Николай Антонов

Тук
всеки склон към връх е устремен.
По път към връх запътен го открили:
лежал хаджидимитровски… ранен…
юнак във младост и във мъжки сили…

Затворили го в обръч от дула.
Той само с поглед от смъртта се върнал.
Една орлица кършела крила
и той в сълза безмълвна я прегърнал.

- Умираш ти и плачеш тук от жал! -
рекли му те. Той мръднал устни бледи
(или хайдушки вятър прошумял?!):

- Сестрата свобода ме тук доведе…

- Не ни лъжи! Та ти си мъртъв тук!
за тебе вече слънцето залязва!

- Ний можем да се лъжем един друг.
Куршумите ни истината казват.

- Признай поне в последния си час,
че си живял нахалос и в измама!

- От бъдещето идвам тук при вас
и казвам ви сега, че там ви няма!

Те стреляли в сърцето му тогаз…

И урви диви, и чукари голи
изпискали с вдовишки страшен глас…

Онези бавно тръгнали надоле.
Надоле те преплитали крака
по глухи, затревясали пътеки.

А другият останал на върха.
И днес е там.
И жив е там - навеки!

1971