НАЧАЛОТО
Из “Тайните на контраразузнавача”
В органите на МВР – респективно в българското контраразузнаване – работих 40 години. Назначиха ме на 26.VI.1950 г. със звание младши лейтенант, на длъжност младши разузнавач. Бях 21 годишен. Пенсионирах се на 1.VI.1990 г. с генералско звание, на длъжност началник на Областно управление. Преминах по стълбата на служебната йерархия, без да прескоча нито едно стъпало.
Преди да започна описанието на изключително интересната и напрегната работа в контраразузнаването, бих искал читателят да знае някои подробности от живота на нашето семейство. Така по-лесно ще бъдат разбрани мотивите ми за избора на тази отговорна и опасна професия. Роден съм на 29.Х.1928 г. (зодия Скорпион) в гр. Омуртаг. Дядо ми Йордан Касабов и баба ми Петя бяха учители-пенсионери. Имали са 5 сина и една дъщеря. Моят баща Димитър Касабов е първото им дете. Напуснал е Омуртаг 22-годишен и се заселил в с. Веренци на 7 км. от града, в полите на Лиса планина (Сакар балкан). С майка ми Димитра обработвали имота на дядо, състоящ се от 50 дка ниви и малка къща с голям двор. Раждат им се две момчета – Йордан и Страхил. Аз съм по-големият. От 5 годишна възраст живеех разделен от родителите си – отначало поради болест на майка ми, а по-късно поради липса на добро училище в селото. Много тежко изживявах тази раздяла, макар че впоследствие свикнах.
Дядо и баба положиха големи грижи за моето израстване и възпитание. Имаха добре подредена библиотека, помагаха ми в учението. Като юноша много обичах да чета приключенска литература, криминални и шпионски романи, които препрочитах по няколко пъти. В библиотеката ни имаше и марксическа, и анархическа литература – книги, които четях задълбочено и които оказаха своето влияние при изграждането на мирогледа ми. При събирания по различни поводи в дома ни в Омуртаг или на село членовете на голямата фамилия Касабови разговаряха предимно за политиката. Всичките ми близки бяха с комунистически схващания. Решаваща роля за това имаше моят баща. По време на Първата световна война той е бил ученик в I мъжка гимназия в Шумен, тъй като в Омуртаг не е имало средно училище. От ученическата скамейка заминава войник и на фронта попада под влиянието на анархизма. След края на войната се завръща в родния си град и основава група от младежи-анархокомунисти. Взема участие в априлските събития от 1925 година, дори излиза в нелегалност със своя приятел Слави Иванов. Участва в обира на банка заедно с група анархисти в гр. Котел. Парите са използвани за закупуване на оръжие за движението. След разгрома е заловен и жестоко инквизиран в Обществената безопасност в Шумен. За укривателство са арестувани и родителите му. Измъчвали са ги в негово присъствие, за да изтръгнат показания за участието му в обира на банката. Осъден е на 15 години затвор. В затвора попада сред комунисти и се отказва от анархизма. Под негово влияние идеите на комунизма се възприемат от близките му.
През 1931-1933 година чичовците ми Йордан и Стефан емигрират в СССР и се установяват в Москва. През 1935 година е арестуван другият ми чичо Любомир. Спомням си, че след 3 месеца разпити в Шумен се завърна с белези по тялото си от изгаряния с нажежено до червено желязо. Разказваше за страшните инквизиции, а баба плачеше. След това чичо лежа няколко пъти в концлагери и се завърна от лагера “Св. Врач” на 9.IX.1944 г. През 1938 година Стефан е арестуван от НКВД и на 28 август същата година е разстрелян като враг на народа. Това разбрахме едва през 1989 година. Преди това се знаеше, че е изчезнал. Баща ми бе убеден, че всичко това е резултат от Сталиновите репресии. Въпреки че обичаше СССР и социалистическия строй в тази държава, мразеше Сталин и сталинизма. Беше убеден в победата на социализма у нас, но казваше, че българските комунисти ще построят истински социализъм, без насилие и жестокости. Много скоро след деветосептемврийската победа действителността го опроверга, но за това ще стане дума по-късно.
