Димитър Кенанов

В моята изповядана с любов и признателност книга „Сърцето ми е нежно за войник. Ранният Янаки Петров” (Издат. „ПИК”, Велико Търново, 2023) споделям за моя незабравим приятел и именит поет Янаки Петров:

„Наистина любовта към тайнствените простори на литературата ни е викала да вървим по пътя към Университета. Бидейки матрос, Янаки Петров ми прати поздравително писмо от 23 октомври 1968 г. за началото на студентството ми във Великотърновската Алма матер: „Много се радвам, че са те приели. Това е страхотен късмет от казармата да влезеш в Института! Все така да ти върви! <…> В твоя Институт имам няколко приятели, поети от Бургас - Паруш Парушев, Стойчо Лазаров, Нели Караджова. Всички са втора година в „Българска филология. Ако се запознаеш с някой от тях, поздрави ги. Всички са ми много близки. Те са способни и хубави момчета. <…> В Търново следваше и едно момиче от Павликени - Венета Мандева, но струва ми, че тя завърши тази година. Там завърши и Калина Ковачева. Изобщо вярвам, че в Института ще намериш много приятели. Там (в „Българска филология”) почти всички пишат” (66-67).

Верността на заключителното Янакиево твърдение се допотвърди с ново име след като наскоро от някогашната моя състудентка Стефка Маринова получих нейната книга с природосъзерцателни импресии-одушевявания и олицетворявания: „Долината на сърцето. Фрагменти и стихотворения” (Издат. „ИНА”, С., 2023).

В днешното всеобщо отчуждение на човек от човека, на човека от майката Природа, с радост откривам при Стефка Маринова антиотчужденско любовно единение с красотата на сътвореното Мироздание:

Всеединството, живоносният ритъм в движението на планетите и в биенето на човешкото сърце, красотата на природата и звездното небе са пресъздадено отражение на божествената красота.

Видимият свят е разтворен текст на естественото откровение за Божието всеприсъствие. В книгата на природата с очите на разума и вярата и със „светлината - гласът на Бога” могат да се прочетат истини, познати не само от Свещеното Писание, но и лично преживени, както е при Стефка Маринова.

Със същите физически и духовно-сърдечни очи по такъв начин е разсъждавал, съзерцавайки природата, отшелникът св. Антоний Велики (ІV в.), известен на „шестодневника” св. Йоан Екзарх Български:

При пустинолюбеца Антоний „дошъл един от тогавашните мъдреци и рекъл: „Как понасяш, отче, такъв живот, лишен от утешението, което доставят книгите? Той отговорил: „Моята книга, господин философ, е тази сътворена природа. Тя е винаги с мене, и когато поискам, мога да чета в нея словата Божии”.

В този смислов контекст авторката на предговора Ваня К. Колева точно остойностява стиховете в проза/размислови, „вътрешнопейзажни” импресии/фрагменти - израз „на съзерцателност и копнежи, благословен унес и кротко мечтание, светли чувства и надежди, философски размисли и проникновения.

Резултат от продължителни във времето наблюдения или внезапни хрумвания и прозрения, но и оценки за света около нас.

Облъхнати от свежата струя на вятъра и снежната белота, от многоцветното очарование на пробуждащата се природа пролет, а после - от „лятното горене и есенната леност”.

Наситени с птичи песни и шепота на листата, с ромона на дъжда и плисъка на речните вълни, примесени с човешка реч и заглъхващия говор на ехото, дори с „паузите между думите” и тишината. Защото тишината понякога е по-красноречива от всеки звук. Особено когато прорязва градските шум и гълчава” (с. 5).

Тишината! Състояние на съсредоточаване пред тихо събитие, напр.: преди дването на тихи снегопади, в моето селце Сборино, Ивайловградско или дори в тиха улица на прешумния Петербург - така, както Михаил Пришвин е забелязал: „За тишината казват: „По-тихо от водата, по-ниско от тревата”. Но какво може да бъде по-тихо от падащия сняг! Вчера целия ден валя сняг и като че ли той донесе от небесата тази тишина” (Пришвин, М. Очите на земята, НК, 1965, с.18).

