Златимир Коларов

И две случки, съхранени в родовата памет на рода на майка ми. Чул съм ги няколко пъти от различни хора по различно време: баба ми, майка ми, вуйчовците ми - достойни хора, уважаващи рода и почитащи честта, за да измислят несъществуващи неща. Разказани с различни думи, смисълът винаги бе един и същ. Това ми дава основание да мисля, че случките са автентични, а не внушени, преразказани и изкривени от времето в паметта на разказвачите и от последвалите събития и чувства, като носталгия по миналото, възвеличаване на доброто, преклонение пред силата на духа и мисълта…

Съчетават саможертва, щедрост и мистичност, неща, които все по-рядко се срещат в съвременния свят на безверие и прагматизъм. Ще ги преразкажа, за да се запазят. Преди това - няколко думи за корените на рода на майка ми и за двама от най-колоритните му представители:

Праотците ми по майчина линия са поп Константин и синът му поп Драган от село Девня, Варненско, хора интересни, нестандартни, възрожденци, наследници на Иларион Макариополски и на баснописеца Стоян Михайловски. За връзката с Иларионовия род много се говори в рода на майка ми. Вуйчовците ми не бяха сигурни дали племенник или братовчед на големия възрожденец се е преместил преди Освобождението от гр. Елена в Девня.

Оказа се, че връзката е още по-тясна - сестрата на Иларион Макариополски се е задомила по онова време в Девня. Този факт го установи друг мой роднина, по линия на баща ми - краевед, отдаден на идеята, че миналото трябва да се помни, за да не пропилеем бъдещето си, Драгия Драгиев от гр. Девня, бивш председател на Селското стопанство, по-късно на Земеделската кооперация. Илия Блъсков пише в една от книгите си, че е учил една година в килийното училище при поп Константин от Девня, Провадийска околия - лично съм го чел, за съжаление не помня името на книгата.

И обещаните истории:

В разгара на Руско-турската война черкези наближават село Девня. Поп Константин сформира два кервана: първия - с младите мъже, жените и децата, качени на яки и здрави животни (коне, мулета и катъри) и втория - със старците на селото, качени на слаби и болни животни (магарета, волове и крави).

Качва десетинагодишния си син Драган на едно магаре, слага на главата му калимявката си, поставя го начело на втория керван и му казва да води старците през полето, а той повежда първия керван навътре в гората над селото. Черкезите виждат мержелеещата се в далечината калимявка, крещят: „Папаз, папаз…” и препускат след кервана.

Виждат, че бягащите са едно дете и старци, връщат се и разграбват и подпалват селото. Това време е достатъчно, за да се укрият и спасят хората от първия керван. Като се връщат, повечето къщи са изгорени до основи. Поп Константин е бил богат за времето човек. Говорело се е, че е имал една тенекия с жълтици.

Строява мъжете от селото в редица в центъра на изгорения мегдан, изнася тенекията и на всеки дава по една шепа жълтици, за да си построи нова къща. И сега в рода на майка ми се говори, че „след раздаването на парите, нивото на жълтиците в тенекията на поп Константин спаднало с четири пръста…”

Питам се, къде ли е останалата педя? По въпроса родовата памет мълчи дискретно. Не съм сигурен дали са били жълтици или медени петачета, но така или иначе, прапрадядо ми е раздал част от парите си безвъзмездно на осиротелите мъже и жени от Девня.

По-късно с лични средства, дарения и труд, той и порасналият му син Драган, запопен от баща си, построяват читалището и църквата в селото. Преди смъртта си поп Константин Куманский дарява две каруци с книги - светските на читалището, църковните - на църквата, до които успях и аз да се докосна:

Преди няколко години влязох в църквата в Девня със специалното разрешение на попа, след разяснението на мой роднина - краеведа Драгия Драгиев чий правнук съм аз. Църквата се ремонтираше и не пускаха посетители. Сред кофите с хоросан, цимент и вар, видях разбит сандък и по земята да се валят няколко прашни книги.

Взех ги и ги разгърнах. Всичките бяха надписани калиграфски с точно и акуратно отбелязване на името „Отец П. Констандин А. Куманский” и датата на придобиване на книгата. Помолих попа да ми даде някои от книгите на прапрадядо ми. Той ми каза, че не може - водели му се по опис. (А бяха разпръснати по земята сред строителните материали и инструменти като стари вестници!)

Настоях, същият отговор. След една година активни преговори чрез моя роднина получих две книги срещу два броя чисто нова Библия, закупени от мен - едната за църквата, другата за попа.

Изпратих Библиите с предварително обявена стойност, за да не се изгубят и получих лелеяните книги. Сега са на първо място в библиотеката ми, преди книгите, написани от баща ми, след които скромно и непретенциозно се редят и няколкото книги, написани от мен.

В знак на признателност поп Константин Куманский и синът му поп Драган са погребани в двора на църквата в село Девня. Когато посетих църквата, гробовете бяха обрасли с бурени и храсти, а кръстът на гроба беше счупен и наклонен настрани. Попът обеща да ги оправи. И спази обещанието си.

И втората история:

Като млад Драган Куманский е бил гвардеец в гвардията на княз Батенберг. Бил е висок, силен, пъргав. Прескачал е коня си без засилка, внасял е бъчва от 100 килограма с вино в избата на къщата си.

В разцвета на силите си, бил е на шейсет и няколко години, поп Драган наредил на цялата си челяд да се съберат една неделя в дома му - синове, дъщери, внуци, снахи и зетьове, от най-малките до най-големите. С баба попадия наредил широка маса, гостил близките си с агне, пита, вино…

Спрял се при всеки един от гостите си да си поприказва, с най-малките играл хоро. Бил весел, усмихнат, жизнен. Баба попадия била щастлива. Споделила с баба ми - като гледала мъжа си и децата си мислела: „Това трябва да е щастието. Друго не ми трябва, Господи…”

По някое време дядо поп изчезнал. Баба попадия тръгнала да го търси. Намерила го в спалнята. Проснал на леглото расото си, калимявката отгоре, прикадявал с кандилница и ги опявал.

- Какво правиш, дядо попе? - попитала го тя.

- Опявам си расото, бабо попадийо - отговорил поп Драган. - Седни да ти кажа нещо. Аз до три дни ще умра…

- Какви ги приказваш, дядо попе! - сепнала се баба попадия.

- Като ги знам какви са калпазани сегашните попове, ще ме претупат на две-на три и няма да ме опеят както трябва. Най-добре аз да си се опея!

- Как така ще умреш? - недоумявала баба попадия.

- До три дни. Помни какво ще ти кажа - и направил завещанието си, коя нива на кое от децата да остане, къщата, парите… - Събрах децата, да ме запомнят, от най-малките, до най-големите. И да ме помнят с добро.

Баба попадия не му повярвала. Помислила си, че дядо поп е пийнал повечко със зетьовете и синовете и му се привиждат глупави неща.

Надвечер изпратили гостите. Дядо поп разцелувал всичките. И пак бил усмихнат, весел…

Както предрекъл, на третия ден починал при добро здраве, без оплаквания.

…В рода на майка ми прадядовците ми най-вече с това се помнят - че поп Константин е спасил хората от Девня, че е раздал парите си и е построил църквата на селото, а поп Драган, че е предсказал смъртта си и че се е опял приживе.