Златимир Коларов

Не ми се беше случвало от юношеството - две битки за три дни. И то не в България, а в чужбина - в Барселона. Първата завърши с победа, втората с поражение…

Преди няколко години група български ревматолози бяхме в Барселона за участие в Европейския конгрес по ревматология. В свободното от лекциите време се отдавахме на социалната програма - неизменната разходка по Ротондата, претъпкана от шляещи се туристи, хипита и всякакви пропаднали типове - мръсни, небръснати, миришещи на кисело, неизменното посещение на недовършената катедрала Sagrada Familia, къщата Visent, парка и двореца Guel и много други, построени някога от Гауди.

Да отидеш до Рим и да не видиш папата и в Барселона и да не видиш посочените сгради отвънка и отвътре, да не се качиш до върха на Катедралата и да не се разходиш в парка е светотатство. Бях потресен от невероятното му усещане за пространство, форма, материали, с които да ги изгради.

И празните пространства в неговите сгради са функционални и белязани с невидимия за окото, но уловим от душата белег за изкуство, по-точно усещане за стойност, за въздействие, за неповторимост.

Определят го като гениалния ексцентрик. До него мога да наредя още няколко гениални испански ексцентрици Салвадор Дали, Карлос Саура, Мигел де Сервантес - и тримата гениални, и тримата ексцентрици, световни, уникални… И други, разбира се - Пикасо, например…

Когато видях за първи път картини на Салвадор Дали, си помислих, че са безсмислени и грозни, непонятни, рисувани от човек, който повече иска да впечатли зрителя с нестандартни и самоцелни образи, отколкото да го развълнува, рисувани от човек с комплекси - за малоценност и мания за величие, стремящ се към изява, без да подбира средствата и да оценява последствията, художник с посредствени възможности.

Случи се, че имах възможност да посетя изложби на Дали в Амстердам и по-късно в Прага. Имах време да прочета и кратките анотации под всяка картина, купих си и няколко албума с репродукции и после ги разгледах обстойно, воден „за ръка” от текста. Бях изумен от дълбочината, философските прозрения и житейските послания на художника.

Дотогава ми е липсвала, както впрочем и сега, нужната култура, за да го оценя. Имаше картини, рисувани с водни и маслени бои, с молив, с креда, скулптури, метални пластики…, на практика с еднаква вещина и майсторство

Дали използваше всички възможни изразни художествени средства, за да ни внуши идеите си за безвъзвратния ход на времето, за нашата нищожна и едновременно с това велика роля като мислещи и чувстващи същества, за възхода на Вселената, за силата на живота над смъртта, от която всички се боим и няма да й убегнем, но можем да я надживеем чрез духа, способен да пресича за секунда космически пространства и епохи…

Имаше скулптури, изваяни като от ръката на Фидий или класически скулптор от Ренесанса - древногръцки профил на жена, свети Георги с коня, пробожда змея… И на главата на жената пластичен часовник, на челото на коня - рог, на торса - дупка…, за да ни покаже, как времето тече край нас, а класическият образ, чувството и красотата остават, рогът, символ на изобилието, може и да нанася рани…

Като гледах скулптурите, усещах намигването на Дали, който, като че ли искаше, да ни каже: „Аз това го мога (класическото изкуство), искам друго да ви кажа…”

И оттогава досега, когато гледам не само негови, но всякакви други картини, когато чета художествени текстове, когато слушам музика, търся онова другото, което иска авторът да ни подскаже и внуши, неуловимото за окото, загатнатото от таланта, подвластно на духа…

Всеки път, като споменат Карлос Саура, си спомням съсредоточения и сериозен поглед на детето - главната героиня във филма „Да отгледаш гарвани”, който ставаше все по-дълбок и тъмен с всеки следващ кадър и накрая, след като разбира, че не е убило майка си, за да я спаси от болките, в края на лятото и първия учебен ден ефектът на декапсулацията е предаден по неповторим и изключително въздействащ начин - момичето подскача от крак на крак по улицата с чанта на гърба, погледът му се е изяснил и детето пак е станало дете…

Спомням си и Кармен, чувствена, загадъчна и недостъпна, развяла поли, потънала в музиката, натежала от стаена болка, сдържани сълзи и неизживяна страст, темпераментна, тръпна, отдадена на танца, който извира от душата й и залива зрителите в залата…