При Стефка Маринова:

„Дъждът в тази тиха гора идва неочаквано. Сипе се тихо - като конфети на бал, макар да носи в себе си тътен и желание да преобърне гората. Ала отстъпва, отминава някъде през тишината й.

* * *
Вик разкъса тишината. И проплава надолу, разперена шишарка - пролетна сълза на гората.

* * *
Капки дъжд се стичат по сребристите, борови клони. Слизат облаци в тях, полутонове се сгъстяват, а гората облича своята мантия и потръпва.
Юни е. Бели капки. Бял копнеж.

* * *
Чета във здрача стихове. Синьо-бяла, светлината в тях пред мене се разстила, изпълва тайниците на душата ми.

* * *
Слънцето коленичи и тревите притихват. Срещат се денят и нощта.

* * *
Обичта опъва тетива и ранява пространството. Мълниите се укротяват. Замлъква дъждът. Силуети на мъж и жена. Сребърна тишина.

* * *
Дори и чайките замлъкват. Крилете си събират. Слънцето съблича нощната си риза.
* * *
Черен път, тояжка на морен пътник, който не иска да бъде сам.

* * *
Пейка и куче - дремят притихнали в селската есен. Орехови листа прошумоляват. Плаче тишината.

* * *
Тази тиха печал на червеното, която бавно ce стича… Червени, листата потръпват в покоя на своята есен - капки от обич и лято.

* * *
Село в планинския скут - в любовно гнездо се е свило.

* * *
Кадифяната тишина е населена със звуци - стоновете на сърцето…”

Определението към „тишина” - „кадифяна”, „звуци-стонове” припомнят теорията за съответствията/синестезията при Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо, Теофил Готие - според него „да си служиш с един език означава нещо като призивно вълшебство. Тогава именно цветът говори като дълбок и вибриращ глас; <…> мирисът възбужда съответната мисъл и спомен” (Димитър Аврамов, Естетика на модерното изкуство, НИ, С., 1969, 234-235).

При Стефка Маринова белотата заема особено, „изострено” място в цветовата палитра на фрагментите и в „белите стихове” (вж. по-горе: „бели капки, бял копнеж”, „синьо-бяла”).

Сякаш от миналото диплите на паметта са приютили варниците на някогашните селца с издълбани ями в пръстта и шумтящото гасене на варовика Стопаните на кирпичените къщя отвътре и отвън избелваха стените и беднотията, преграждаха тълпите на застрашителните вируси. В моя беломорски Юг по жътва кърпите на жетварите са белоткани, а забрадките на жените - бели дюлбени…

А светлината в „Долината на сърцето” приижда с „липов дъх”:

Светлината е липов дъх. Бяла, протяжна, насечена. Изпълва пространството, прониква в костите, събира полюсите.
Издигам се на пръсти - да се слея с нея.
Светлината - гласът на Бога.

Тук и на редица други места текстовите финали са с неочаквани поанти, както в поетиката на новелите. Срв. „Ноктюрно” - движение от описателна картинност към изненадващи вътрешнооличностени обобщения/осмисляния и новелистични себепознавателни признания:

Ранена птица сви
крилете си
във сухите треви.
И тихият им плясък
сърцето ми проряза.
Есен е. И всички си отиват.
Не губя само себе си.

<…> По залез сядам
пред вратата си отворена.
И гларус слиза във краката ми.

<…> Гореща нощ прихлупва спомена.
И само песента
на неуморния щурец клокочи.
Забързана и тъжна,
пилее се между тревите.
Изтича и съхне като стрък.
В пресъхналото гърло
замират звуците.
Притихват глътките любов.

И в заключение на моя прочит, признавам и си казвам - поезията не е само в принципа на Пейо Кр. Яворов: „Аз не живея: аз горя”, ТЯ може да е подобие на „отронен дъбов лист - ранен от премълчани думи, чувства. Огромен, позлатен от есента, от мъдростта нашарен. Блести в калта сред грубите нозе и пази в сухата си длан сърцето на поета” (с. 27). - Книгата на Стефка Маринова е възприемане на света само в хармонични съответствия и отказ от неговите самоунищожителни колизии между човеци с човеци, между човеци и природа. А ако се вижда „земята в алени пламъци”, това е - когато

Слизат по хълма момичета
с пълни c гроздове кошници.
После боси нозе, тънки пръсти
и ходила като слонова кост
в танц разкъсват
тънката риза на гроздето.
А сладостта тихо се стича,
като сълза и като бляскав опал.
Кипват във виното мъжки желания.
С едри крачки мъжете
поемат към хоризонта.
Все по-нагоре, все по-нагоре.
Порят с длани свода небесен,
достигат зенита,
но дърпа ги вятърът.
А земята под тях лумва
в алени пламъци.
Пламтят в ниското изоставени биволи,
сребреят недоорани бразди
и стадо коне смирено
се връща в селото.