Под въздействието на семейната среда и безчинствата на фашистите в периода 1941-1944 година аз станах убеден ремсист. На 15 годишна възраст с мои приятели създадохме ремсова група в Омуртаг. Няколко пъти писахме и разпространявахме позиви. Симпатизирахме на партизанското движение, което бе силно в околията. След разгрома на отряда през 1943 година на площада в Омуртаг бяха излагани труповете на избитите партизани. Този факт дълбоко ме потресе и е запазен в съзнанието ми до днес. Особено тежко изживях вестта за избитите деца в с. Ястребино.
Девети септември 1944 г. цялата Касабова фамилия посрещна с радост и надежда. Баща ми бе назначен за кмет на община Красноселци, в която влизаше и нашето село. От СССР се завърна чичо ми Йордан със съпруга рускиня и две деца – Нина и Владимир. Завърна се и съпругата на разстреляния Стефан – Витка със сина им Владимир. От концлагера бяха освободени чичо ми Любомир и съпругата му Блага. По това време бях още ученик в гимназията. Избраха ме за председател на ремсовата организация в класа. Болшинството от учениците бяха деца на бедни родители от селата на околията и подкрепяха новата власт. Организацията на РМС (Работнически младежки съюз) бе най-многобройна. След нея се нареждаше организацията на Земеделския съюз. Останалите организации бяха малобройни. Водеха се истински политически битки, и това ни отклоняваше от учението. По тази причина и по нареждане “от горе” всички организации се сляха в една – СНМ (Съюз на народната младеж).
В началото политическите партии бяха равнопоставени. Всяка партия се бореше за осъществяването на своите идеи с демократични средства. Много скоро обаче започнаха да се усещат сталинските прийоми в дейността на БРП /к/ в цялостния живот на страната. Дядо ми написа писмо до Централния комитет на партията, в което посочваше диктаторските методи при решаването на много въпроси и настояваше да се спрат извращенията. Започнаха чистки в партията. Баща ми бе изключен за несъгласие с тогавашната партийна линия. След няколко години бе приет отново, но вече в БКП. За да не отегчавам читателя с излишни подробности от по-нататъшния ни живот, ще кажа само, че цялата фамилия Касабови се включи в изграждането на социализма в страната, въпреки че реалността не отговаряше на нашите представи и желания от преди 9.IX.1944 г.
През лятната ваканция на 1947 година работих като бригадир при изграждането на железопътната линия Перник – Волуяк. Прокопахме тунел №3 до с. Радуй. Омурташката бригада бе една от най-добрите. Ентусиазмът и романтиката бяха големи. Бяхме 18-19 годишни и вярвахме, че с нашия труд ще построим една нова, просперираща България.
През есента на същата година се случи нещо изключително важно, което до голяма степен определи по-нататъшната ми съдба. Бях вече ученик в последния, XI клас. В един топъл октомврийски ден, около 15 часа, отивах към дома на мой приятел. На площада ме срещна тогавашният началник на Държавна сигурност в Омуртаг Петко Йорданов. Той ме спря и каза, че желае да си поговорим. Отидохме в управлението на МВР. Поинтересува се бегло как върви училището. Отговорих, че всичко е наред и че тази учебна година завършвам. Тогава Петко Йорданов ме попита имам ли пистолет. Отговорих отрицателно. Той се засмя и назова марката на пистолета, който притежавах. Отново отказах, като запазих спокойствие, на което той се учуди.
- Зная – каза бай Петко (така го наричаха хората), – че вие, Касабовите, сте стари конспиратори и няма да си признаеш, но не за това съм те извикал.
Запита ме какво мисля да правя, като завърша гимназията. Отговорих, че ще отида войник и после ще решавам. Тогава Петко Йорданов ми предложи да започна работа в ДС. За целта щели да ме изпратят да служа в разузнавателно поделение на БНА, а след това щели да ме приемат на щатна служба в МВР. Съгласих се без колебание, дори се зарадвах и силно се развълнувах.
Тогава Йорданов извика някакъв служител и ми предложи да поговорим с него на турски език. Разговаряхме не повече от 5 минути. Човекът, който фактически ме изпитваше, каза на бай Петко: “Говори турски по-добре от някои турци в Герловото(1)“.
