ЧУЖДЕНКАТА
- Всички жени сa подобни - каза Симеон.
- Това нищо не значи - отговори Бенедикт, - защото ние не можем да ги разбираме. Защото ние не можем да разбираме никого и никога.
Всъщност, не съществува обща мярка между нас и тях. Техният ум, тяхната логика, нямат същата смисъл, както нашите. Тогава?
Няма дори едно кимване на главата, на което може да се разчита. И това е във всички случаи,
Аз ще ти го докажа, когато би поискал… Така, каква по-глупава и по-странна история от историята на моята любов към оная хубава италианка, която видях една вечер да блести върху бреговете на езерото Орта.
Тя действително блестеше под захождащото слънце, - с медноцветна коса, с алена туника и с лице, позлатено от залеза - застанала няколко стъпки от готическата порта на своята къща.
Аз - млад романтик, с тънка руса брада и с голямо разкопчано наметало - като минавах през там, не можех да не се спра пред това чудно видение.
И тъй като бях в началото на своето пътуване и времето бе точно измерено - аз се устремих неудържимо към тая точка на света, където красотата на това създание се бе божествено разцъфнала.
И, без да съобразявам, аз се занавъртах край чужденката, която живееше в къщата с готическа порта, пазена от една стара леля, цяла в траур и прилична на сврака.
Картината, която се простираше пред моя поглед, хората, които се движеха около мен - аз не си спомням. За мен имаше само едно нещо, само едно същество на земята… Тя…? Тя - която аз виждах винаги, която виждах навсякъде - дори тогава, когато пред мене нямаше никой.
Обладан от една буйна любов, аз опитах всички способи, да привлека нейното внимание, да я заинтересувам с моята персона.
Но уви! Страстта, вие знаете, не е прилепчива болест. Аз скоро констатирах, че не аз съм нейният идеал. Тя открито искаше да ме избягва - навсякъде.
Когато отбиването й бе невъзможно, тя зле скриваше едно движение на нетърпимост - едно остро дразнене.
После тя отговаряше на моите възпламенени погледи, със своите неизразителни и студени, а на моите треперещи слова - с отсечени и безцветни едносричия; или, често, навеждаше очи, с едно широко изражение на досада.
Аз се държах далеч от един такъв сериозен отказ и бях изгубил съвършено чувство към смешното.
А иначе, моята суетност би ме изтръгнала от тия омагьосани места, гдето аз с ожесточение я търсех - толкова смешният призрак на любовта вцепенява, - гдето аз се настървявах да виждам само това великолепно дете, което ме избягваше като убиец.
А когато й бе невъзможно да ми обърне гръб, тя ме приемаше с една страшна въздишка на резигнация, по-унищожаваща и от най-тежката обида, и ми отговаряше с едно презрително и свирепо мълчание.
Ха! Колко пъти, след дълго дебнене, аз я зървах да се плъзга пред мен, върху моя път…
Тогава тя внезапно се спираше, нейната фигура се сгърчваше и тя започваше да трепери, сякаш й внушавах някакъв смъртен ужас… Това бе почти винаги към привечер.
Каменистата пътека бе тъмно-сива; небето се простираше с една сива мекота. Зад нея се маскираха дълъг ред кипариси, които, в тая италианска градина, приличаха на огромни статуи, потънали в сянка.
Вечерният ветрец я облъхваше със своите чисти парфюми, като един розов храст. Аз вземах нейните ръце. И тя не смееше да отказва.
Но тия ръце - инертни - тежаха в моите. И тогава, всеки път - о, разкъсващо мъчение! - нейното лице се извръщаше, - и аз виждах върху черното на кипарисите да се изрязва неподвижният обожаем профил, като замръзнала камея.
И щом отпущах ръцете й - тя избягваше.
Ха! Онези очаквания, онези безсъния, във вихрушките на надеждата и отчаянието, онези разсънвания - зъзнещи и кални!
