно в какво се изразява, трябва да бъдат разлистени посолските годишни отчетни доклади, там са вписани съответните изяви пред бразилци. Доколко те са им били полезни аз не мога сега да кажа.

- Твоето име остава завинаги в историята на българската дипломация, но е оставило  трайни следи и в дипломатическите среди и в институциите в страните, в които си работил. Какви отличия в знак на признание си получил в тези страни, а и в България? Чест е за нас, че ти си единственият българин - почетен доктор в Латинска Америка - през 2012 Университетът на гр. Бразилия те удостоява със званието доктор хонорис кауза. Можеш да назовеш и други отличия, с които си награден!

- Имам бразилски орден, офицерска степен, „Рио Бранко” и португалски „Енрике Мореплавателят”. Също и почетен знак на Софийския университет. От Съюза на българските писатели награда за принос в историята на българската литература и по негово предложение награда „Иван Богоров” за чистота на българския език.

- Ти трябва да си щастлив с пребогатия си речников фонд и речниковия състав - хиляди и хиляди думи, дошли в тях от българския и чуждите езици, които владееш и с които си служиш в своята преводаческа работа. Какво още е задължително необходимо на преводача, за да постигне добър, много добър, отличен, перфектен превод, г-н Стоянов?

- Човек трябва да владее добре своя и нечия език. Но това още не е достатъчно да прави чудесни преводи. Необходима е дарба за тоя вид дейност, сиреч призвание, убеденост, че изпълнява дълг, и то важен: за обогатяване на родната словесност, осъзнатост, че използва даденостите на иноземната за творческо развитие на отечествената, което изисква особен езикоусет. А той бива заложен по наследство или придобит, разширен с лични усилия. Най-благодатно е ако у едного съчетани са двете. Истинското, голямото преводачество е осъществимо с възрожденското на ползу роду, преинаквено в на ползу езику, това съкровение = живец на всебългарщината.

- Езикът, езикът е в кръвта ни, в сърцата ни, иначе не бихме имали как и с какво да общуваме - помежду си и с другите хора и народи по-близо или далеко от нас. Аз не познавам в наше време по-голям застъпник за живота и съдбата на нашия мил български език. Ти си от малцината, които ги бранят, работят за неговото развитие и обогатяване. Непрестанно, умно и всеотдайно. Достатъчно е човек да следи вестника на Съюза на българските писатели „Словото днес” и списание „Везни” - следовник на едноименното издание на безсмъртния Гео Милев, за да се увери в моите думи. Хвала ти за твоето благодатно усърдие. Но защо е тази апатия, това безхаберие и бездушие към незавидната съдба на родния ни благ и красив език, устоял на вълчи набези срещу него цели векове? Защо институции, държава и Народно събрание позволяват внесеният Закон за българския език да е на това дълго заточение и да е забравен в паяжините на нечии чекмеджета? Защо турят кръст на дошли от векове изконни, звучни и нам нужни слова, от чий зор ги заменят с бездушни, безсмислени, кухи и грозни (уж модерни) такива? Ти, ти ми кажи като познавач на езика ни, имам пред вид изследването ти „Борба за език” и книгата, която ми подари  неотдавна, „Език нам насущний”…

- Едва ли не повсеместно властващият глобализъм, от мен ласкаво наричан гробализъм, натрапва заличаването на националните оразличености или поне тяхното чувствително разхлабване = намаляване. И нашата политико-управленска върхушка, неотменимо, заслужено римуваща с подлагушка, изпълнява, чак преизпълнява отвън тихинко спуснатия план, изискващ осезаемо обезбългаряване на мъже, жени, най вече мъжени, женомъже, населяващи пространството България. Върховният или първоначалният, успокояващо-примамливият лозунг на Еврогейския, грешка человешка, Европейския съюз, гласи: единство в многообразието. Защо у назека бива той всячески премълчаван, колцина го знаят? Между нас казано: многообразието е възможно само и единствено при опазване на националните оразграничености, в които словесността е носещата греда. И тъкмо затуй бива злодейски охулвана посредством обуквени готовляци/дошляци/навляци/вносляци/чужбиняци/излишняци от порядъка на визия, ситуация, конвергентен и прочие с хилядно многоточие. Няма и не може да има друга причинност за пороя с вносотии от порядъка на локация, дерогация освен долнопробен, мерзък слугинаж, включващ Института за български (?!) език, мълчащ като риба в тиган досежно печалната участ на тая словесност, която в интерес на истината един не особено прекрасен и все по-близък ден  ще наричаме англобългарски.