Това зарадва началника на ДС и той ми каза, че понякога може да ме използва за преводач. Не пропусна да уточни, че следващия път ще ме потърси чрез директора на гимназията. На раздяла ме посъветва да не споделям с никого за проведения разговор.
Накратко ще поясня за владеенето на турския език. Научих го още в ранната си детска възраст. Дружех с турчета както на село, така и в Омуртаг. Разговаряхме почти винаги на турски, тъй като не знаеха български. На 12-13 годишна възраст установих, че на този език мога да говоря на всякакви теми. Баща ми много добре говореше турски, така че често го упражнявахме, особено когато искахме да си кажем нещо, което мама да не разбере. Това естествено я ядосваше, но турският език ми помогна по-късно при изучаването на немски език, а и контраразузнаваческата работа е немислима без владеенето на чужди езици.
След първия разговор с бай Петко се срещахме често. Останах с впечатлението, че той изучава моите разузнавателни качества като наблюдателност, смелост, бързина на реакциите и т.н. На няколко пъти ми даде да превеждам писма от турски на български, с което се справих добре. Тогава всъщност установих, че ДС проверява писмата на отделни хора.
През 1948 година завърших гимназия. На 10 ноември същата година ме призоваха в казармата. Както и каза Петко Йорданов, поделението бе радиоразузнаване към ГД на БНА в София. Започнахме интензивно изучаване на морзовата азбука – манипулация и слухарство. Командирите ни обясниха, че ще се обучаваме една година, след което ще бъдем изпратени в радиопостове, разположени по западната и южната граница. Там ще подслушваме радиомрежите на противниковите армии, ще записваме чутото в специален отдел – Дешифриране. Усвоявах с лекота специалността радист. Бях благодарен на бай Петко. След два месеца обаче изненадващо за мен ме извикаха при командира на поделението, който ми каза, че ме изпращат в НШЗО “Христо Ботев”. Изказах нежелание, но ми се отговори, че това е заповед, която не подлежи на умуване.
В Школата за запасни офицери попаднах в радиовзвод на свързочна рота. През октомври 1949 година завърших с много добър успех. Присвоиха ми звание – старшина-школник и ме изпратиха на длъжност командир на радиовзвод в първи армейски свързочен полк в София. Военната ми служба бе интересна и приятна, с желание обучавах младите войници.
В началото на 1950 година бях повикан в кабинета на началника на специалната служба (така се наричаше официално тогава военното контраразузнаване). Посрещна ме радушно поручик Трендафилов (званията бяха още от царската армия). От разговора разбрах, че той знае за контактите ми с ДС – Омуртаг. Предложи ми да постъпя на работа при тях на офицерска длъжност. Обясни ми, че те не са подчинени на командването на армията и са на щат и ръководство към ДДС (Дирекция на Държавна сигурност) при МВР. Основната им задача е да водят борба срещу шпионажа в БНА. Без да го питам, Трендафилов ми каза, че са се разбрали с околийския началник на МВР – Омуртаг, който ме препоръчал за тази работа, гласувайки ми пълно доверие. Приех предложението без колебание.
На 26.VI.1950 година, със заповед на Министъра на вътрешните работи, ми бе присвоено звание младши лейтенант и бях назначен на длъжност младши разузнавач към X отдел на Дирекция Държавна сигурност или по-точно – във военното контраразузнаване.
По поръчение на поручик Трендафилов се явих в стая 124 на военното министерство. Оказа се, че това е кабинетът на началника на военното контраразузнаване полковник Георги Куманов. Секретарят ме предупреди, че той е в цивилно облекло, но е полковник и така трябва да се обръщам към него. Аз също бях облечен в единствения цивилен костюм, който имах.
Представих се по военния устав. Това хареса на полковника и той каза: “Нашите момчета бързо забравят уставите. Вижда се, че идваш от строя.”
Вероятно това личеше и от външния ми вид. Полкът беше на лагер до Банкя. Живеехме и работехме на открито.
