Димо Сяров

Гледано от близкия хълм, селото представляваше езеро от разбунена, ослепително бяла пяна. Всички овощни дървета из обширните дворове се бяха буйно разцъфтели.

И жителите на селото бяха обхванати от необикновено радостно възбуждение. Готвеха се трескаво за близкото въстание.

Всички еснафи работеха само за него. Железарите от сутрин до вечер оправяха ръждясали шишанета и пищови. Кондураджиите крояха цървули, патрондаши и паласки, а шивачите се потяха над новите въстанически униформи.

Във всяка къща се лееха куршуми, правеха се фишеци, тъчаха се навуща и се усукваха козиняви върви. Даже скрилите се в зимниците баби непрестанно пресяваха брашно за сухари.

И над всичко това бдеше зоркото и неуморно око на Георги Бенковски. Той бе успял вече да поеме здраво в ръцете си ръководството на четвърти революционен окръг.

Сновеше непрестанно из градове и села, но най-много се застояваше в Панагюрище, където беше главният му щаб.

Една вечер Бенковски се отби в къщата на селския свещеник Георгиев. Неговата току-що замомяла се дъщеря Райна беше учителка в местното женско училище. Славата й, че има чевръсти пръсти и може да бродира на гергеф чудно красиви шевици, се носеше из цялото село.

Бенковски без да чака каквато и да било покана, като че ли бе у дома си, влезе направо в гостната стая и седна върху миндера. Като го видя, Райна силно се смути и побърза да отиде в кухнята да свари кафе.

Бе чувала, че Бенковски много го обичал и го пиел даже и през нощта. За пръв път тя имаше случай да го зърне така отблизо.

Стори й се приказно хубав. Бенковски бе строен и висок, с гордо вирната глава. Тънките му и руси мустачки бяха красиво засукани нагоре.

А ясно сините му като полски синчец очи гледаха дръзко и пронизващо. Като че ли в тях бляскаше излъскана стомана.

И облеклото му беше необикновено. На раменете си бе наметнал като ямурлук черна мушама. Червеното му фесче бе килнато небрежно настрана, а високите му ботуши святкаха. Под мушамата на закрепени по раменете му ремъци висяха револвери, кама и чанта. Имаше даже и телескоп.

Когато поднасяше кафето, Райна цяла се разтрепера от вълнение.

Баща й строго я сгълча.

- Внимавай да не разлееш филджаните!

Бенковски побърза да поеме кафето и ласкаво се усмихна:

- Уплаших ли те, моме? Не съм толкова страшен. Но тази вечер съм дошъл да поговоря с тебе. Научих, че много изкусно си шиела на гергеф. Хайде, уший ти знамето на въстанието.

Райна пламна като нацъфтелите в градинката й божури. Но очите й радостно засияха и каза решително:

- Ще го ушия! Отдавна исках и аз да работя за въстанието, пък не знаех какво…

- Добре тогава. Ще наредя още утре да ти се прати плата.

На другия ден въстаниците от щаба й донесоха две големи парчета плат от чисто копринено кадифе. Едното беше червено, а другото зелено. Донесоха и сърма. Райна се затвори в гостната стая, закрепи най-напред червеното кадифе на гергефа и почна да шие.

Разярено лъвче с тънък изплезен език войнствено протягаше напред заострените си нокти. Под лъвчето израснаха красиви букви. С тях бе написано: „Четвърти панагюрски окръг”.

Върху зеления плат под нейните пръсти заблестяха съдбоносните думи: „Свобода или смърт”.

Докато шиеше на гергефа, Райна непрекъснато се вълнуваше. Тананикаше си песенчицата, която вечерно време зад залостените врати пееше цяло Панагюрище. Песенчицата за юнака, който броди из стенещия от бурята Балкан и с тръба зове братята си: „Всички на оръжие”!

Тя като че ли бе нарочно съчинена за Бенковски. При спомена за това име Райна неволно трепваше. Какво обаяние лъхаше от този красавец.

Всички безропотно му се подчиняваха и бързаха да изпълнят и последното му желание. А той отреди за нея рядката чест да ушие знамето. Знаме, което повеляваше да се умре, но да се махне черното робство.

А какво значеше робство, тя най-добре разбра, когато преди три месеца прекараха през селото им каруца обковани във вериги селяни. Те бяха от близко село. Окървавените им глави бяха превързани с парцали. Пращаха ги на заточение.

Причерняло на селяните да работят на богатия ага само за коричка хляб. Грабнали пушките и хванали гората. Но заптиета от конака ги изловили. Някои избили на място, а другите отпратиха да изгният из занданите на мрачния Диарбекир.

Сега Бенковски щеше да отмъсти и за тях. И в жестоката разплата над главите на въстаналите българи щеше да плющи нейното знаме. При тази мисъл очите й неволно овлажняваха.

Райна съши двата плата и ги прати на Бенковски. Остана да приготви само дебелите копринени пискюли за ръбовете. Беше 20 април. Седнала до отворения прозорец, тя внимателно редеше ресните на последния пискюл.