О, този ден лъчист
все тъй опалва и прегаря
и със веригите си тежки
горчиво стяга спомена във мен…

Но нека космическата повест за гроздоносиците да завърши неподражаемата ОГНЯНА СВИЛИНА от моята книга „Жена сред Всемира: Огняна Свилина” (Издат. „ПИК”, Велико Търново, 2023, с. 134-135):

Повестта на Есента не спира да се дипли в „средата на октомври”, когато тя с „тежки гроздове” като жена с кошница - минава. Сподиря я „погледът на оня сиромах” - и я „разтърсва леко” („И ме прави// като лозница да се кърша”).

Пралюбов-Прародина човешка („И погледът на оня сиромах// ме пие като виното// и заискрява като виното”):

Средата на октомври,
когато птиците са ни напуснали,
но още не тъгуваме,
защото се завръщаме със тежки гроздове.
Не е ли погледът на оня сиромах,
който ме разтърсва леко
и ме прави
като лозница да се кърша
под тежестта на кошницата
върху рамото ми?
А жълтите стъгди
са ласкави и тлеещи.
Смолят нагънати бразди.
Земята екне и се багри,
сякаш лято е напреде ни.
И погледът на оня сиромах
ме пие като виното
и заискрява като виното.
Но дотогава съм далече
и съм отнесла кошницата си…

ПОСЛЕПИСИ:

1. В очерка си за Михаил Пришвин близкият му по световъзприемане Константин Паустовски откроява изключителната съсредоточеност на бележития руски природопевец с неговата свръхнаблюдателност-обаяние в общуването му с природата и нарича написаното от него „проза-поезия”, даряваща съодушевеност със съзерцаваните явления, където под покривалото им „се вижда дълбокото съдържание на земния живот. Най-нищожният листец на трепетликата води свой разумен живот: <…>

„Нощта отмина под голямата чиста луна и на разсъмване стегна първият студ. Всичко беше побеляло, но локвите не замръзваха. Когато слънцето се показа и напече, дърветата и тревите плувнаха в такава обилна роса, клонките на смърчовете занадничаха от гъстата гора с такава бляскава украса, че за нея не биха стигнали елмазите на цялата ни земя” (c. 98).

И аз съм виждал подобни елмази - лъчисти росни изумруди, запалвани в тревите от надигащото се сутрин слънце в Антакалнис и Саулетекис - гориста местност в източния край на литовската столица Вилнюс.

За Константин Паустовски Пришвиновият език е народен и „същевременно образен”: „Няколко думи - „нощта отмина под голямата чиста луна” - съвсем точно предават мълчаливия и величав ход на нощта над спящата огромна страна. И „стегна студ” и „дърветата плувнаха в обилна роса” - всичко е народно, живо, съвсем не е дочуто отнякъде или взето от бележника”. То е собствено, свое” (с. 98).

А ето и овчарчето (вж. разказа на М. Пришвин: Съчинителят), което подготвя свиралото си - късо, с няколко думи-енергийни заряди, без да измисля, с от природна надареност описва как нощта/„цяла нощ” минава на блатото: „Нощ е. Голям-голям храст край мочурляка. Аз седя под храста, а патенцата: пис, пис, пис…” (Паустовски, К. Насаме с есента. Есета, портрети, спомени. Превод: Иван Жечев, Издат. „Георги Бакалов”, Варна, 1974, с. 104).

Прочее, малкото овчарче, несъзнателно и/или промислително, определя каква е поетиката на фрагмента/срв. известната формулировка на Гео Милев: „Минимум от средства: фрагмент”.https://liternet.bg/publish7/geo_milev/fragmentyt.htm/.

