ОСЪДЕНИ ДУШИ
Тази година, при поредното ми пребиваване в Испания, три пъти се сблъсках с шедьовъра „Осъдени души” на Димитър Димов, претворен във филма на Въло Радев със същото заглавие…
ПЪРВИЯ ПЪТ - В МАДРИД:
Като ревматолог задължително посещавам всяка година два световни конгреса и „нося” наученото в България, за да го предам на колегите като познание и на болните като диагноза и лечение: конгресът на EULAR - Eвропейската лига за борба с ревматизма, и на ACR - Американската колегия по ревматология. EULAR-2013 г. се проведе в Мадрид.
С колегите ми пристигнахме късно следобед, настанихме се в Hotel Preciados в центъра на града, на половин час път с такси от Palacio de Congresos de Madrid, където тази година щеше да се проведе конгреса, и излязохме да се разходим.
Пресякохме площад del Callao, минахме покрай магазин El Cort Engles - мол на 8 етажа с ресторанти на последния и панорамна гледка към града…
Докато се разхождахме и гледах забързаните възрастни, развеселените младежи и любопитните като нас туристи, изобилието на стоки, кафенета, ресторанти и магазини, органичното съчетание между съвременна и средновековна архитектура, си мислех за разцвета на бившата колониална монархия Испания, сравнена преди седемдесет години с „обеднял идалго” от Димитър Димов в ненадминатия му шедьовър не само в България, но и в света - романа „Осъдени души”.
Идалгото се бе съвзел и бе възвърнал част от миналото самочувствие, макар и с проблеми пред Европейския съюз.
Като срещахме по улиците забързани католически свещеници с каменни лица и строги погледи или облечени в черни или бели дрехи католически послушници, в съзнанието ми се явяваше образът на отец Ередия.
Образите на брат му, наркотрафиканта и англичанката Фани Хорн, се очертаха в мисълта ми, като видях късно вечерта няколко заспали по пейките дрогирани младежи с бутилки недопита вода и сок до сгърчените им тела…
Тогава осъзнах, че героите и обстановката в Испания, описани в Осъдени души, толкова дълбоко са залегнали в съзнанието ми, че, без да го искам, многократно, правех сравнение между прочетеното някога с видяното сега…
ВТОРИЯ ПЪТ - В ТОЛЕДО:
Предпоследният ден, след приключване на научната програма на конгреса, с колегите и жена ми отидохме до Толедо, бивша испанска столица на стотина километра от Мадрид, построен върху хълм, заграден от високи каменни стени, около които се вие искряща на слънцето река.
Българите от групата бяхме единодушни, че градът прилича на Велико Търново. Също така бяхме единодушни, че Търново е по-интересен и живописен с Патриаршията, Света гора и Царевец, ширнали се на три страни над топлите води на Янтра и малките като кибритени кутийки къщи на Арбанаси в далечината…
Разполагахме с два часа да разгледаме града. Влязохме през тясната градска порта, изкачихме се с ескалатор до първия площад и потънахме в плетеница от тесни, стръмни средновековни улички, покрити с каменни плочи и калдъръм, лъснати до блясък от хиляди стъпки, по които се разхождаха по единично, по двойки или на тълпи туристи и се снимаха пред посивелите отвън стари сгради, превърнати в съвременни жилища отвътре или пазаруваха картички, дрехи и сувенири от многобройните магазинчета от двете страни на улицата.
От време на време по улиците профучаваха автомобили с висока скорост и се изгубваха зад първия ъгъл високо горе или ниско долу и нарушаваха туристическото безгрижие на многобройните посетители на това свято за всеки испанец място.
Пресякохме малкия площад Plaza del Ayuntamiento и влязохме в световно известната Catedral de Santa Maria - лека, нежна, ефирна, бяла, като извезана брилянтна дантела.
Починахме няколко минути в прохладата и тишината след задуха вън и отново потънахме в тесните и стръмни улички на бившата испанска столица.
Прочитам табелка Museo del El Greco и с жена ми си спомняме, че Димитър Димов се е снимал пред музея през 1943 г., когато е бил на специализация като ветеринарен лекар в Института Ramon e Rahal в Мадрид.
Спомняме си още, че във влака на път за Толедо писателят се запознава с млад йезуит от ордена на Игнасий Лойола и по-късно в писмо до майка си споменава „…пиша един глупав разказ за един йезуит и една наркоманка… Не знам какво ще се получи…”
Подробностите ги цитирахме почти дословно - първия документален филм за живота и творчеството на Димитър Димов го заснехме по мой сценарий в съавторство с Анна Свиткова, уредничка на музея на писателя в София, и режисура на жена ми през 2005 г.
Решихме да отидем до музея и да се снимаме на същото място като Димитър Димов - интимен спомен за личния ни творчески архив. И тръгнахме нагоре и надолу по тесните стръмни улички и лъснатия до блясък калдъръм, водени от табелките, указващи посоката към музея на El Greco.
И се случи най-естественото нещо, което може да се случи на чужденец като нас в уличната плетеница на Толедо - изгубихме се. Изгубихме буквално всякаква представа за разстояние, посока, място.
Най-неприятното е, че нямаше кой да ни упъти. Освен испански, никой от местните не говори чужди езици. С единични изключения, но за съжаление ние не попадахме на тях.
Подобна непреодолима езикова бариера съм срещал само в Китай. След час лутане из оплетените като мрежа улици стигнахме до тясната порта на града, където ни чакаше автобусът да ни отведе обратно до Мадрид, без да видим музея на El Greco в Толедо.