Творби самобитни, дълбоки, оригинални, сътворени от автор с поглед за света като на героите си: съсредоточен, сериозен, чувствен, загадъчен, недостъпен, темпераментен, тръпен…

Следващият гениален ексцентрик - Мигел де Сервантес. Представям си го - седнал на скала над брега на Вечността, гледа от небето с усмивката на Бог безсмъртното си чедо и се радва на безсмъртието и делата му…

А наивния и добродушен дон, макар и обругаван в началото, макар и позабравен от нехаещия за честта, благородството и славата гладен и измъчен наш съвременник, той - мъдрият и благороден дон Кихот, отдавна надживял критиците си, яхнал именития си вихрогон и стиснал победоносното си копие, на върха на което се крепи свободата, продължава да се бори за доброто…

Посетихме и други забележителни места, музеи… Навсякъде маврите бяха оставили следа от няколкостотингодишното си присъствие - сводести арки, цветя и син цвят по стените…

Последвалата вълна на европейската култура, доминирана от католическата църква, не бе заличила, а съхранила и доразвила внушеното някога от маврите. И се бе получил неповторимият колорит, характерен за испанската култура…

Един ден се разхождахме по Ротондата - търсехме типичен испански ресторант с интересен изглед, за да вечеряме. Бях преметнал през рамо якето си. С периферното зрение видях, че нещо червено се плъзна и изчезна от вътрешния ми джоб.

Обърнах се - по-висок от мен клошар ме гледаше с размътени очи. „Дай ми паспорта!” - викнах, без да съобразявам, че говоря на български. Той продължи да ме гледа с размътените си очи.

До момента бях спорил с един от колегите, навлизаше в моя територия безцеремонно и надълбоко, беше ми вдигнал кръвното и бях „подгрял”.

Отнесе го клошарят - хванах го с две ръце за косите, шибнах му една глава в носа, един пестник в корема, увих около врата му реверите на мръсната му риза и го „задуших”, после го затиснах до една гранитна колона, застанал ребром и откъм гърба му, за да му виждам ръцете, ако извадеше нож или друг остър предмет.

Несъзнателно се бяха събудили стари навици - от улицата, от бокса, който бях тренирал като ученик и от джудото като студент.

Един от колегите ми му тегли една майна и той му пусна един в корема, изобщо, шегувах се след това - вървят двама български професори из улиците на Барселона и бият беззащитни клошари…

Изведнъж се появиха трима полицаи с палки и един цивилен. Като че ли изникнаха от земята - в буквалния смисъл на думата. Цивилният попита първо на испански, после на английски какво се е случило.

Докато му обясня, колегата ми подаде калъфа на очилата ми, който клошарят бе измъкнал от вътрешния джоб на сакото ми, а аз помислих, че ми е откраднал паспорта - едно от най-неприятните неща, което може да се случи на човек в чужбина. Полицаите разбраха.

- Заповядайте, сеньор - с широк жест цивилният ни посочи улицата, за да продължим разходката си. Никакво искане на документи и легитимиране, никакво искане на свидетелски показания и подписи.

Презумпцията бе, че сме потърпевши и невинни, че не трябва да ни губят времето с излишни бюрократични дейности, а клошарят е виновен и трябва да си понесе всичките последствия.

Придърпаха го в един ъгъл между две сгради, за секунди го разсъблякоха до кръста и започнаха да го претърсват - за наркотици, може би. Гърчеше се при всяко докосване на палката - сигурно от ток с нисък волтаж.

Съпругите на колегите и жена ми ни настигнаха - вървяха далеч зад нас. „За двайсет и пет години мъжът ми да се сбие един път, а аз да го пропусна…” - съжаляваше жена ми.

Така първата битка завърши с успех и отидохме да вечеряме в най-близкия ресторант, който се изпречи пред очите ни.

