СКИЦА ОТ НАТУРА
Избори
И през миналото столетие (19 век - бел. ред.) ставаха избори по нашите села - за кметове, за пъдари, даскали, епитропи и пр. - т. е. хорица, на които селяните трябва да плащат годишно.
Един своеобразен демократизм цъфтеше в сърцата на избирателите, макар че над главитe им се размахваше мечът на абсолютния автократизъм на султаните и помощниците му - сакви-такви бейове, паши, каймаками и заптиета.
Имаше пълно равноправни селяни в гласоподаването. Защото избирателите се събираха в училището някой празничен ден - напр. Димитровден - без да бъдат канени с позиви, без агитации по мегданитe, без бюлетини и без партизанлък, както е сега.
Напр., ще тръгне пъдарят от къща на къща, ще чукне с дряновицата по вратата, покаже се, да речем, жената на стопанина, а пъдарят засуче мустак, не с някаква задна цел, а само така да даде по-голяма важност на думите си и каже:
- Петровице мари, кажи на Петра, на Димитровден да се махне в училището, по кметски работи…
- Да си здрав, стрику, дето си ни послагал. Ще му кажа …
Петровица се качва по стълбите радостна, че нейният мъж, колкото прост и беден да е, пак е поканен да реди царски работи. Пъдарят отива на друга капия, чукне с дряновицата… Пак същото и така нататък.
Просто и сърдечно се свикват избирателите. Попът и той знае, че ще има избори, та побързва с литургията.
Когато раздава нафора, напомва:
- Благочестиви християне, - казва той - днес е Димитровден и трябва да си хванем кмет. Старият му изтече срока. След черква сберете се в училището. Сетне ще ходим по харитизма (именни дни).
А между жените някоя ще пришепне:
- Чи стига е ял от село, старият. Друг да се избере… Стига му толкова.
Мъжете след отпус, един по един - право в училището. Баба Муда е измела, напръскала е с вода стълбата и клекнала на училищния праг, току кани:
- Влезте мо, влезте. Людете се сбират льока-польока!
Първата ледена въздишка на есента е отбрулила пожълтелите листа. Под голите дървета в ливадата има още слана, а по върховете на Карлък и Караманджа е паднал първият сняг. Дворовете, плевнитe и училището са пълни с дърва, хубаво подредени и непокътнати още - чакат зимата.
„Дан… дан… дан!” Камбаната клепе, ехото потъва в планината. Звуците се носят над селото, нахълтват и през стъклата на училището, за да кажат на избирателите, че попът излиза от черква и скоро ще дойде.
Изборът почва…
- Е, селяни, - казва старият кмет - моето се свърши вече. На ви мюхюрите, дивитите, калемите и моето кметство. Всичко, каквото сбрах от миллетя - вергии, глоби, филафастък, го дадох на султана. През годината не станаха никакви басканлъци, обире, харсазлъци и няма за нищо да са оплачим на каймакам ефенди. Бир-кач киши чапкъне буднош разлаваха кучетата по селу… Ала и я хванах един капасъзин, упрах му копарана, та ще помни и приказва кога е идвал в село за моми и невясти.
- Не му скривай името - обаждат се гласове.
- Ако ви трябва, да го кажа… Ама защо ви е сега… Било-заминало.
- Тая година има ли по-големи вергии да плащаме, или ще е като лани? - пита Колю Варадя.
- Чи де да знам я, Кольо? Може да има - може да няма. Каквоту каже каймакамът. Ако каже сто - сто, ако каже хич - хич. За какво сме миллет? Ала може ли царщина да се поддържа с плюнка? - отговаря кметът.
- Абе, кметът си знае работата… - обажда се стрику Насо. - Защо ви е едно и две. Мер да си гу оставим и тая година чиляка, та да ни са мирни главите.
- Та да не миелите, че кметството е кабадайлък. Демек, кмет си, та си паша. Не! Ихтибар като на цар. Не, селене! Ние сме хамале. Дойдат заптие, хайде у кмета. Дойдат писари, пак у кмета. Разноски, ядене, пиене, пък никой те не пита. На ви мюхюра, та го дайте комуто искате. Право да ви кажа: Я му се наситих вейке…
Избирателите се поглеждат изпод вежди и искат да си кажат: то кметът ще си остане, ами нека да му се покачи заплатата. Малко му се виждат 1500 гроша, за година пък село да плаща и по гурбет да не ходиш, то е бая множко…
Кольо вижда, че селените ще се съгласят, та казва:
- Хайр бе, Коста! Защо да се лъжем… Ние сме рахат, когато си ти кмет. Земи си мюхюря, дивитя и калемите, карай си кметлъка, пък ние ще гледаме да ти гобним малко от платката. Бива ли, селене?
- Чи би ще, ага го найдем мунасип… - казват всички в един глас.
- Хайде, Коста, стига артък… Още сто гроша връхнина… - предлага Колю Варадя.
- Не! Да му дадем двесте - вика Камбура. - Да речеш, че 1700 гроша са много, не: ами кметът си е наш. Той е в село, гледа си градинките, овчиците и, и каквото да го кажеш - у дома си е. - Хайде, пристани, кмете. И ние сме фукари - убеждава го Камбура. - Дуде ги изчукаме по скелите 1700 гроша, е-хе, бае зор видваме. Кажи хайрлия и да свършим,
Кметът е полудоволен и почти склонен, но дава вид, че трябва да го поканят още малко.
Стават попа, Камбура, Кольо Варадя и други, и почват да му честитят. Вземат му ръката от пояса, и я раздрусват. Кметът се хили, дърпа ръката си дотолкова, че да не я издърпа цяла и повидимому се назландисва. Но принуден е да каже:
- Е, хайде! Щом ме находате за монасип, и тая година ще ви кметувам, ама догодина, и с воже да ме ворзвате, пак не ща!
- Хубава, де… Догодина да сме живи и здрави, та то е лесно - обаждат се гласове.
Изборът е свършен. Кметьт намушва в пояса си дивитите, калемите и четулите за старите бакии, почесва се по врато, дето не го сърби и тръгва с попа по село да честити димитровците.
——————————
сп. “Родопа”, г. 7, бр.10, 1 декември 1928 г. Подписано: Тома Садукей
