ПОПЪТНО
Покой ли някой каза?
Тиктакат безначални
безсънни релси. Чезнат дълбоки далнини:
край боязливи гари с мъждукащи чакални
се разпиляха детските ти дни.
Екранът на небето отново прожектира
слънчасали баири и белнати села.
И нещо все те буди. И нещо все напира.
И все с безумна скорост те носят колела.
И бягат магистрали. И бяга мисълта ти.
Нагоре и надолу. На север и на юг.
И можеш ли да стигнеш летежа на мечтата,
когато тя самата
е светлина и звук?
Един комин отсреща със въгленче рисува
етюди причудливи в копнеещата вис.
И някак неусетно в представите изплуват
видения, родени в извор чист.
Къде си ги сънувал? Кога ли си ги срещал?
В светлеещи догадки лети самия ден.
Просторът тича бясно и мълком се досещаш -
животът с него бяга пo-друг и възроден…
Какво ще бъде утре?… Край хълмове и ниви
простенват колелата. На връхче свири дрозд.
Каквото и да стане - съня ти ще зашиват
две стрелнати игли на коловоз…
