БЬОЖИКА
Ние се сриваме в Бабоча като порой - хиляди хора, трясък на безброй каруци и оръдия, тропот на също така безброй коне.
Но вместо вест за почивка, след толкова боеве и убийствени походи, тук ни чака заповед за нова бойна готовност! - В случай на нужда трябва да направим десант през Драва, да навлезем в Хърватско и да подкрепим 13 пехотен полк. Просторът ечи от боевете на тоя полк. Може би тръбата скоро-скоро ще събере и нас.
Войниците бързат да използват късия престой. Имаше хора, които от един месец насам не бяха събували ботушите от краката си.
Затова всеки гледа да се отскубне за малко от раницата и от оръжието си, да се пораздвижи из селото свободно, като човек, и да подири малко вино. В тези часове най-доброто е да пийнеш и да позабравиш всичко!
Но селото представлява купчина развалини и пепелища. Някои от останалите живи селяни и орляци от деца скитат покрай нашите кухни, събират люспи от картофи или пък молят за някоя лъжица чорба. Можем ли от такова население да купим вино или какво и да било!
Но вино все пак се намери! - У Бьожика!
Многобройни слухове се понесоха за тая Бьожика сред войниците. - Как тя имала бели, разголени ей до рамото ръце, какъв огън святкал в очите й, какви корави били гърдите й.
Имала тя някъде кръчма с добро винце и с чудесни цигулари. Отгоре на това, кой знае защо, имала и някакво пеленаче. Всички тези приказки вълнуваха войниците.
Ах, жена, жена! От кога не бяха виждали те жена! Мечтаеха поне да я зърнат, тая дяволска, прелъстителна Бьожика, да се напият, па да става каквото ще…
Къщата на Бьожика се намираше в една затънтена махала.
Това не беше някаква що-годе свястна къща, ами просто една стая, завардена между съсипиите. Тясна и схлупена стаичка, която служеше и за кръчма и за жилище на Бьожика. До едната стена креват, постлан с един куп черги, пред кревата маса и два-три стола.
На другата стена дълга пейка, голяма маса и още няколко стола. В дъното скрин и полици, които играеха роля на тезгях и по тях стояха пръснати чаши и шишета.
На тавана закачена порцеланова чаша, пълна с олио, а в олиото една усукана връв гори с мъждива светлина. Това е всичко и то беше скрито от погледите на повечето войници, защото кръчмата беше далече от техния квартирен район.
Пред скрина, в ъгъла на стаята, се настаняват свирачите, а покрай скрина шъта, пъргава и неуморна, самата Бьожика. Циганите-цигулари и цимбалисти - тя беше насъбрала от околните села.
Вечер те свиреха и късаха гърлата си, а денем тичаха по близките и далечните непострадали чифлици, пазаряха се и мъкнеха вино и ракия. Бьожика печелеше благодарение на тях.
Не само защото докарваха алкохола. Тези цигани бяха много оригинални за обстановката: ходеха облечени с фракове, с бели надгръдници и с бели ръкавели, униформа, която са носели през доброто старо време, когато са скитосвали из ресторантите на големите градове.
Сега фраковете им бяха смачкани, ръкавелите оръфани, а надгръдниците замърсени и изпъстрени с червени петънца от дървеници. Въпреки това, те представляваха любопитни картинки и възбуждаха небивал смях.
И най-важното - свиреха наистина добре: дивите и горещите унгарски напеви се превиваха под лъковете им, скачаха полудели по цимбалите, издъхваха от страстно опиянение в гърдите на слушателите…
*
Тая вечер като че ли е най-шумно. Войниците чакат всеки миг да тръгнат за Хърватско, затова искат да се веселят. Едни влизат, други излизат.
Пият, пушат на едри гъсти кълбета лютив дим и дават всичко каквото имат: цигари, сапун или захар. И следят с мътни, кръвясали очи подвижната и прелъстителна Бьожика.
По едно време нахълта една компания, която идваше за първи път и затова още от вратата започна да вдига голям шум.
Заеха къде-как масата до кревата, която за щастие в тоя момент бе празна. Между войниците личеше един едър, красив войник, който бе и водач на компанията. Водач, най-вече защото държеше в коленете си своята войнишка торба, пълна с цигари.
През деня той бе получил колет от България, та затова от него щеше да бъде плащането за през цялата вечер.
Поръчаха - един, два, три пъти, постоянно поръчваха и лакомо пиеха. И не спираха да говорят. Но не за службата - само за нея не искаха дори да мислят.
Приказваха за жени и за разни свои женски приключения. Най-накрая видяха, че да се приказва за Бьожика, която беше пред очите им, е най-интересно. Те се съгласяваха, че приказките за нея са напълно верни.
Ръцете й наистина лъскаха под високо запретнатите ръкави, толкова високо запретнати, щото, когато тя си оправяше от време на време косата, виждаха се изпод мишницата й едно-две косъмчета.
