ЗЕМЯ
ЗЕМЯ
Един камък крайпътен.
Вятър върху криле от листа.
Сиво-синкави птици като странни флотилии.
Ето родните есенно-жълти места -
милите!
Бях трева и отдавна израснах от тая земя.
Окосиха ме после косачите пролетни.
Птица бях и се връщах дома
след големите полети.
И на тихи и весели, и на буйни и страшни жребци
все препусках край Дунав до съмнало
или спях под небето на будни щурци
и на гълъби.
Ласкав край, необятен и щедър до смърт
с мълчаливите каменно-слънчеви хребети -
нека стана на камък по светлия път,
който води към тебе!
1967
***
Вървя, вървя, вървя… Къде?
Само знам, че трябва да съм права.
Върви и пътят , бяга преди мен
и светлина ми обещава.
А после хитро ми подлага крак,
ей тъй, а може би за изпит.
Сама съм паднала, сама ще стана пак
и роклята си ще почистя.
Върви и пътят, лудо се върти
и нищичко не обещава.
Полека губя своите черти,
но знам, че трябва да съм права.
Ако си с мен, до мене ако си,
навярно ще е лесно,
ще има вятър в моите коси,
но вятърът на песните ти.
Ще бъдеш ли със мен? Тръгни.
Аз нищо не ти обещавам.
Очакват ме добри далечини,
в които трябва да съм права.
1967
ТВОРЧЕСТВО
Мълчат дърветата. Мълчи
проточеният черен хребет.
Навел очи, навел очи
мълчи човекът вътре в тебе.
Мълчи и няма да реши
посоката, която трябва.
А другата ще те лиши
от топлия уют на хляба.
И ще останат ето тук,
отдето ти след миг ще тръгнеш,
един предателски капчук,
една прозрязала те мълния.
И ще останат много дни,
добри приятели и чувства.
Но нищо, ти така свикни.
Изкуството не е изкусно.
То иска теб и никой друг
и ти поискай него само.
Жена? Не в удар на юмрук
е правотата ти голяма.
А просто, тръгнала на път,
от който стихове се раждат,
ти имаш правото на смърт
чрез утоляване на жаждата.
1968
***
Със стройна походка, въпреки всичко -
с походка момчешка.
С купчина слама вместо модна прическа, с купчина слама.
С поглед пречистен, с ръце омъдряли и тежки
тръгвам отрано.
Свирукам хлапашки - ето кос, ето славей свирука.
Гората отвръща, полето ме чака и вика.
Помахват ми буки и радостно казват - Сполука.
Окъпва ме весело тиха борика.
Така е добре, така е широко-широко и чисто.
Където поискам, ще ида, ще спра, ще остана.
Ще викам по детски, по старчески дълго ще мисля.
Така е добре, така е добре без любимо предателско рамо…
1972
***
Да е пълен денят ми - детска шепица с пуканки.
Да е пълен денят ми с гълъбови минути.
Да е пълен с добри и червени изгреви.
Да е пълен с неща искрени, още - истински.
Така си казвам в края на съня, преди събуждане
и шляпа мисълта ми необута
и розово все още. Така си казвам.
А после си текат незабелязано
минутите на моя ден -
броени и недоброени.
А е пълен денят ми - аз го нося внимателно.
Товар дърва - чак от връх планината.
Наръч мълнии, наръч светкавици
и едно скромно цвете - еделвайс или здравец.
И си казвам в края на деня, преди заспиване,
когато свалям мокрите ботуши от нозете си подбити
с ръце изтръпнали, така си казвам!
Текат съвсем незабелязано
минутите на моя ден -
броени и недоброени.
Уж е хубав денят ми, а все нещо се губи.
Уж е ласкав денят ми, но и често ме удря.
Уж е равен, а то току-виж съм се спънала.
Уж е пълен, а на, пак ме мъчи безсъние.
1972
***
Днес не мога да умра.
Отпращам смъртта си за друг ден.
Накичена с бели пера,
тя кима: Ще мина и утре.
И утре не мога. Защо
да идва, да се тревожи.
(Във своя объркан живот
все някога ред ще сложа ли?)
Като пред лекарски кабинет
чакат хремаво-болни грижи.
Уж на всички ще дойде ред,
но края им все не виждам.
А не мога да тръгна така -
недовършила всичко-всичко.
Чакат и грижите на века
стронциеви,
космични.
(… Искам да оставя весел знак
върху този свят зъл и осъден,
че била съм и че пак
ще бъда…)
Накичена с бели пера,
тя хитро намига: На мен ли?
О, глупава, не ме е страх,
нито пък страдам от леност.
Като пред лекарски кабинет
застани на реда си и чакай.
И до тебе ще дойде ред
някой ден,
някой ден,
някой…
1983
***
В памет на баща ми
Пътнико от най-прашната канцелария
с безплатен железничарски билет,
спря най-после на последната гара
с куфара дървен и вехт.
Никога не си бил толкова надалече,
че да не можеш да се върнеш назад.
При мене е вечер, при тебе - вечност
и влакове като малки деца пищят.
Пътнико мили, мили, мили…
Всичко, което беше, свършва дотук.
Профучават край тебе години безкрили
и ставаш друг.
Колко дълго пътува до тази гара…
Мирише на пушек, на земя и на пот.
Тук си с твоята първа почивна карта
за целия труден -
и трудов живот.
Почини. Почини. Със медал на гърдите -
стръкче здравец
и светла сълза
от очите ми.
1983