Денят беше топъл, а небето ясно синьо. От градината долиташе тихото жужукане на пчелите. Току-що бе минало пладне. Внезапно над притихналото село проехтяха гърмежи. Райна скочи като ужилена и изтърча на чардака. Дойде и баща й.

- Къде се гърми?

Райна посочи към центъра на селото.

- Като че ли стрелят от къщата на Иван Тотев.

- Ще отида да видя какво е станало.

И той бързо се спусна по стълбата.

Останала сама, Райна нетърпеливо зачака. Но улицата пред тях продължаваше да бъде пуста. След близо един час край портата им профучаха облечени във въстанически дрехи и с пушки в ръце четирима души.

Те викаха колкото им глас държи:

- Бунт! Бунт! Всички на оръжие!

След това запяха и се запътиха към конака. Камбаните на църквите забиха тревожно. Скоро откъм чаршията се чуха нови изстрели. Тогава замрелите селски улички внезапно се съживиха. Из портите наизскачаха въоръжили се набързо селяни и се юрнаха към големия селски мегдан.

От там идеха радостни викове. Някои жени се престрашиха и тръгнаха да видят какво става. Излезе и Райна.

Когато наближи конака, пред очите й се откри гледка, която я накара да изтръпне. Пред него лежаха труповете на няколко турци. Писарите на Бенковски топяха показалците си в кръвта им и отбелязваха големи червени кръстове върху приготвените от по-рано прокламации.

Млади селяни ги грабваха, мятаха се върху коне и изчезваха към покрайнините на селото. Въстанието в Панагюрище бе вече пламнало. Сега трябваше да се вдигнат и околните села.

Привечер Райна се прибра в къщи. От възбуда не мигна цяла нощ. На другия ден селото гъмжеше от радостно провикващи се въстаници. Някои се прегръщаха и целуваха.

Но Бенковски не се мяркаше никъде. През нощта с малка конна чета бе тръгнал да обикаля селата. Върна се привечер, като водеше след себе си въоръжени селяни. Някои от тях яздеха на коне.

Панагюрци ликуваха. Въстанието бе успяло. Бунтовниците от селата бяха настанени из училищата. А Бенковски с по-близките си хора се запъти към голямата къща на първенеца Луков, където бе насрочил военен съвет.

Когато влезе през високата порта в двора, той нареди знамето на въстанието да бъде забучено на стряхата на къщата.

На следния ден, 22 април, още рано сутринта от Луковата къща пратиха да викат Райна. Да донесяла пискюлите, понеже щели да освещават знамето.

Когато Райна пристигна в щаба на Бенковски, намери вече всички околни улици задръстени от празнично облечени хора. От околните села бяха надошли с каруци и коне много селяни.

Из двора на къщата важно сновеше поп Грую от село Баня. Върху епитрахила си беше препасал множество паласки и сабя. Още на събранието в Оборище той бе се прочул със своите революционни „божествени” служби. Бенковски го бе извикал той да освети знамето.

Няколко въстаници извадиха маса сред двора. Други двама снеха знамето от покрива, отковаха го от върлината и го постлаха на масата. С димяща кадилница в ръка поп Грую се приближи.

Следваха го облечени в църковните си одежди още десетина свещеници. Срещу тях застана Бенковски с щаба си. Той бе вече облякъл парадната си въстаническа униформа, украсена с ширити и златни галуни. Народът заприижда от всички страни. Всеки искаше да види знамето.

Почна богослужението. Но поп Грую като че ли беше забравил какво трябва да пее според църковните книги. Той само крещеше:

- Смърт на агарянците! Смърт на народните душмани! Слава на хъша балканскаго!

Когато свърши, по-будни селяни казаха къси слова.

Народът викаше:

- Да живей! Да живей!

Кръстейки се, няколко въстаници вдигнаха осветеното знаме и го внесоха вътре, за да го приковат върху нова изгладена върлина. Райна ги последва и заши дебелите копринени пискюли.

Когато знамето бе готово, Бенковски не можеше да откъсне погледа си от него. Толкова много му харесваше.

- Сега ще преминем със знамето през цялото село - внезапно реши той. - Нека всички му се порадват.

Назначеният вече байрактар Крайчо Самоходов посегна да го вземе. Но Бенковски спря ръката му.

- Ти ще носиш знамето от утре нататък - отсече той твърдо.

- А днес през селото ще го носи Райна. Това е нейно право. Тя го уши.

Очите на мустакатия Самоходов потъмняха от гняв. Но той си прехапа езика и замълча. Наредбите на Бенковски бяха закон.

Всички слязоха на двора. За Райна докараха чер като катран, охранен кон. Когато й помогнаха да се качи на него, с късото си сукманче тя изглеждаше малка и незначителна Бенковски побърза да й подаде знамето. Тя го пое и го развя. Тогава стана чудо.

Извърши го чарът на красивото народно знаме. Скромната селска девойка се преобрази в приказна героиня, която повеждаше народа си в тежка кървава борба за свобода, всички страни се чуха възклицания:

- Колко е хубава! Колко е хубава!

