Добрин Добрев-Финиотис

“Вероятно е лесно е да изпееш песен. Но да покажеш душата на тази песен е трудно”- така мислеше Олга Борисова, която с песните си създаде цяла галерия от характерни национални образи на селяни, селянки и девойки, претворени с неповторимо певческо майсторство, както възпя техния труд, народни обичаи и празненства.

С националния си характер нейната песен и изкуство остави дълбоки следи в нашата национална музикална култура.

На 5 км. от Кюстендил е село Жилинци. Там през лятото на 1941 година се ражда Олга Борисова в семейството на коларо-железаря Борис Иванов.

Ражда се една от забележителните певици на България, която с таланта си разнесе вечно живия, създаден през вековете неписан народен летопис.

Реалната ми близост с Олга Борисова е от самото начало на нашата среща в Ансамбъла за народни песни на БТР. Беше 1986 година. Още тогава усетих, какво я отличава от другите - изключително излъчване, аристократизъм, човек с богата култура, изненадващо богата, тънка и чувствителна душа.

Думите й винаги умни и оригинални, не бяха нито съвети, нито наставления те бяха просто една естествена загриженост особено към нас младите.

Имаше отговорност и обич към талантливите, да ги научи, да изгради посоката им, да ги поведе смело по утъпканата вече от нея пътека към голямата сцена.

Това беше Олга Борисова - винаги намираше интересен начин да изрази възторга си от красива песен, картина, книга, да поощри нас младите, които току-що тръгвахме със несигурност, със съмнения, но с огромна обич и желание към песента.

Когато говорим за първите години на Ансамбъла за народни песни на радио София, несъмнено те са белязани от големия талант, от забележителните гласове, от яркото сценично присъствие на изпълнители от ранга на Олга Борисова, Надежда Хвойнева, Кремена Станчева, Калинка Вълчева, Янка Рупкина - това беше основното ядро от солисти, които изпяха най-красивите песни от репертоара на състава, и тези песни останаха “златни” в съкровищницата на българския фолклор.

Бих споменал някой от големите песни на Олга Борисова в програмите на ансамбъла: “Лепа Яно мори”, “Полегнала е пшеница”, “Снощи се дете родило”, “Залюля се вито хоро”, “Майстор Манол”, “Леле, Яне, бело Яне” и др.

Олга запеели, ни кара да се отпуснем в люлката на нейната песен, която сякаш няма нито начало, нито край.

Песни преминали по древни и неравни пътища, произлезли от дълбините на народната душа, чрез майсторското изпълнение на певицата днес тези песни са образци на Кюстендилския край.

Удивителни, дори художествено издържани бяха разказите на Олга Борисова от посещенията й зад граница.

Тя беше човек, който обичаше непознатото, любопитна в онзи смисъл на думата, когато искаше да опознае други светове и култури, да среща други народи, да създава приятелства, и без никакъв пресилен патриотизъм тя винаги казваше, че “по-красива от България няма”, че “нашата песен най- завладяващо звучи пред нашата българска публика”, и тя беше предпочитана, обичана и желана от Олга Борисова.

За последен път щастливите й задгранични дни бяха в Кипър. Сияеше, не слизаше усмивката от лицето й.

- Божичкооо, каква красота, каква светлина пръскат лъчите на слънцето - възклицаваше Олга.

А една от вечерите, когато бяхме близо до Фамагуста, тя казваше, че усеща как “нежно я притискат едрите звезди”, и извикваше онзи силен Вапцаров стих:

“Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста?…”

С какво чувство рецитираше Олга. Точно тогава аз си мислех, че фолклорът е спечелил, но театърът и киното са загубили може би една от своите знаменити актриси.

Това беше през май, а през септември Олга прекрачи прага към вечността, за да остане с песните си, които да я връщат винаги към милите радости на живота.

И сега нежният й глас пробива тишината. Рисува онези жени сред цъфналите отрупани с плод дървета.

С песента на Олга иде и онова море от заоблените хълмове под Руен, идат широките слънчеви поляни, мятат се водите на Елешница и Крива река, иде и прохладата на Осоговската гора.

Владимир Димитров-Майстора рисуваше тази необятна селска красота, а Олга “облече” картините му в своите песни и те сякаш се бяха слели за един вечен живот.