Тъкмо тази енергетика на сгъстеното фрагментно слово владее Стефка Маринова, с него съгражда и стиховете си. В „Белоснежно” напр. се надига вътрешна емоционална напрегнатост за самопризнателно вричане и знаци-превращения, а всъщност в края се счува само новелистична по неочакваност поанта - „хрип на вятър”, „зимата се скри в ръката ми”:

Беше зимата красива.
Всичко беше белоснежно.
Изведнъж дочух гласа ти,
как отлита в ниското.
Станах птиче, станах ехо
и потънах в преспите.
Можех да те стигна, можех
по следите да изтичам.
Можех да ти кажа сто неща.
Сто пъти да изрека,
че снегът ми е приятел.
Ала само ги преглътнах.
Бяха хрип на вятъра.
Зимата се скри в ръката ми.

И още - изречено е след-стотното „нещо”- ключ за възприемателски прочит на книгата: „Още в детството си долових удивителното съзвучие между човека и природата… Усетих, че природата по необикновен начин повтаря чувствата на човека, а човекът непрекъснато се преоткрива в нея. И че всичко, което се случва в човешката душа, има своя предобраз в природата и е в съвършен синхрон с нея” (с. 93).

2. ГЕО МИЛЕВ: ФРАГМЕНТЪТ

Фрагментът е рожба на новото време - новата литература, новото изкуство.

Античната литература познава фрагмента само като моралистичен афоризъм: Епиктет и други.

Романтизмът притежава философско-критичния фрагмент на Новалис и Фридрих Шлегел.

Съвременната епоха обаче познава фрагмента във всички изкуства: поезия, живопис, музика, театър.

Фрагментът е рожба на новото изкуство. Новото изкуство е фрагментарно. Непълно или: недопълнено с обяснителните подробности на непосредната логика.

Ницше: „Аз казвам и нямам време да доказвам”. Причина на. фрагмента. „Моя гордост е да казвам в десет изречения това, което всеки друг казва в една цяла книга - което всеки друг не казва в една цяла книга…”

Маларме: „За мене една поема е мистерия, на която читателят трябва да търси ключа”. Първо. И второ: „Всъщност проза не съществува; съществува само азбука и после - стихове. Повече или по-малко стегнати, повече или по-малко разпрострени. Там, дето има усилие за стил, ще има стих”.

Стихът е фрагмент. Стилът довежда до фрагмент. Защото стилът е синтез. Синтез в мисълта и синтез в средствата. Сгъстяване, за постигане на своята задача - художествения ефект - изкуството си служи с минимум от средства.

Минимум от средства: сгъстяване: фрагмент: стил.

Не само една откъслечна мисъл - афоризъм - е фрагмент… Днес цялото изкуство е фрагментарно. Стилът довежда до фрагмент.

Стил: синтез: фрагмент.

Изкуство: стил: фрагмент.

Стилът, доведен докрай, ражда фрагмент. Стилът създава художествения ефект.

Оттук: голямата сила на фрагмента, на фрагментарното изкуство.

Фрагмент значи: да не кажеш всичко. Да не свържеш всички отделни части с логични мостчета.
Логиката е анализ.

Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано - от логично гледище; повече сгъстено - от стилно гледище.

Психологическата основа на фрагмента е асоциацията. Асоциацията предполага голяма душевна чувствителност: интуиция. Слабата душевна чувствителност създава близки, осезаеми асоциации. Близките асоциации са логически продукт: илюзия, метафора. Слабата душевна чувствителност на художника създава изкуство от осезаеми логични асоциативни елементи на илюзията: „реализъм”. Голямата душевна чувствителност на художника създава изкуство от далечни алогични - граничещи с абстракцията - асоциативни елементи: изкуство на алюзията: „символизъм”.

Символът е асоциация - образ, създаден чрез асоциация. Образът, създаден чрез логиката - метафората, - е винаги образ на непосредното осезание: адекват на действителността. Действителност: не изкуство. Логичният образ се постига винаги чрез непосреден анализ. Резултатът е: адекват на действителността; не изкуство.

Изкуството дири и изтръгва от нещата тяхната есенция; не нещата - а есенцията на нещата; не фактите - а смисъла са фактите: синтез.