Полковник Куманов имаше строева стойка, добро телосложение, среден ръст, плътни мустаци, подчертано интелигентен вид. По-късно разбрах, че е юрист по образование, свири на цигулка и рисува. Разговорът ни бе кратък. Попита ме с желание ли ставам контраразузнавач или дълго са ме убеждавали. Отговорих, че желанието ми е голямо, което видимо го зарадва. Каза ми на следващия ден в 8 часа да отида в градинката до министерството и да чакам.
Заедно с мен бяха дошли 24 души, голяма част от които познавах от НШЗО “Хр. Ботев”. Качиха ни в закрита камионетка, от която не се виждаше посоката на движението. След 30-минутно пътуване слязохме и установихме, че се намираме в бившия американски колеж край с. Симеоново. Това вече беше Висшата специална школа на МВР “Георги Димитров”. Районът, ограден с телена мрежа, се охраняваше от милиция. Ние бяхме един от първите курсове, всички бъдещи разузнавачи от ВКР (военно контраразузнаване). Групата се състоеше от 25 души. Започна интензивно обучение. Първото нещо, което ни внушаваха преподавателите, бе, че цялата дейност на ДС (Държавна сигурност) е абсолютно секретна. Никой не трябваше да знае къде се намираме в момента, включително и близките ни. Кореспонденцията се водеше чрез ПК (пощенска кутия). Всички писма, които изпращахме или получавахме, се проверяваха от началника на курса открито. Нямахме право да напускаме района, освен в неделя и то със специален пропуск.
Обучаваха ни 5-6 преподаватели. По моя сегашна оценка те бяха много добре подготвени. Знаехме, че са учили в СССР. Изучавахме 5 дисциплини: три специални, История на ВКП/б/ и История на БРП/к/.
В Първа специална дисциплина се изучаваха средствата и методите, с които си служеше ДС.
Във Втора специална дисциплина ни запознаваха със средствата и методите на противниковите разузнавателни служби.
В Третата дисциплина ни учеха как да водим следствие.
Най-интересни бяха лекциите и практическите занимания по Първа дисциплина. Научихме, че ДС си служи с 6 основни средства:
1. Агентура. Това са секретни сътрудници, вербувани в средите, представляващи особен интерес за ДС. Те изпълняват задачи, поставени им от разузнавачите. Срещат се в специални явъчни квартири при пълна секретност. Подчертаваше се, че това е най-силното средство. В истинността на горното се убедих още в първите месеци на практическата ми работа.
2. Оперативна техника. Това е предимно подслушвателна техника и наблюдение с визьор в затворени помещения.
3. Външно наблюдение. Обикновените хора го наричат проследяване.
4. Проучване. Събиране негласно сведения за заподозрения.
5. Следствие. На всеки е ясно какво значи.
6. Картотека и архив (КА). В картотеката се регистрират всички лица, по които ДС работи, а също и всички агенти (секретни сътрудници).
На шега ни казваха, че има още едно, седмо средство – бой. Предупредиха ни, че физическите насилия в работата на ДС са абсолютно забранени, че това са полицейски методи и методи на противника. В миналите години е имало отделни случаи на извращения, но това е осъдено и в бъдеще недопустимо. Подчертаваше се, че само некадърният разузнавач, който не може с ум и законни средства да докаже антидържавната дейност на обекта (заподозряното лице), използва непозволени средства. Това аз лично спазих през цялата си служба. Не съм докоснал с пръст нито един човек. Нещо повече, не съм наругал и обидил с думи лице, извършило някакво престъпление. За мен съдът беше този, който трябва да наказва.
От Втората специална дисциплина научихме, че средствата и методите, с които си служи противникът, са почти същите. Преподавателят подчертаваше някои разлики, но те бяха незначителни. Изучавахме много подробно структурите на американската, английската, немската, френската, югославската, гръцката и др. разузнавателни служби. Направи ми силно впечатление, че техните структури са известни на ДС до най-малките подробности. Ставаше ясно, че съветското разузнаване има солидна агентура в западните разузнавания. В това ни убеди и следният случай. Имахме препитване по лекцията “Френско разузнаване”. Преди да започнем събеседването, лекторът закачи схемата със структурата на стената и каза, че трябва да нанесем поправка. Преди два месеца френските разузнавателни служби били реорганизирани. Очевидно беше, че такива точни сведения не може да се придобият без наличието на агент, работещ в структурата на френското разузнаване.
