Петко Тотев

В литературните среди напоследък много се говори за засилване на интереса към мемоаристиката и документалната литература, за разширението на „чисто литературните” граници в посока към удивителните факти на нашата съвременност, които наистина надхвърлят фантазията на писателя.

Сред тази атмосфера един млад критик наскоро се обърна към нашите писатели: „Учете се от Софроний Врачански, той е модерен!”.

Този своеобразен призив прозвуча като парадокс, но той несъмнено улавя - още в самото й начало - интересна тенденция в литературния ни живот: изискването за автентичност и безспорен жизнен опит, за жизнено покритие на словото (за висок нравствен критерий) е съвсем естествена и всеобща реакция срещу вече многобройните безплодни и самоцелни „експерименти” в областта на литературната форма.

„Житие и страдания грешнаго Софрония”. Тук всичко е най-напред житие - истина, действителен живот на действителна личност, безспорна автентичност, пълна гаранция срещу каквато и да било словесна самоцелност!

В автобиографията на Софроний няма нищо измислено и изкуствено. Дори немногото старинни старобългарски думи, които днес ни се струват архаизми, в текста на „Житието” ни изглеждат толкова съвременни, колкото и запънатата пушка на турския разбойник, опряна до гърдите на грешния Софроний - защото е обхваната цяла епоха: от тъмните дълбини на вековната робия до първия зов на Паисий Хилендарски.

И всичко това в непретенциозния разказ за битие, наистина непостижимо със своята „простота”, с неизмеримите си скрити богатства, с незабележимите си (наистина модерни!) дълбочини и символи!

„Житие и страдания грешнаго Софрония”. Житие - низ от безкрайни страдания. Изповедта на Софроний е уникална, неповторима - и не само с искреността си…

Сега вече трябва да се добави: и не само защото е непринудено написана на един дъх, съкровена, автентична и пр.

В страданията на този истински българин незабележимо, но властно започва да се очертава несъкрушим характер, непреклонна воля, изключително сложна и обаятелна личност.

Винаги толкова близо до обстоятелствата на своя живот, до най-обикновеното поведение на обикновения човек (Софроний никога не скрива своите страхове, унижения и компромиси), той успява да ни внуши разликата в разстоянията от „житието” до „страданието”, от фактите на суровия живот до вътрешните висини на неизречената клетва да бъдеш първият следовник на Паисий.

Софроний разказва за своите страдания със скромността на старобългарски книжовник. Чужда му е всяка героична и патетична поза.

Това е несъмнено, очевидно, но то не е всичко… Вгледайте се в хумора на „Житието”, в самоиронията, която не напуска житиеписеца и в най-трагични минути. Разкрива се цял нов свят, „подтекстът” на разказа, както бихме се изразили днес:

„Повлякоха ме бостанджиите да ме бесят. Аз си тегля от бостанджиите, те ме теглят навън, раздраха ми дрехите, забравих и биене, и болки!…” (Софроний Врачански. Житие и страдания на грешния Софроний. Предговор, представяне на съвременен език, съставителство, бележки и приложение - Надежда Драгова. С., 1987, с. 29. И другият цитат е по това издание.).

Човек, който си позволява да разказва по такъв начин за надвиснала над него смъртна опасност, не ще да е обикновен шегаджия!

Софроний наистина е чужд на каквато и да било външна патетика, но неговата самоирония незабележимо отвежда към непоколебима духовна сила и твърдост, към истинска епичност на характера.

Авторът на „Житието” е наистина удивително скромен, но неговият хумор ни подсеща, че това не е скромността на примирения, обезличен и смазан от обстоятелствата човек, а скромността на народния пастир, водач, просветител, предан на своята паисиевска мисия, защото знае и - пак с иронични отблясъци - ще каже: „Учен человек ученаго люби, и прост - простаго, и пиян - пиянаго”…

Външно погледнато поведението на Софроний е несъвместимо с какъвто и да било фанатизъм. Пред нас сякаш е просто добър човек, свещеник, на когото нищо човешко не му е чуждо. Но нека отново да се замислим над хумора в Софрониевата автобиография:

„И той дълго държа пушката срещу мене и мислеше. После ми рече: „Разделяш ли оная невеста от мъжа й?”. И аз отговорих: „Наистина, още щом ида в Карнобат и ги разделям.” „Закълни се!” - рече. И аз, що да сторя. От смъртен страх се закълнах и рекох: „Ваалахи-баалахи, разделям ги!” (с. 33).

Самоиронията отново разкрива пътя към „другия” Софроний, който знае най-важното дело на живота си, непоколебимия защитник на своята светая светих, на скритата си, но огромна, фанатична любов към отечеството.

Фанатична! От тази дума се страхуват напоследък - сякаш фанатизмът има едно-единствено значение и сякаш не е краен догматизъм да отречеш кулминацията на една благородна страст!

Може да е преувеличено, но нека да се каже, че по своята вътрешна сила патриотизмът на Софроний е напълно достоен за патетиката на Паисий и за неудържимия, всеразрушаващ темперамент на Неофит Бозвели!

Обаче самоиронията в „Житие и страдания грешнаго Софрония” само загатва темперамента, овладян от силна воля, от трезва и аналитична преценка за обстоятелствата, сред които трябва да се действа, да се работи непрекъснато, продължително, без отдих, до последен дъх.

Да се работи безшумно, скрито (два преписа на Паисиевата история, направени собственоръчно) и открито, с най-безобидни средства (неделни проповеди и поучения в черква), гъвкаво, умно, целенасочено.

Самоиронията на Софроний ни заставя да се замислим над сложен характер, владеещ вече изтънчени оръжия на борбата и голямо разнообразие на тактически похвати срещу добре опознати противници, проучени талантливо, с удивително психологическо проникновение.

Ето защо, когато Софроний казва „Нека буде!”, това не е сляпо предизвикване на съдбата, универсална готовност за нови страдания, християнски стоицизъм и вярност към традицията на мълчаливия монашески подвиг, а трезва увереност в настъпващия празник на българската нация, която има вече своя Паисий и своя… Софроний.

„Житие и страдания грешнаго Софрония”. Наистина грешната усмивка на врачанския епископ трябва да ни застави най-сетне да виждаме и неговото самочувствие!

Както винаги и във всичко - дискретно, изтънчено изразено, но несъмнено и безспорно, присъстващо във всяко страдание, за да го извиси, за да докаже, че вековното робство на българите не е страдание на беззащитен роб, на обезличен и деградиращ роб, а нещо много по-сложно, по-трагично, по-буреносно!

„Житие и страдания грешнаго Софрония”. Възрожденският писател е спрял дотук.

Той не е прибавил например „епископ врачански” или нещо друго.

Защото чрез житието си, страданията си, многобройните си грехове е Софроний - Софроний на целия български народ.

——————————

сп. „Читалище”, 1967, № 11, с. 30 - 31