Нека вмислим: колко обилно телевизионно време и хартия биват харчени за нашето обучаване как да приготвяме всевъзможни хапванки, една през друга по-изтънчени, слюнкопредизвикващи вкуснотии за незаситими пищеварения, пък няма, и в обозримо бъдеще не ще има, ни едничко, еднинко, едночко теве/радио предаване за говора ни мил. (Случайна ли е тая унизяваща ни празнота? Напротив, тъкмо красноречива.) Па и защо, нали го плямпотим, с какви думи все тая. Поука необорима/неотхвърлима: за овцеството, користно, лицемерно, коварно стопанисвано от низкопоклонстваща, чуждоугодничеща прослойка, плюсканицата е къде-къдя по важна от някакъв си там български език. Господ Иисус Христос е отсъдил необоримо: „по плодовете им ще ги познаете” (Матей 7:16), сиреч по делата.

На австрийския учен проф. д-р Ото Кронщайнер дължим: „Българският е един от най-богатите и най-интересни езици”. Колцина тукашняци знаят горната височайша оценка? Защо не й даваме заслужената всегласност? Нейното презаслужено място е в учебниците по български език и по значимост не стои по-долу от обяснението как да употребяваме пълен член м. р. ед. ч. Ако изречението бе произнесено за сръбския език, нямаше да остане един глух, който да го е не чул, и един слепец, който да го е не прочел. А ние блеем ли, блеем. И се вайкаме, тюхкаме, задето ни е тъй ниско националното себечувствие.

Аз съм благодарен на „Словото днес” и „Везни”, че пускат мои писанушки за родната ни реч омайна, сладка, презатрупвам ги, та излиза една малка час от изпращаното. Благодаря и на теб, че ми предостави сгода тъй щедра, без ограничение за обем, да изложа кое-що.

- Няма да отмина в разговора ни с теб и въпроса за българския език и за българите в западната ни съседка край Вардар. Какъв е този македонски язик и каква е тая македонска идентичност, която идела от далечни векове? А кажи ми ти, който знаеш истината!

- Истината е, че там отдавна и целенасочено, много усърдно и неотстъпно, безмилостно, кръвопролитно е извършвано жестоко обезбългаряване. За срам и позор, то е невъзвратима последица и от наши крещящи, престъпни грешки в миналото, под външен натиск. България воюва срещу Германия, ще дадем над тридесет хиляди жертви, а правим (1945) правописна реформа и с нея изхвърляме кръстоносната буква +, наричана ятова гласна, която хилядолетно е обединявала равнопоставено якавци и екавци. Случай единствен в целокупната световна история: държава води война и същевременно променя своята азбука. Озаконихме, че истинският българин пише мляко, голям, бял, хляб, а не млеко, голем, бел,, хлеб и т. н. Чрез тоя себепредателски начин разчистихме поприще на майцепродавците македонисти да твърдят ликуващо, че не са бугари, оти пишуват млеко, голем, бел, хлеб. Сякаш това бе малък грях, по-късно приехме чужди учители, които да разпространяват скалъпения си язик. Македонистите работят неистово, а ние разчитаме на изявленийца и чакаме правдата сама по себе си да възтържествува и с езиковото ни бездействие улесняваме, подкрепяме тяхната противобългарщина.

- И да свършим с твоето родно Драганово, първообраз на родината ти, към което пак си се запътил в пенсионерското си време, за да дишаш там волно и да пишеш за истините на живота ни. Какво възнамеряваш да правиш, какво ще ни донесеш оттам в творческата си кошница?

- Чудното село Драганово е международно известно като Рио Драганейро, Драганфурт на Янтра, Драганфрут. Възнамерявам да правя обичайното, сиреч да поразчиствам обраслия необработван двор, гробовете на майка и татко, дядо, баби, да общувам с тогова, оногова от скъднеещите роднини, приятели, да пописвам както в люлинската панелка, да укрепна българолюбиво и телесно.

На своя глава ще добавя, че никой не избира по собствено желание родители, кога, къде ще се роди. Затуй вярвам, че щом Всетворецът Вседържител е решил да провидя в България, Той ми е възложил да съм в името Негово не инакъв, а българин. Аз съм, пишейки, триезичен (+ португалски, испански), което не ме прави по-малко българин, напротив, триезичието е изцяло българослужещо. И гледам с немощните мои сила да българувам, което значи да изпълнявам повелята Му. Един все по-близък ден в отвъдието ще ми рекат, с пълно право, ти бе пратен в мира сего българин, какво направи за България и моя смиреност ще трябва да отговарям.