Валентин Сидоров

превод: Димитър Василев

***
В промяната се крие същността.
Отлитат от дърветата листата.
И аз стоя, дъх затаил в света,
на границата на неяснотата.

Мъглива е далечната черта.
Тъжат духът и тялото, сакото.
На вътрешното „аз” зад пропастта,
боя се от гласа на самотата.

Невидимата и висока власт
за миг тревогата ми ще отнеме
и користта и всяка ниска страст.

Какво да правя в свойто кратко време,
щом виждам само мъничката част
на пътя си - и земен, и неземен?

***
И не самата смърт - страхът е страшен,
на сянката преследващия плен.
От рано е с униние наплашен
все още незапочналият ден.

Помръква всичко от следата наша -
от стари крепости повява тлен,
листата губят блясъка зелен
и губят мирис люляците прашни.

А от покоя зазвуча речта:
„В душата твоя жива е смъртта.
Ако е тъй, напразно суетиш се.

Ти само на смъртта се упова.
И затова изобщо не живя.
Защо ли за живота си боиш се?”

***
Премного сме разумни и спокойни.
Където трябва да крещим - мълчим.
Сами за себе си сме недостойни,
самите - трудно ще се различим.

Не знаем мир от бесните си нерви
и суматохата на празни дни.
С бедите ще се справим ний навярно,
но личността ни - ще ни затрудни.

О, как на работата все си пречим!
Как трудно ще опазим своя час
от безнадеждни и ненужни срещи,
от грижите - измислени от нас.

***
Сполай ти, сняг, че ти валиш.
Сполай ти, сняг, че ти си траен.
Небето в своя власт държиш
и очаровано витаеш.

Сполай ти, че не бързаш, сняг,
че с нас си доверчиво светъл.
И тишина обгръща пак
усамотените дървета.

Сполай ти, сняг, че всеки кът
край нас изпълни със сияние.
И че пронизва ни духът
на твойто синкаво дихание.

Над покривите пак цариш,
равняваш валог, трап и ручей.
Сполай ти, сняг, че ти мълчиш,
че на мълчание ни учиш.