Ха! И оная нощ, най-страшната от всичките, оная необикновена нощ, когато тя бе изненадана от моето появяване и накарана да се вдърви, като жертва; - когато лунната светлина направи от нея едно ослепително мраморно ваяние, облечено в прозирни облаци! - когато тя повтори машинално, без нещо да измени, всички фрази и жестове, които аз, в своя екстаз, й бях внушил да ми отправи! - беден мономан, който се задоволява с ехото на собствените си моления.
Дълбоките и ужасяващи мъчения траяха два месеца. Два месеци на блян, на безумия и въздишки… И в края на краищата аз не постигнах от нея нито един симпатичен поглед, нито едно слово на милост.
Как един ден съм могъл да намеря смелост и да се откъсна от това лъчезарно и безстрастно творение? Аз не знам.
Но, една утрина, аз напуснах Орта, планините и прокълнатите пътеки, гдето ми се яви чужденката, която бе тъй студена.
Аз заминах с ниско наведена глава като крадец, който сякаш е откраднал сам себе си.
В Париж аз намерих своите близки, но, дълбоко в душата си, аз намерих и спомена - чист като прясна рана и с лице величаво и смразено. Аз си спомних всички подробности от срещите, които устройвах на жената от Орта и които тя понасяше с мъка.
Тая тръпка на злост и това нетърпение, които я обхващаха при моя вид; изплашеният трепет, щом аз се приближавах.
И това страшно мълчание и жеста тъй възвишен и жесток, с който тя се обръщаше към забърканото, дълбоко питане на моите очи, на моето същество!…
***
И ето… че… по един случай… Какво?… Аз се намерих пак в Орта. За един само ден - шест месеца след моето плачевно бягство.
Сутринта, когато пристигнахме на бреговете на това езеро, което копира в миниатюр Мажор, аз се измъкнах от моите съпътници - и поисках отново да мина по каменистата пътека, край дома с готическата порта.
Но само да мина, - защото вие мислите, че бих искал да изпадна пак в неотдавнашното си състояние…
Аз продължих, впрочем, пътя си, по брега- със стиснати зъби и с изглед безкрайно разсеян. - Но, изповядвам си го, моето сърце биеше, сякаш искаше да ме задуши, при мисълта, че аз отивам да я видя.
Впрочем, какво! Къщата 6е затворена. Разстроен от това обстоятелство, аз се повърнах назад, - исках да обгледам тая къща веднъж завинаги, само един последен път.
В тоя момент готическата врата се бавно полуотвори, и там аз видях да се показва една стара жена, черна като врана. Тази старица - лелята - се вторачи упорито в мен и, като сбра всички бръчки на своето изсъхнало лице, каза:
- Тя е мъртва.
Естествено, аз не получих удар. Но после изведнъж станах твърде блед и залитайки ту тук, ту там, без да зная защо, аз пробъбрах:
- А, мъртва!… Защо?…
- Тя е мъртва, от мъка, защото вие сте заминали, - каза старата жена и се изгуби…
Да, приятелю, вие добре чухте: умряла и умряла от любов… И най-странното и най-трагичното е това, че аз - смачкан, разкъсан и луд - в този момент, разбрах, че това беше истина…
Аз разбрах, в едно късо просветление, истинското значение на тия тръпнещи мълчания, на тия свирепи вълнения, на тия дълбоки ужаси…
Всеки път тя ми бе посочвала своята любов. Но всеки път, по едно дяволско недоразумение, по едно срамно неразбиране от моя страна, аз я бях отблъсвал и наранявал в сърцето… аз!
Но аз съм спокоен. Моята история и примера на тая мъчителна страст, която се самоуби,- не ще попречат - колкото се отнася до любовната област - щото моите съвременници и техните наследници да не се разбират и да не знаят това, което казват и това, което вършат.
——————————
сп. „Неделя”, бр. 9, 22.01.1928 г., превод: Д. Майсторов