Следващата битка, след три дни, жена ми я видя. За съжаление не можа да се възхити от мъжа си…

Тя и аз се прибирахме с метрото от Конгресната зала, натоварени с чанти с материали - най-ценното и интересно нещо за всеки обичащ специалността си лекар, екстракта на научната програма: статии, дискове, флашки, факсимилета, книги…

Влязохме във влакчето. Жена ми държеше документите и парите си в чантичка на колана пред ръцете си. Беше й направило впечатление, че всички жени в Барселона носеха чантите си под ръка или на гърдите си и ми каза, че в града явно се краде и по този начин жените пазят чантите си.

Висока слаба циганка с широка, шарена пола се наведе над жена ми и жена ми писна:

- Дай ми портмонето!

В стресов момент в чужбина човек говори на родния си език, без да го съзнава. Така бе и с мен преди три дни. Преди години по подобен начин ограбиха една германка в трамвая в Лисабон. И тя говореше на немски сепната от кражбата.

Циганката се изправи и се запровира между пътниците.

- Дай ми портмонето! - изкрещя пак жена ми.

За секунди циганката бе разкопчала чантичката и измъкнала портмонето и калъфа с очилата на жена ми. Хванах циганката за косите и я съборих на земята, полата й се разпиля по пода.

Беше изпита, слаба, ако я натиснех с коляно, щях да й потроша ребрата. Друга циганка избяга и слезе  от влака. От косите на циганката ми се счупи нокът, заболя ме.

- Police, police! - извиках аз.

Пътниците ни гледаха изумени, влакът не тръгваше, явно машинистът бе разбрал, че има инцидент.

- Police, police! - повторих аз.

Един мургав слаб младеж навря под носа ми билет за метрото и каза:

- Police! - искаше да отклони вниманието ми, явно бе от охраната на крадлата. По-късно разбрах, че се движат на групи от по няколко човека - един е основният крадец, другите са охрана, за отвличане на вниманието, за прикриване, за скриване на откраднатите вещи.

Жена ми извади изпод седалката калъфа с очилата и портмонето си. Попитах я дали документите са там. Каза „да”, видях в ръцете й пари.

- Липсват пари - каза тя.

Беше ми неловко, притеснено - бях отрупан с материали от конгреса, разгърден, с открити джобове, от които се подаваха портфейла и очилата ми, болеше ме счупеният нокът, притисках жена към пода като последна мутра…

Като видях, че жена ми държи портмонето си и някакви пари, отхлабих хватката, циганката се отскубна и побягна. Жена ми се пресегна, хвана я за полата и я скъса. Циганката побягна по перона към ескалатора на входа…

Оказа се, че, докато съм я държал притисната към пода, под разпиляната пола е преровила портмонето, отделила е за секунди опипом едрите от дребните банкноти, взела едрите, оставила дребните и изхвърлила портмонето под седалката. Изобщо не е била впечатлена от моята „мъртва хватка”. Би ни с психика. Загубихме 400 евро.

Дълго време след това обсъждахме дали беше румънска, българска или сръбска циганка.

И дълго време носехме неприятното усещане за грубо вмешателство в личното пространство, посегателство над личността, колебание как да бъдеш хуманист и да лекуваш безкористно крадеца, който ти отмъква парите и те оставя в чужбина без пукната пара в джоба.

Добре, че бяха колегите и кредитните карти, иначе бяхме изгорели „одма”, както казват у нас, на село…

С времето забравих неприятното чувство от грабежа - утаи се и изчезна. Остана усещането за испанската култура, резултат от уникално, нетрадиционно, магично мислене.

Бих могъл да я определя като пример за обмен на творчески „генетичен фонд” - резултат от смесването на класически европейски и класически арабски, по-точно мавритански стил, ако мога да съчетая две понятия - едно изкуствоведческо и едно биологично, без да прозвучи банално и самоцелно.

Войните и жертвите отдавна са забравени, светоусещането, мисленето, културата и нейните творения са останали - изящни, живи, неповторими…

Не хибрид, а брилянтна смесица между две култури, втъкани една в друга като в персийски килим с шарки от Европа, идеален пример не за противодействие и противопоставяне, а за взаимодействие и допълване в името на красотата и доброто - моя отколешна мечта за живота на хората от цялата планета.

Съзнавам, че сега е рано, дори невъзможно да се реализира, но ми се ще да вярвам, че все някога ще стане. Заради тази мечта продължавам да пиша.

Дано някой чуе.