Гърдите й, нейните прочути едри гърди, бяха прелъстително отпуснати под роклята и при бързите движения се подрусваха.
Всичко това преобръщаше малко сърцата на войниците и те удряха чашите от масите, удряха се по раменете, за да изразят възторга си, или пък търкаха с ръка устните си и лукаво подмигваха.
В това време, съвсем изневиделица, се дочу детски писък.
Всички от новата компания се извърнаха поразени. Зад скрина с чашите и шишетата висеше нещо като цедило. То било люлка!
И писъкът идеше от там. Значи и слуховете за пеленачето били истински!
Поумълчаха се и се почесаха зад вратовете: спомниха си, че и те имат деца.
Проследиха Бьожика, която още щом чу писъка се връцна към люлката, нагласи пеленките на детето, полюля го и го успокои.
- Абе, гледай ти каква била работата!
- Трябва да е германче или българче, а? Ха, ха, ха!
- Зяпаме, зяпаме, ама нищо не знаем и за Бьожика и за намярата й!
А един веселяк от съседната маса, като чу тоя разговор, се обади:
- Не знаеш, байно, защото си нов. Но ние знаем - циганите да са живи, те и от нашия език започнаха да разбират!
- Ей, мой човек, - провикна се едрият напет войник от новата компания, - щом всичко знаеш, ела де, виното от нас! Разправяй!
Оня това и чакаше, примъкна стола си, а заедно с него се натрупаха всички, които се намираха в кръчмата.
- Бьожика, вино! - Бор, бор! - викаха от всякъде и чакаха историята, която непознатият се гласеше да разправя и затова сучеше мустаците си като стар фелдфебел.
- Да пием най-напред и да ви кажа, че не е нито германче, нито българче!
Пиха един път, пиха още един път и най-после разказа започна: Бьожика не била от тука. Тя дошла от един голям град, където едва се спасила изпод разрушената си от бомбардаровки къща.
В Бабоча се настанила у единствените си далечни роднини - старец и баба. Добило й се дете, а скоро след това получила черно известие от фронта - убит бил мъжът й.
Минали се два-три тъжни месеци. И ето ти, че Бабоча била прегазена от германци, от българи и от руснаци. Имало страхотни канонади, та всичко живо се разбягало, кой на къде види.
Мнозина загинали в тая неразбория и между тях били старецът и бабата, роднините на Бьожика: те не успели да избягат бързо с немощните си нозе.
Така Бьожика останала съвсем сама, с кърмачето си в ръце и без нищо друго. Най накрая тя решила да направи кръчма от случайно запазената стая в къщата на своите роднини.
Сега кръчмата е доходен занаят, защото войниците са готови да дават всичко за алкохол. И тя, както вече заем, започнала да изкарва хляба си от кръчмата.
- Те това е цялата работа! - рече разказвачът.
- Я бе, не е леко, ей, не е леко! - обади се из дълбоко един, който бе настроен по-сърдечно.
Но оня, който бе запитал дали детето на Бьожика е германче или българче, бе тая вечер съвсем циничен. Той отново се разсмя гръмовито и грубо, па подхвърли:
- То това добре, де, ами кой ли се понавърта около Бьожика?! Все трябва да има някой. Знам аз, знам, женско е, па и щом е кръчмарка!…Ха, ха!…
Разказвачът отговори:
- Я бе, кажи-речи всички я закачаме, ама не ще. Има ги всякакви!
Младият юнак, който водеше компанията, не бе обелил нито дума. То беше преди всичко, защото многобройните оканици въртяха на чекрък главата му, но и защото той мислеше нещо особено.
- Женско - думаше си той - къде ще иде, па и щом е кръчмарка. Така я!…
- Да - викна той силно и удари масата. - Торбата е пълна с цигари!
- Какво, бре? - обърнаха се съседите му към него.
Той ги изгледа един по един, пооглупял от виното, те му отвръщаха със същите погледи и с това работата се свърши. Но той продължаваше да мисли, доколкото можеше:
- Така де, ще се спазарим. Къде ще иде - тук ние командваме?
И тялото му тръпнеше от дивите тръпки на събудените инстинкти, спотаявани толкова време.
Случаят му помогна да започне нападението си. Неговите другари задрямваха, не искаха повече да пият, някои се снизаха на пода и захъркаха.
Щом настана това, цигуларите, които вече отдавна не свиреха, започнаха да изтласкват препилите войници един по един из вратата. Това беше последната им роля. Двама те изнесоха дори на ръце и ги оставиха на улицата, за да ги прибере патрула.
Така остана сам войникът с торбата. Макар охрабрен от виното, неговото сърце биеше, защото много-много не му идеше отръки работата, която предприемаше.