По Трета специална дисциплина ни запознаваха с методите на следствието. Наблягаше се, че към следствие се пристъпва след придобиване на достатъчно факти, доказващи престъпление. Не се допускат подвеждащи и подсказващи въпроси, физически насилия и пр. Накратко казано, учеха ни да следваме стриктно законите.
По останалите две идеологически дисциплини всичко бе много ясно, до голяма степен познато от НШЗО.
В района на школата имаше няколко вили, обградени с буйна растителност. В тях живееха със семействата си служители на НКВД (Министерството на вътрешните работи на СССР). На въпроса към преподавателите, с какво се занимават тези хора, обикновено ни отговаряха, че това са съветници, които не се месят в нашите конкретни работи, а просто ни помагат. Впоследствие, когато започнах практическа работа, се убедих, че те фактически ръководят нашето Министерство на вътрешните работи. Това продължи до смъртта на Сталин, след което настъпи известна промяна.
Школата завършихме в началото на месец октомври 1950 година. Почти всички имаха много добър успех. Ушиха ни офицерски униформи; дадоха ни хубав вносен английски плат за един цивилен костюм, балтон, по 2 ризи и 2 одеяла (в магазините такива стоки липсваха) и ни изпратиха във войсковите поделения, които трябваше да обслужваме – да водим контраразузнавателна работа.
Бях назначен в отделение IV-то на X ДДС отдел с местостоянка гр. Дупница. То обслужваше подразделенията на дивизия от Първа българска армия, дислоцирана по югославската граница. Бяхме 10-12 контраразузнавачи. Началник на отделението беше капитан, помагаха му двама инспектори. На мен възложиха обслужването на 13-ти стрелкови полк в гр. Кюстендил. Капитан Мурджев, който бе работил в полка до моето назначение, беше приет във Военната академия и се наложи за 2-3 дни да ми сдаде една огнеупорна каса, пълна с дела и документи. Полкът, който трябваше да осигурявам в контраразузнавателно отношение, се оказа окомплектован по военновременните щатове. Личният му състав наброяваше около 2 000 военнослужещи. В момента на моето пристигане те копаеха окопи и строяха противотанкови съоръжения на югославската граница. Командването и политапаратът подготвяха състава за война, като за това се говореше открито и конкретно. Предполагаше се, че военните действия ще започнат след няколко дни. Военното разузнаване на Генералния щаб (РУМНО) разполагаше с данни, че големи подразделения с тежко въоръжение на югославската армия се придвижват към нашата граница. Самолети на югославските ВВС извършваха разузнавателни полети, нарушавайки въздушното пространство на НРБ.
В такава обстановка се представих на командира на полка. Както посочих, не бях в негово подчинение, но взаимоуважението и съгласуването на някои действия бяха задължителни.
Началникът на отделението ме посети след 2 дни. Обясни ми какво трябва да правя, ако започнат военни действия. Разпореди при такава ситуация да изгоря всичко, което се намира в касата, като преди това изготвя списък на агентурата, който да взема със себе си. При безизходна ситуация трябваше да го изям. В никакъв случай не трябва да попадам жив в ръцете на врага, тъй като съм носител на секретна информация и ще бъда подложен на страшна инквизиция. Отворихме касата, показа ми делата на агентурата и ми препоръча да започна да установявам връзка с всеки агент поотделно, спазвайки принципите на конспиративност така, както съм учил в школата. След това замина по другите части да инструктира колегите.
В това време средствата за масова информация подготвяха психологически населението за война.
Работех почти денонощно, отделяйки за сън 3-4 часа. Като всеки нормален човек си мислех за предстоящата война. Такава по това време се водеше в Корея. Воюваха фактически капиталистическият и социалистическият лагер. Кой беше започнал пръв, не стана ясно. Двете страни се обвиняваха взаимно. Победители нямаше, хората взаимно се унищожаваха.
