БАНКНОТАТА
На брега на голямата навъсена равнина, малката бедна къщица, с цвят на стара оръфана дреха, изгасваше във вечерта.
Жулиета очакваше своя дядо. Нейната мила фигура, като широко разцъфнала роза, се беше сложила на стобора, обграждащ малката градинка. И вечерният здрач падаше и като обилен дъжд обгръщаше предметите.
Дядото се връщаше обикновено от оная страна на града, дето комините на къщите рисуваха своя тънък почерк върху жълтия фон на заника.
Тюрко, цял треперещ от желание, също очакваше своя господар и от време на време изправяше към малката своята черна фигура, на която мракът не бе оставил да се вижда, освен самата обич.
В тълпата от работници, които се връщаха извън предградието, кучето и младото момиче разпознаха стария човек.
Той напредваше с широки крачки и живо жестикулираше. И когато се появи на входната врата, неговият смях весело се разсипа вкъщи.
Непреставайки да се смее, той прегърна своята внучка. Пристигнал в ниската стая, дето пребиваваше Тюрко, той наведе очи, произнесе една тържествена псувня и като стовари върху масата своя юнашки юмрук, от който прозорците се разтракаха, каза:
- Ето, - и той постави в средата на масата една банкнота и един куп дребни пари.
- Това са сто франка и 17 рупчета. Ти вече можеш да се омъжиш за големия Флакар.
- Ах! - каза Жулиета в екстаз, - какво си направил ти, дядо!
Старият доби твърде важен вид. И имаше право. Той се бе условил със своя патрон да работи допълнително. Бе икономисвал рупче по рупче. Жертвал бе всичкото си време.
И най-после, какво! Той имаше пари, които не дължи никому. И малката можеше много лесно да се омъжи за Флакар, - защото тая мокра кокошка Флакар, имаше нужда от сто франка, за да се отърве от своята мръсна Роза.
През цената вечер говориха за Флакар. - Той не бе много надежден, но за брак и щастие беше доста годен.
На следния ден старият замина на работа още от сутринта.
Жулиета обикаляше из къщи с Тюрко и му говореше:
- Аз съм доволна.
Тюрко разбираше тоя вид доверие. И той подушваше щастието на тоя тънък парфюм, който единствено кучетата могат да почувстват. Тя му разказа колко ще бъде щастлива с големия Флакар, защото той би могъл да се освободи от своята развратница Роза, която така се бе вчепкала в него.
- А ако той нямаше тия сто франка, какво ли би станало?
Тя изтананика нещо, отиде пред огледалото и си върза една синя панделка край шията.
Тюрко грижливо я следеше с очи и не изпущаше ни едно нейно движение, ни една нейна дума.
Някога и той е бил млад като нея, но сега е по-стар дори и от самия дядо. Възрастта бе посолила неговата чудна козина, и сега той представяше един грапав гръб, като въглищарска ръка.
Но Жулиета се гордееше с тия подивели очи на кучето, защото само те можеха да гледат дълбоко в нейното сърце. Тя му показа банкнотата от сто франка, която идеше да измени лицето на нещата.
Той се заинтересува и скочи да я улови, но тя бърже я дигна върху солната кутия, отдето единият край остана да виси. После тя поговори за други неща, и наново почна да съзерцава своята радост в огледалото.
Флакар работеше при насипа на пътя - и отивайки на обед, той трябваше да мине от тук. Затова Жулиета се отправи в това време към стобора, с мисълта, ако говори, да му извести. . .
Но в този миг един внезапен удар от вятър я накара да се спре - той разпиля косите по лицето й и накара роклята й да се изпъне върху нейните стройни бедра. Оградата се разтрепери с всички свои членове.
Кривото дърво в ъгъла заприлича на гърбав и нещастен старец. А вратата, която бе оставена полуоткрехната, се отвори и пусна вятъра лудо да нахълта в стаята. - И отвън се виждаше, как буйно танцуват завесите на прозорците.
- Тюрко! Къде си? - извика тя.
Той бе останал при прага и играеше с един къс хартия.
Лошо предчувствие бодна Жулиета.
Тя се впусна. При нейния вид кучето бърже налапа хартията, погълна я с един жест и като се успокои, погледна.
Влязла вътре, тя изпусна един пронизващ вик. С едно зърване на окото тя бе видяла, тя бе разбрала: вятърът бе отвеял банкнотата и това бе тя, която кучето изяде пред очите й.
Тя диво сграбчи Тюрко. Разтвори челюстите му и почна да бърка в горещата уста, която стоеше спокойно разтворена през всичкото време… И повече нищо…
Тя го отпусна, избухна в хълцания и чупейки ръце се захвърля ту тук, ту там из стаята.
А през това време Тюрко внимателно я фиксираше с доброто намерение да не изпусне нито един неин жест.
Ах, тя знаеше това, което щеше да се случи: часът да се завърне дядото бе близък. И тогава?
…Щом той узнае, ще убие Тюрко, за да намери банкнотата. - Това е единственото средство в подобни случаи и никой не би го пренебрегнал. Лекарствата тук са безсилни… Трябва да се убие животното - и свършено.
Да, старият, който е решителен и твърд, ще побърза да убие Тюрко. - Ще вземе едно дърво или един нож. Ще го върже и, после набърже ще го претупа; ще го разпори - и там, вътре, в това бедно тяло ще намери банкнотата…
Тя се изправи изведнъж, сякаш потресена от ураган: донесе се силен шум от стъпки. Дядото се приближаваше, придружен от хубавия Флакар.
И двамата се смееха.
Цяла смазана, тя погледна Тюрко, и Тюрко я погледна със своите черни учудени очи, а в тях блестеше хубостта на неговата доброта.
Двамата хора влязоха с радостна глъчка. Вкочанена, пред тях, сякаш им прегражда пътя, тя пробърбори:
- Дя-до… дядо… Парите… Бях излязла с Тюрко… И когато се върнахме… Хора бяха влезли и бяха откраднали парите… Видях ги като бягат, отдолу….
Ударът вцепени влизащите и ги накара да простенат в един прегракнал звук.
Старецът пребледня, почервеня и се събори върху ниското столче, сумтейки като машина, а красивият Флакар, цял побъркан и люшкайки се насам-натам, едва произнесе:
- Направете извинение… но, но…
И той се измъкна, без да довърши своята фраза и без да погледне някого.
Когато той изчезна, Жулиета не посмя да заговори със своя дядо, защото той още бе обхванат от вцепенението… Но тя се приближи до Тюрко и въпреки своето желание - му протегна ръце. Кучето се изправи на нея, с лапи върху гърдите.
Тя го притискаше и съзерцаваше го със своите очи, окъпани в сълзи, с тия очи, които с това дълбоко отчаяние, сякаш казваха: Аз спасих твоя живот.
Една сълза от Жулиета се търкулна по черното лице на Тюрко. Той почувства как този поглед го затрогна. И той отговори също с милата хладина на своята глава, притисната до гръдта на младото момиче.
Най-после той излая два пъти - и повече нищо.
Тюрко намираше това съвсем просто, като едно голямо сърце, каквото беше той.
——————————
сп. „Неделя”, бр. 14, 26.02.1928 г., превод от френски: Д. Георгиев