- Войник назад не се връща! Войник назад не се връща! - мърмореше си той и стискаше юмруци, наточели ще се бие с някого. - Само циганите, циганите да се махнат. Инак трябва да ги разгоня с ножа…
Но циганите, като видяха, че е останал само един човек станаха и сами си тръгнаха, защото утре рано ги чакаше работа по селата и чифлиците. Казаха си нещо с Бьожика и излязоха, а Бьожика започна да разтребва.
Това и чакаше войникът.
- Бьожи, гера ида! - (Бьожи, ела тук!) - това беше най-известната на българите фраза.
Тя дойде при него.
- Седни!
И той й поднесе стол. Тя се засмя и седна.
- Сега вино! - той сипа една чаша и я тикна в ръцете й.
- Нем тудом! - рече Бьожика и все още се усмихваше на пияно-сериозната физиономия на войника.
- Е, де, и аз не разбирам, не е голяма работа!
Той примъкна стола си към нейния. Протегна ръка зад кръста й. Бьожика се смееше. Той й подаваше торбата и й правеше разни знаци. На нея работата й изглеждаш е още на шега и с подсмиване викаше: - Нем, нем.
Него това подсмиване още повече го възбуждаше. Теглеше я към себе си и се опита да я завлече на кревата. Тя вече се дърпаше, колкото сили имаше.
Той се досети нещо и започна с разни движения да й доказва, че е здрав. Когато я дърпаше, лицето му бе зло и неумолимо. Бьожика заплака.
Българинът застана нерешителен - от дърпането насам-натам винените пари излитаха из главата му и той разбираше, че върши нещо нередно, което никога не е вършил.
В това време отново врясна детето. Той се сепна и ококори поразен очи, като че ли за първи път чуваше този писък. Сепна се и Бьожика, па изтича към детето. Войникът направи няколко крачки след нея и мърмореше:
- Сега ли намери това дете да се обади. Хм… сега ли. Такова…
Бьожика залюля детето. То не искаше да се успокои. Тя го извади из люлката, малък къшей месо, завит в шарени дрипички. Плачеше силно и задавено. Друсането не го успокояваше.
Тогава майката, като се поизвърна леко с гръб, сгъна десница към пазвата си и бръкна в нея. Порови малко, докато хване хубаво гърдата си, па я извади. Над пазвата се разсипа едрата бяла гръд, с едро розово зърно.
Българският войник стоеше на сред стаята, малко поразкрачен, с вторачени към детето очи и с увиснала долна челюст.
Детските ръчички се размахваха и стискаха въздуха. После се впиха в майчината гръд, то зарови главата си в нея и веднага млъкна.
Войникът търкаше челото си, след това сграби с шепа кепето си и с него започна да се чеше по главата.
- Хм… напил съм се… Че съм се напил, напил съм се… Добре де, не съм ли мъж най-после! - бъбреше под носа си той…
От всичко, което ставаше, винените пари ветрееха у него, погледът му се избистряше.
- …И детето. Гледай ти, гледай ти… А бе, то…
И той пристъпи. Бьожика притискаше детето, за да го храни, от друга страна се и страхуваше и от войника, та постоянно повтаряше: - Нем, нем, нем кейрем, нем.
- Добре де, Бьожи, не искаш, не искаш. Човек съм, разбирам. - Войникът мърмореше като виновен и все се чешеше с кепето по главата.
- Добре де, Бьожи, добре де, чакай, не викай. - мъчеше се той да развърже по-плавно езика си. - Аз детето да видя. Хм..
Пак пристъпи няколко крачки и започна да говори на жената:
- Не ме гледай така… аз… аз съм човек ей, Бьожика, ама то сега…
Но понеже Бьожика съвсем не го разбираше, а продължаваше да го гледа уплашено, той се върна отведнъж към масата, взе торбата с останалите десетина кутии цигари, донесе ги до скрина и ги изсипа.
- Мръсен занаят е твоя. Аз толкова пиян не съм… но детето… ц, ц, ц!
Бьожика все разбираше, че той й предлага цигарите за спазаряване и плачеше безпомощна.
Войникът се ядосваше, че тя не се досеща. Извади от джоба си колкото унгарски пари имаше и ги сложи до цигарите. Па пристъпи и прекара ръката си, малко тежко и нескопосно, по гръбчето на детето. После се извърна и се отправи към вратата, малко прегърбен и разкрачен, за да пази равновесие.
- Елия Магяр! (Да живее Маджарско!) - повтаряше той, за да го разбере Бьожика напълно, защото другояче никак не успяваше да й каже какво мисли.
Бьожика гледаше след него смаяна. Той отвори вратата на ниската стаичка и спря за миг, защото отвън го блъсна тежкия мрак, острата хладнина и ужасните светкавици и ехтежи от боевете по Драва. После се измъкна и потъна в нощта.
——————
сп. „Изкуство”, бр. 4-5, 1946 г.