Разсъждавайки по въпроса кой ще започне евентуалната война между България и Югославия, стигнах до извода, че това ще бъдем ние, по нареждане на Сталин. И това може би щеше да стане, ако не беше неговата смърт през март 1953 година. До този момент от наша страна се водеше усилена подготовка. В Кюстендил беше сформиран още един полк, самостоятелен сапьорен батальон, зенитна батарея. Не можех да си представя как Югославия, която много добре знаеше, че зад нас стои СССР с огромна и силна армия, ще се осмели да ни нападне.
След една седмица напрежение РУМНО получи данни за оттеглянето на югославската армия обратно към вътрешността. До края на годината установих връзка с всички секретни сътрудници. Бяха около 30 души, от средите на всички категории военнослужещи – офицери, старшини, войници. Най-трудна се оказа секретната връзка с войниците, тъй като те бяха постоянно под контрола на командирите. Трябваше да обмислям най-различни комбинации за първата среща. Така например в една батарея имаше агент – млад войник, вербуван от ДС преди казармата. Инсценирах кражба на пари в батареята и започнах да привиквам войниците на разпит в кабинета си. Между другите извиках и агента, казах му паролата за връзка, уточнена с него от ДС и съответно отразена в делото, което се пазеше в касата. Насрочих му среща след два дни в удобно за него време в канцеларията на един началник склад. Старшината (началник на склада) бе вербуван от моя предшественик за съдържател на я/к (явочна квартира). Подобни я/к имах 8-9, някои от които в града. В повечето случаи това бяха кабинети в учреждения на идейно близки наши хора, готови да помогнат на органите. Там провеждах срещите си с агентите-офицери, старшини и военни чиновници.
При едно от посещенията си един от инспекторите в отделението направи анализ на количеството, качеството и разстановката на агентурния апарат, който ръководех, и констатира, че в количествено отношение е недостатъчен. Необходимо беше да вербувам нови сътрудници, за да имаме наш агент във всеки взвод. Указанията на центъра бяха да се наблюдава целия личен състав на армията. В средата на 1952 година в полка имаше 50 секретни сътрудници.
Вербовката на агенти беше една от най-отговорните дейности на всеки разузнавач. Трябваше да се подбират хора с разузнавателни качества – находчиви, умни, ползващи се с доверие в средата, в която работеха. На лицето се обясняваше, че имаме нужда от помощ за защита на нашата държава. След съгласие се подписваше декларация, с която се задължаваше да съобщава фактите вярно и точно и да пази връзките ни в абсолютна тайна. Избираше си псевдоним, с който в бъдеще трябваше да подписва даваните сведения. По това време, а и по-късно, ДС извършваше вербовки и на така наречената “компрометираща база”. Например, разкрит е чужд шпионин, ръководството преценява, че той ще бъде повече полезен не като бъде осъден, а като се принуди да работи за нас срещу разузнаването, на което до момента е служил. Обясняваше му се, че ако не се съгласи, ще бъде съден. Изключени бяха случаи на несъгласие. След вербовката започваше дезинформация на противниковото разузнаване. Новият агент предаваше информация, предварително подготвена от нас. В такива случаи агентът се проверяваше с най-различни средства дали работи честно за нас. Разбира се, всички секретни сътрудници постоянно се проверяват, това е основен принцип в работата с агентурата.
По време на службата си в контраразузнаването съм вербувал много секретни сътрудници. Хората се съгласяваха да ни помагат с чувството, че работят за сигурността на своята държава, а не по принуда. Имам само един случай на отказ от една жена, преподавателка по литература. Тя заяви, че има братовчед, който е бил агент на полицията и след 9.IХ.1944 г. му е потърсена сметка за това. Тъй като беше неомъжена, а я ухажваше лице, заподозряно като югославски агент, положих много усилия да я убедя да ни сътрудничи, но тя категорично отказа.
Успоредно с установяването на връзки с агентурата, вербувана преди това, и вербовката на нови секретни сътрудници от моя страна, започнах да се запознавам с тъй наречените “дела на разработка”. За да се разкрие и докаже антидържавната дейност на дадено лице, то се вземаше “на разработка”. Разработките бяха 3 вида:
1. “Дело за оперативна проверка”. Завежда се на лице, за което има непроверени данни, че върши престъпление. Целта е да се провери дали данните са верни.