Шествието потегли през селото за пазарджишкия път. Най-напред вървеше духовенството. Предвождаше го на кон поп Грую. След него следваше Райна, заобиколена от десетина въстаници с извадени ятагани. Тръгнаха и всички хорове от училищата.

След учениците, наредени в редици по двама, се перчеха над петстотин конника. Безкрайна върволица от пешеходци завършваше шествието. Яхнал буен кон, който непрестанно се изправяше на задните си крака, Бенковски гордо вървеше около охраната на Райна.

Улиците, през които минаваше шествието, бяха почернели от народ. Върху Бенковски и Райна валеше истински дъжд от цветя. Бабички със запалени великденски свещи в ръце падаха на колене и удряха челата си в каменистия калдъръм. За тях из селото бе тръгнала нова, слязла от небето светица.

Със замръзнала усмивка Райна гледаше тълпата. Тя се бе забравила от радост. Още не можеше да разбере какво става с нея. Чувстваше се като понесена над главите на хората. А устремените в нея очи я галеха като лекото докосване на безброй паунови пера

Стресна я гръмливият глас на поп Груя. Той бе повел шествието край конака, в който бяха затворили десетина пленени турци.

Когато го приближи, поп Грую извика с цялото си гърло към турците:

- Мръсни читаци! Гледайте сега как българският народ празнува своя нов Великден.

Турците, които се бяха натрупали зад решетките на прозорците, наблюдаваха с изблещени очи странното зрелище и в безсилна злоба скърцаха със зъби.

Един от тях глухо прошепна:

- Много бързаш да се радваш, попе! Пак ще съмне. Тогава ще видим по кои върби ще се развяват расото ти, и сукманчето на тази пощуряла мома.

Цели два часа шествието едва напредваше през панагюрските улици. На всяка крачка то бе спирано от развълнувани тълпи, които отказваха да направят път. Всеки искаше да види отблизо и по-дълго да се порадва на красивата байрактарка и на Бенковски.

Най-после излязоха на поляната край пазарджишкия път. Бенковски пое знамето от Райна и го заби в земята. Тя слезе от коня и не можейки повече да се владее, разхълцана и обляна в радостни сълзи се хвърли в обятията на баща си.

Бенковски събра около себе си въстаниците и им съобщи намерението си да образува от конници „хвърковата чета”. Тя като „вихрушка” щеше да се явява там, където има най-голяма нужда от нея.

Почти всички искаха да се запишат в нея, но Бенковски отбра само стотина души, конете, на които му се виждаха по-издръжливи. След като образува „първата българска конница”, водителят на въстанието изтръгна знамето от земята и го подаде на Райна.

Когато пристигнаха пред Луковата къща, Бенковски взе знамето от Райна и нареди да го приберат. Още същата нощ той полетя с „хвърковатата си чета” към селата.

Самобитният копривщенски „абаджия” с Априлското въстание отвори такава люта рана в сърцето на тирана, която не можеше повече да заздравее”. Нейните димящи кърви скоро докараха намесата на братския руски народ.

Само за десетина дена въстанието бе удавено в кръв. Редовни войски и башибозуци подпалиха Панагюрище от четирите краища. Бащата на Райна бе заклан в собствения му двор.

Но тя успя да се спаси. По-късно, тя заедно с поп Грую бе заловена и след жесток побой хвърлена в пловдивската тъмница.

От болки по цялото тяло Райна нямаше сили да се помръдне. Лежеше по цели дни неподвижно върху купчината слама, която й служеше за легло. Пред затворените й очи постоя но се мяркаха зловещите картини из горящото Панагюрище. Като чудовищни призраци търчаха из дима освирепели турци и сечаха с острите си ятагани всичко, каквото им попаднеше пред очите.

Тя се спаси по едно чудо. Успя да се измъкне край плетищата из селото и да се докопа до горичката над него. В нея избягали жени скубеха косите си и цепеха въздуха с високите си ридания Едва сега Райна разбра в каква тежка борба я бе повел Бенковски.

При спомена на това име тя пак трепна. Къде ли беше сега? Дали успя да се спаси. Може и да е загинал, но тя продължаваше а вярва в него. Такъв човек като него не можеше да сгреши. Беше уверена, че борбата за свобода щеше да продължи въпреки пролетите реки кръв и безброй пепелища.

Нямаше вече сила, която да угаси пожара, пламнал в душата на българския народ. И над нейното изпепелено Панагюрище щеше да проехти ликуващият звън на камбаната, която ще възвести изгряването на свободата.

И макар минала през още хиляди страдания, тя ще намери в себе си сили да дочака този славен и велик ден. И го дочака…

В паметта на народа тя остана да живее, както той я видя във върховните мигове на нейния живот - качена на кон и с развято знаме в ръка да броди из кървавото сияние на въстанало Панагюрище.

Никой не я споменаваше повече под скромното й моминско име Райна поп Георгиева. Всички й викаха: Нашата Райна Княгиня!

И това име остана и в историята.