Заключение: изкуството е субективно. В противоположност на логичната действителност - обекта - и нейния аналитичен адекват: обективния епос. Изкуството е субективно: лирика.
Епосът принадлежи на примитивните стари времена. Изкуството на старите времена е епос.
Епос: логика: анализ: обективност.

Лирика: асоциация: синтез: субективност.

Лириката е изкуството на новото време. Новото време отрича обективното изкуство на старото време.

Хомер - Анти-Хомер.

Епическото изкуство действува с фактите, нещата - и трябва да ги свързва с логични връзки. Обективност, която довежда до подробност. Пълна картина.

Лиричното изкуство действува с алюзията на фактите - със символи, свързани помежду си чрез асоциацията. Изключена е всяка възможност за подробна картина. Фрагмент. Днес поезията е лирика. Епично творчество в поезията е една невъзможност.

Защото съвременната психея не притежава епичната обективност на примитивните хомерически времена. (Една забележка: Пенчо Славейковата „Кървава песен” е абсурден анахронизъм.)

Съвременната психея възприема всичко в света като субективна алюзия - асоциация; синтез; фрагмент.

Колкото душата става по-чувствителна, по-възприемчива, по-изтънена, по-способна да свързва нещата чрез асоциации, чрез алюзия на техния смисъл - чрез интуиция, - толкова по-фрагментарно ще бъде изкуството.

Една разгадка: съвременната поезия - съвременното изкуство въобще - изглежда тъмно, неясно, защото е фрагментарно съчетание на далечни асоциации, съчетани въз основа на интуицията. Съвременното изкуство е тъмно за тъмните души - за душите, лишени от интуиция; за душите, които могат да възприемат само фактите - веществото на фактите, но не и смисъла ма фактите.

А изкуството дири и изтръгва от фактите - от нещата - техния смисъл и превръща фактите и нещата - чрез интуиция - в символи.

Изкуството - било то „символизъм” (в поезията), или „експресионизъм” (в живописта) - действува с нещата като с интуитивни символи; символи, които въплъщават смисъла, есенцията на нещата. Затова изкуството не може да бъде никога „реализъм” - т.е. ясно, обективно, логично съчетание на самите неща. То е субективно съчетание на символи. 3атова е „неясно” - „тъмно” - и фрагментарно.

Само във фрагмента може да бъде вложен, синтезиран - смисълът на нещата. Зад многообразието и голямото число на нещата се крие техният смисъл; зад подробността; зад максимума от вещество, форми и факти. Изкуството трябва да намали този максимум, да премахне подробностите - и разкрие смисъла (платоническата идея), скрит зад максимума от неща, и факти. Това значи: да намали числото на нещата и фактите, с които ще действува - да превърне реалните елементи в символи.

Минимум от средства: фрагмент.

Историята на съвременното изкуство - лирика, живопис (музиката е сама по себе си фрагмент!) - има пред себе си само фрагменти. Една лирическа поема е създадена от отделни - независими помежду си - образи, които асоциацията свързва в едно цяло - една идея; целта тук не са образите, а идеята - образите са само символи на идеята.

Абсурдно е да се пита „какво се разправя” в една лирическа поема. Нищо не се разправя, нищо не се описва, никакви образи не се рисуват - образите са само символи и въплъщават идеята.

Също и в живописта: днес една картина не „представлява” нищо - никакво дърво, нито кон, нито човек, нито къща - никакво действие между това дърво, този кон, този човек или тази къща; едно дърво, един кон, един човек, една къща и пр., нарисувани в една картина, са само образи, символи, които въплъщават идеята.

Затова една картина на някой съвременен художник изглежда тъй фрагментарна, съчетание на отделни фрагменти - отделни образи, които асоциацията - чрез силата на интуицията - свързва в идея.

Също и в онова изкуство, което слива в себе си поезията и живописта - словесния и пластичния образ: театъра. В драмите на Стриндберга („Мъртвешки танц”, „Соната на призраците”, „Сънна мистерия”, „Към Дамаск”, „Коронна невеста” и пр.) и Морис Метерлинк всеки словесен или пластичен образ не е самоцел, а символ, който въплъщава идеята.