2. “Дело за оперативна разработка”. Води се на лице или група лица, които в момента провеждат противозаконна дейност. Целта е да се доразкрие, документира и пресече тази дейност.
3. “Дело за оперативно наблюдение”. Води се на лице, което в миналото е провеждало противозаконна дейност и има вероятност да я поднови. Извършва се негласно наблюдение.
На всяка разработка се поставяше псевдоним за по-голяма секретност при водене на телефонни разговори, свързване по радиото или чрез кореспонденция.
В касата имаше 14 такива дела, главно на офицери и старшини. Смути ме обстоятелството, че разработки се водеха и на лица, които са били партизани, политзатворници, антифашисти. Това беше най-черният период в дейността на ДС, когато се търсеше врага с партийния билет. Постановката на Сталин, че със завоюването на големи успехи в строителството на социализма се изостря и класовата борба, си казваше думата. По такива дела аз просто не работех. Началниците ми също не настояваха – вероятно и те са мислели като мен. Не навсякъде обаче в системата на ДС беше така. Осъдиха Трайчо Костов и други дейци на БКП. Арестувани бяха и се водеше следствие на изявени комунисти като партизанския командир Славчо Трънски, Денчо Знеполски, Петко Кунин, Титко Черноколев и други – приблизително 400 души. В нашите среди на четири очи се говореше, че сведенията за “вражеската” и “шпионска” дейност на тези хора идват от НКВД чрез главния съветник към МВР Леонид Филатов, който фактически ръководеше министерството.
Мой колега, който по това време работеше като следовател в така нареченото “Централно следствие”, което водеше най-важните следствени дела, сподели факти, които много ме смутиха. Съпругата му също работела в следствието като машинописка. Една нощ се завърнала към 3 часа. Мятала се в леглото и не можела да заспи. Той я запитал защо е толкова разтревожена. В първия момент тя отказала да сподели вълненията си, тъй като й било разпоредено да не казва на никого това, което е писала през нощта. След много увещания тя все пак разказала тайната на съпруга си. Предупредила го, че сутринта, когато отиде на работа, ще завари в ареста Антон Югов и Георги Чанков. Тогава двамата бяха едни от най-влиятелните лидери на БКП – членове на тогавашното Политбюро. Тя напечатала предложението за арест, продиктувано от началника на Централното следствие. В него се казвало, че Югов и Чанков са агенти на западни разузнавателни служби. Данни за това предал на нашето МВР главният съветник Леонид Филатов.
Предложението трябвало да бъде утвърдено от Вълко Червенков още същата нощ. Отивайки сутринта на работа, моят колега обиколил всички арестантски килии, но Югов и Чанков не били сред арестантите.
По време на Априлския пленум се разбра, че Вълко Червенков не се е съгласил с направеното предложение. Разбирайки, че това са лични указания на Сталин, той заминал веднага със специален самолет за Москва. Там бил приет от Йосиф Висарионович, пред когото изказал открито своето несъгласие за арест на двамата членове на българското Политбюро. Подчертал, че ги познава добре и че данните на НКВД не отговарят на истината. Маленков, един от приближените на Сталин по това време, след смъртта на вожда, ще сподели: “Когато чухме какво каза Червенков, помислихме, че с него е свършено, че няма да се завърне жив в България. Не мога да кажа дали Сталин му вярваше много или пък този ден беше в добро настроение, но той запита може ли Генералният секретар на ЦК на БКП да гарантира с главата си за Чанков и Югов. Получавайки положителен и категоричен отговор, Сталин каза: “Отивай си и работи с тях!”