ТРЕТИЯ ПЪТ - ПАК В МАДРИД:
На следващия ден, късно вечерта…
Разхождахме се из центъра, беше петък, наближаваше дванайсет. Улиците бяха пълни с народ, по тротоарите бяха изникнали като гроздове импровизирани „тераси”, заградени с цветарници или с тънки метални огради - кафенета, ресторанти, заведения за бързо хранене… „и бързо пиене” - допълнението мое, пълни с възрастни хора, младежи и деца…
Между разхождащите се чужденци като нас и почиващите в ресторантите испанци улични музиканти показваха изкуството на различните си инструменти - китаристи, свиреха фламенко, на обърната пластмасова щайга пред един от ресторантите бе седнал цигулар и свиреше класически мелодии, встрани от него - акордеонист изпълняваше аржентински танга, по-надолу смугли индианци от Перу, облечени в националните си носии, които много приличат на нашите шарени селски черги, свиреха на самобитните си инструменти и пееха индианските си песни на испански…
На ъгъла на магазин El Cort Engles на La Plaza del Callao свиреше шестдесетинагодишна побеляла жена, облечена в анцуг и сиви маратонки. В калъфа на цигулката в краката й жълтееха дребни монети.
- Тя е българка - каза жена ми.
- Как позна? - попитах аз.
- Свири мелодията на Митко Щерев от филма „Осъдени души” - каза жена ми.
Не повярвах - българка, по това време, в Мадрид, да свири популярна българска мелодия точно когато минаваме край нея, и то мелодията от филма „Осъдени души”, който няколко пъти споменахме през тези дни с жена ми!…
- Малко вероятно - казах. Бях чул последните тонове. Прозвучаха по-скоро като тонове на фламенко, но не и като популярната българска песен.
Жена ми настоя. И верен на житейския си опит, че когато жената настоява, мъжът не трябва да й противоречи, за да оцелее, отидохме до уличната музикантка и пуснахме по едно евро в калъфа на цигулката.
Жената кимна за благодарност и продължи усърдно да свири непозната испанска мелодия. Жена ми затананика мелодията на Митко Щерев. Цигуларката срещу нас широко се усмихна.
- Ама вие сте българи! - удиви се тя.
- Защо се учудвате? - попитах аз.
- Защото българите рядко хвърлят някое евро на уличните музиканти… - отговори тя и засвири мелодията на Митко Щерев.
Помислих, че не съм чул добре - хвърли, а не даде, пусна в калъфа на цигулката, дари, подари…
- Веднъж една българка от Бургас ми хвърли пет евро. Свирех „Бургаски вечери” на Стефан Диомов с фамилия Тоника и бургазлийката се просълзи - допълни тя, без да спира да свири.
Явно на уличните музиканти парите не се дават, даряват или пускат, а се хвърлят - помислих си аз.
И се разприказвахме. Казва се Красимира - 63 годишна, от Плевен. Била е учителка по музика, преподавала е в Музикалното училище, от двайсет години е в Испания, напуснала България поради липса на работа…
- Най-малко по шест часа свиря всеки ден. Хиляда евро ги вързвам за месеца. През зимата свиря и в метрото, но там всеки бърза и рядко хвърля по някой цент - заразказва тя, провокирана от вредния ми навик да питам за неща, за които е деликатно и неприето да се пита. - Свиря по ноти, но сега духа вятър, разпилява листите и затова свиря по памет. Мъжът ми не е музикант, но има музикална памет. Тананика ми български мелодии, аз ги нотирам, научавам ги и после ги свиря по памет по улиците на Мадрид.
Попитах я има ли деца.
- Един син и един внук. Снахата е перуанка - отговори тя и засвири „Моя страна, моя България” на Емил Димитров.
Попитах я как вижда бъдещето.
- Доволна съм. Самоосигурявам се, чакам да се пенсионирам след няколко години. С добрата пенсия от Испания от свиренето по улиците на Мадрид, мисля, че ще преживеем с мъжа ми в България - отговори тя, без да спира да свири мелодията за любимата на Емил Димитров страна.
- А сина? - неприлично продължих да питам аз. Писателското любопитство ме гъделичкаше да изстискам всички подробности от живота на тази отрудена жена.
- Ще останат тук с перуанката и внука. Че как ще живеят в България, с какво? - погледна ме тя в очите и отпусна лъка. Мелодията на Емил Димитров заглъхна в уличния шум. - Много харесвам песните на Паша Христова… - смени темата тя и засвири „Една българска роза” - Много харесвам и „Лиляно, моме” - след малко каза тя и също я засвири.
Докато слушах познатите български песни, Красимира, прошарена, уморена от деня, но доволна от хвърлените в калъфа на цигулката монети, облечена в протрит стар анцуг и дебели сиви маратонки, ми заприлича на повехнала, прашна роза, хвърлена на тротоара на ъгъла на магазин El Cort Engles на La Plaza del Callao на Мадрид.
Мъж, жена и пет-шест годишно момче се спряха до нас и заслушаха българската мелодия. Мъжът бръкна в джоба на дънките си, извади няколко монети и ги пусна в калъфа на цигулката.
Тя кимна и продължи да свири. Тримата отминаха. Изведнъж Красимира се разбърза:
- Трябва да тръгвам, за да не си изпусна автобуса!
Явно живее в покрайнините на града - помислих си аз и ми стана криво…
…Сега, седмица след завръщането от Испания, привършвам разказа за пребиваването ми в Толедо и Мадрид.
Замислям се как да го нарека - „Осъдени души” или „Една българска роза”, защото едно е литературата с осъдените души отец Ередия и Фани Хорн, и съвсем друго нещо живият човек - уличната музикантка Красимира, учителка от Плевен, която всеки ден свири по шест часа на La Plaza del Callao пред магазин El Cort Engles в Мадрид.
И двата варианта еднакво пасват на същността на разказа.
Избирам първия - все пак мелодията на Митко Щерев ни запозна с нея.