Подозрителността и мнителността бяха големи. Те не отминаха и органите на ДС. В министерството съществуваше специално подразделение, което разследваше извършителите на престъпления в МВР. Наричаше се “Особена инспекция”. В съдебната система имаше специален съд за щатните служители и за секретните сътрудници на ДС. Научихме, че е задържан и разследван за шпионаж началникът на „югославския” отдел в София. Това бе отделът, който ръководеше борбата срещу югославското разузнаване, което работеше много активно срещу България. След няколко месеца следствие този човек без присъда е изпратен в ТВО “Белене” и след една година е освободен. Какво всъщност се бе случило? Органите на контраразузнаването заловили изпратен нелегално през границата югославски шпионин, който с фалшиви документи пребивавал в София. При разпитите той направил признание, че е югославски агент, изпратен със специална задача: да установи връзка с техен човек и пренесе в Югославия получените сведения. След това агентът назовал името на началника на въпросния отдел. Без сериозни проверки “Особена инспекция” го арестува. Той не направил никакви признания, но въпреки това, макар и невинен, е изпратен в ТВО. Югославският шпионин е осъден на 20 години затвор. Там ДС го води на разработка, като внедрява при него добре обучен агент, който за кратко време печели доверието му. Двамата “приятели” започват да споделят всичко помежду си. Югославянинът доверил на агента истината. Служителите на УДС (Югославската ДС), които го обучавали в Белград преди прехвърлянето му в България, му наредили следното: ако попадне в ръцете на ДС, след дълги разпити да се престори, че се е разкаял и да “признае”, че го изпращат при началника на Югославския отдел. По този начин вниманието на следствието ще бъде отклонено от истинските задачи, за които е изпратен, и същевременно ще бъде компрометиран един противник. В дадения случай това бе успех за тях.
Научихме също така, че е бил арестуван и началникът на българското контраразузнаване полковник Каприелов. Следствието го обвинява в шпионаж, но нещо не е доказано. Впоследствие той отново бе назначен за началник на Второ управление.
Ежемесечно при началника на отделението в Дупница се провеждаше съвещание с разузнавачите от дивизията, на което се правеше оценка за работата на всеки разузнавач, поставяха се задачи и се четяха заповеди и указания на центъра. На едно такова съвещание ни прочетоха заповед на Министъра на вътрешните работи. В нея се съобщаваше, че на… (посочваше се точната дата) е разстрелян лейтенант П. Х. от Охранителния отдел. Той се обвиняваше, че е направил опит да изнасили чиновничка от ЦК на БКП, която се оплакала на Вълко Червенков. Последният разпоредил разследване, което доказало, че оплакването е основателно. Съдът на ДС осъди лейтенанта на смърт и присъдата бе изпълнена. Това потресе всички ни, тъй като наказанието явно не съответстваше на извършеното престъпление.
В нашето отделение обстановката също бе потискаща. През 1951 година със зачисления му пистолет се самоуби един от инспекторите. По-късно научихме, че е викан и разпитван в отдел “Кадри”. Обвинили го, че като ученик в Пернишката гимназия, се е хранил в столовата на жандармерийски полк. Това той ни бе разказвал, като се мотивираше, че е бил сирак, нямало е кой да го издържа и затова е бил принуден да моли готвача на полка понякога да му дава от останалата в стола храна.
През 1952 година по време на съвещание дойдоха двама служители на “Особена инспекция” и арестуваха нашия колега лейтенант С. Д., без да ни обяснят причините. При такава обстановка работехме в ДС, но всички вярвахме в бъдещето на социализма и с надежда очаквахме нещата да се променят към по-добро.
Периодът 1950 – 1952 година, когато работех в 13-ти стрелкови полк в Кюстендил, се характеризираше със засилване на студената война. Разузнавателните служби на двата противостоящи си блока действаха настървено. Основната ми задача бе да не допускам агенти на чужди разузнавания да получават сведения за полка: числен състав, въоръжение, подготовка и всичко онова, което беше военна тайна. Работното време бе фиксирано от 9 до 13 часа и от 18 до 22 часа, но фактически работехме по 12-14 часа.
На 10.12.1950 година, след разрешение от началника на отдела, се ожених за моята съгражданка и съученичка от гимназията Цветанка Тодорова. Предварително обясних на бъдещата си съпруга тежестите на моята служба. През целия ни семеен живот тя не само не ми пречеше, но с всичко, с което можеше, ми помагаше в изключително трудната и напрегната работа.
(1) Местност, населена предимно с турци – б.а. Обратно в текста
